Public Republic Art Studio

17.07.2013

18 юли, 2013 от · Няма коментари

Златко Ангелов

Меко лятно време. Сутрешен чай, после йога на открито. Пристигна дневната поща – въпреки интернет, такава продължава да съществува; освен с реклами е пълна със сметки, които трябва да плащам. Пристигат и Фейсбук новините от България. Не са добри, статуквото е непроменено, властта започва да действа по-агресивно.

Едвин Сугарев е бил принуден да прекрати гладната си стачка. Поражение или победа – оставям на всеки да прецени за себе си. Това е един от онези психологически ребуси, на които няма добър отговор. Както в класическия тест, където питат информанта как ще постъпи, ако кара влак по линия, за която са завързани петима души, и в същото време му казват, че може да нареди влака да се отклони по друга линия, върху която е паднало дете. Понякога животът ни изправя пред липсата на морална алтернатива, след което трябва да живеем с последствията от решението, което сме взели под натиска на обстоятелствата – съзнавайки, че то е избор на по-малкото зло.

Но кое е по-малкото зло? За някои ще бъде спасяването на по-голям брой хора, за други – убийството на възрастни. Докато сме живи е трудно да избягаме от релативизма на морала. И цял живот живеем с миналите си морални прегрешения. Но има нещо повече: решения вземат онези, които действат – бездействащите гледат сеир. Бездействащите остават анонимни и никой не знае дали биха взели морално или по-морално решение. Всъщност едва ли, с изключение на посегателството над друг човек, има нещо по-неморално от анонимността. Ние, действащите, всеки следващ път вземаме нови решения с надеждата, че постъпваме добре (или по-добре), и със съзнанието, че някому може да причиним болка и някой може да ни осъди. Както казва Бояна, “безнадеждна е само смъртта”.

Проблемът на човечеството е, че има една категория действащи, които са напълно кастрирани от усещането, че причиняват болка, зло, смърт и безнадеждност. Ако те – аморалните – не съществуваха, нямаше да знаем какво е морал. И все пак в известен смисъл тези хора предизвикват повече уважение от междинната категория: анонимните, които помагат на злото или като мълчат за съществуването му, или като нападат моралните. Фейсбук е едно огледало, в което се отразяват тези три категории.

Пак там срещнах и прекрасни млади хора, за които надеждата е по-силна от злото, любовта е опиянение, изключващо разочарование и знанието няма алтернатива. Тези млади хора са свободни, не защото още не са опознали злото, разочарованието или неграмотността, сляпа за силата на науката. Те са свободни, защото действат. Действат без да се страхуват, че ще сбъркат. Те дори не осъзнават колко са свободни!

А свободният търпи само онази власт, за която се чувства отговорен. Такава власт не ограничава свободите му, защото е избрана от него: със знание, любов и надежда.

Как могат минималният брой свободни хора в България да накарат несвободната маса да се вгледа навътре в себе си и да започне да разбира, че свободата е отговорност – за колективната общност, не за собственото его – и отговорно да започнат да избират СВОЯТА власт?

Тези млади хора ме накараха да провидя истината, че моят сегашен скептицизъм се е появил, защото съм живял прекалено дълго в кризисната ситуация, наречена България. Забравил съм, че еволюцията ползва внезапни, неочаквани промени, затвърждава ги като нов приспособителен механизъм и движи природата и обществата по техния път.

На тези млади хора и през ум не им минава, че биха могли да бъдат анонимни. Те живеят себе си, изповядват себе си, надяват се на себе си. Приемам приятелството им за признание, което няма цена.

И ако погледнем от тяхна гледна точка за какво става дума в България, трябва да се сепнем и огледаме. Става дума за това, че – независимо къде се намират физически – тези млади хора сега са изпъдени от България. В буквалния и в преносния смисъл.

Властта, която се надява да се окопае, се огражда от тях. Те не са нейните деца. Нейните деца са унаследили духа и прийомите, които витаеха в бившия Партиен дом в центъра на София.

Поколението от преди прехода си ближе раните и не им обръща внимание. Поколението на прехода се самоизяжда от суета и неизживени комплекси. Дебеловратите са изобщо извън сметката – те са просто изродени чудовища.

А тъкмо тези млади хора са усетили ценностите, които са устояли изпитанията на историята в прогресивния свят и с ужас установяват, че те не са ценности, които вдъхват живот на българското общество. Социалната тъкан, на която те искат да принадлежат, е разядена до неузнаваемост. Те, оптимистичните, не са в полезрението на това общество. С това не искам да намеря заобиколна вратичка към някакъв допълнителен песимизъм. Само напомням на себе си и на онези, които четат, че тези млади хора няма да се оставят да бъдат унищожени. Те ще преживеят живота си успешно и достойно. И ако този живот протече извън България, тежко й на България!

Горният абзац не е украсен преразказ на метафората “изходът е Терминал 1”. Напротив, той е синтез на основополагащата идея, че не Левски, нито лигавите сантименти, нито молитвите, нито красотата на протестиращите ще спасят България от социален разпад. България ще бъде спасена само ако има бъдещо поколение!

Изходът не е Терминал 1. Изходът е тези млади хора да ИЗместят сегашните потискащи физиономии, които са си въобразили, че могат да представляват България – навън и вътре. Именно физиономиите, които виждаме из коридорите на властта, в момента говорят за израждане – интелектуално израждане, проявено във физическия изглед. Нима можем да очакваме от тях – най-мрачното проявление на човешкия егоизъм – да се погрижат за ценностната система на нацията, за абсолютно задължителната морална преоценка на комунистическото минало и за икономическото здраве на държавата?

Властовият проблем има това морално измерение – отглеждането на морално различни поколения – което е всъщност по-важно, по-дълбоко, по-съществено. И по-съдбоносно.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай