Public Republic Art Studio

15.07.2013

16 юли, 2013 от · 1 Коментар

Златко Ангелов

Трийсе` и първият ден от протестите. Мирни, красиви, театрални, суетни. Немощни. Първият ден от Горещниците. Петият ден откак се нанесохме в къща под наем в Чандлърс Форд, предградие на Саутхамптън – градът, където е бил построен “Титаник”.

С размера на Варна, той е разположен на речно устие, но не прилича на курортен град. Днешният Саутхамптън е грозен, корабостроителната и корабоплавателната индустрии са западнали. Пристанището е превърнато в док за туристически круизери. На юг е Остров Уайт, до който има ферибот; плажовете са на запад (Борнмут) и на изток (Портсмут).

Чандлърс Форд е на 10 минути с кола от Саутхамптънския Университет, където жена ми е поканена да работи като поименен професор по лингвистика. Стандартният жилищен квартал за хора с доходи над средните. Къщата е новопостроена, над жп линия, скрита от погледа с вековни, но по младежки пищно зелени дъбови дървета. Стаите са малки: сравняваме ги със стаите на къщата ни в Америка, по която вече изпитваме носталгия. А и по цялата Америка: нашата свободна и просторна втора родина. Всичко тук ни изглежда малко, но за британците си е точно.

Третият ден, откак карам новото червено БМВ единица – дясно кормило, ляв трафик, тесни пътища, кръгови кръстовища, в които навлизаш наляво и трябва да гледаш надясно, 46-годишни (карам от 1967) рефлекси ретровизьора да ми е отдясно, да надминавам отляво и да боравя с лоста за скорости с дясната ръка: всичко това се променя в движение на 180 градуса, трябва да му свикна бързо.

Сутрешният черен чай е една рутина, която действа против всякакъв дистрес – където и да съм по света. Имам си своя чайник, своя чаша за запарка, от която готовият чай изтича в чашата отдолу, и кутии с чайове – около 30. Тези дни пия опушения лапсан сушонг с прибавен аромат на тютюн за лула. Слава богу, храната в Англия е по-добра от американската, макар и не по-евтина. Гръцко кисело мляко, полски пушени филета, българско овче сирене, марокански домати, италианско песто: все готини неща за закуска сутрин или след обяд. След два месеца по чужди къщи и хотели, докато траеше местенето, най-после имаме своя кухня; снощи направих кьопоолу, тези дни ще сготвя бобена супа.

Девет часа. Необичайно за Англия лятно време, гальовно почти като на Аруба. Не мога да се обадя на децата си: най-малката дъщеря в Калифорния спи първия си дълбок сън – там е едва един след полунощ – другата ми дъщеря в Уисконсин и синът в Монреал ще се събудят след два-три часа, приятелите ми на Източния бряг – също. Ще мога да говоря със Захари К. в Сан Диего едва към пет следобед, знам го, че обича да става след осем. О, виждам, че съм си определил среща в Скайп с дъщеря си в Рио за 8 вечерта, когато при тях е средата на следобеда и тя прибира любимата ми внучка Любима от детската градина. Красивата ми племенничка се обажда от Дубай с текст-съобщение по апликацията “What’sup”; там е вече ранен следобед. Осъзнавам, че семейството ни е разпределено между 12 часови зони.

Ще пиша на редакторката си в София – там наближава обяд. Тя винаги отговаря веднага на имейлите ми. В София заседава някакво нежелано от хората, но все пак избрано Народно събрание. Заседава, заобиколено от полицейски бариери. Представителите на народа не искат диалог с народа, крият се. Страхуват се. Но и народът се страхува да ги притисне.

Власт не се взема с театралност и добри намерения. Кръв се пролива днес в Египет, както от онези, които не искат шариата да бъде принцип на управление, така и от тези, които искат. В Сирия се води гражданска война за сваляне на един безобразен диктаторски режим. И т. н., а в България протестите са просто една добавка към удобния живот, от който никой не иска да се откаже. Добавка, която придава на участващите лъжливото самочувствие, че правят нещо. И че са се променили. Дори българите, живеещи комфортно по света, излязоха с трибагреници на някакви площади. Смешно! И напълно безполезно. Българите сме страхливи и гъзоблизци и в същото време много състрадателни.

Това ясно проличава в реакциите към Едвин Сугарев. Колко енергия се изхабява той да бъде молен да спре гладната си стачка – което е човешки жест на истинско състрадание – но същата тази енергия би била много по-ефективна, ако беше насочена към привличане на политически лидери, които да оглавят протестите. Както нещата стоят сега, това правителство НЯМА ДА ПАДНЕ. Докато не бъде преодолян страха и властта не бъде предизвикана С НАСИЛИЕ, НЯМА ДА ПАДНЕ. А дори и да падне, никой не знае с какво ще бъде заместено.

Иде ми да извикам: престанете да храните илюзии, че нещо ще стане, колкото и суетата ви да пострада от това.
Но съм далеч и го пиша в този дневник.

Онзи ден Захари ме пита дали ние, отдалеч, имаме право да участваме. Твърде рационален въпрос. Сърцето ми е там, значи участвам. Участвам с каквото мога.

Америка ме научи да не оценявам никого. Всеки от нас прави избори – повече или по-малко свободно – и живее с последствията от тези избори. И никой не може да бъде съден за избора си, освен ако не става дума за избор, с който се върши престъпление, санкционирано от закона. Но щом веднъж си избрал живота си, носиш отговорност за онова, което се случва в него. Онези, които избраха да останат в България, са отговорни за живота в България: за развитието на обществото, от което зависи тяхното благоденствие. Онези, които я напуснахме, сме отговорни за други неща, от които зависи нашето благоденствие.

Но на някакво равнище, ние всички сме отговорни за съдбата си. Това равнище не зависи от образователния ценз, от наследствеността, нито от парите, които печелим. Това е равнището, на което се чувстваме свързани с другите хора. Там логиката на сърцето надделява над логиката на разума.

Утре е трийсе` и втория ден от противостоенето между принципите на морала и циничното безразличие към него.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Жасмина Тачева // 17 юли, 2013 //

    Право в целта.

Коментирай