Public Republic Art Studio

23.06.2013

24 юни, 2013 от · Няма коментари

Начо Христосков

Не си спомням точно кой философ беше казал, че ако човек няма възможност поне за един час съзерцание и размисъл, то денят му не е бил пълноценен. Неделята предлага за такава дейност много повече от един час.

Покрай битовото си ежедневие всеки българин волно или неволно отделя време за размисъл и коментар /със съседи, колеги, приятели/ върху продължаващите вече десети ден масови граждански протести и исканата оставка на правителството. И всеки според своя ум, опит и представи дава своята преценка за качествата на личностите, участвували по един или друг начин в управлението на България през последните 23 години. В 99% тези разнопосочни мнения и оценки изхождат от моралистични позиции. Телешкото прехласване и възторг пред някоя от тези личности, както и сляпата готовност да се бранят “с пушка в ръка” любимата Партия и нейния незаменим Вожд, сякаш вече са останали в мътното минало.

Коментиращите и протестиращи хора са се струпали пред заключената врата на коридора на властта и искат едно-единствено нещо – тя да бъде отключена и те да надникнат вътре. С очите си да видят през тия 23 години какви хора са се разхождали в този коридор, какви добродетели и какви пороци са имали, по какъв начин личностните им качества са се отразили върху бита и битието на нацията.

За сега тежката желязна врата си стои заключена… Мисля, че за да бъде тя широко отворена и да се види дали в коридора са се разхождали хора с кални обувки, дали той смърди от нечистотии и дали прозорците му са били пооткрехвани за проветряване, в настоящата ситуация публичното говорене, поведение и действия на интелигенцията, наистина могат да имат съществено значение. Защото, макар и на различни писти, в този коридор се е случвало да пребивават и интелектуалци – при цялата относителност на това понятие. Едни от тях са се задържали там по-дълго време, други са били изритвани като мърляви котета набързо… Някои от тях са изживели своя “катарзис” и заслужават уважение. Ала не са малко и такива, които с готовност отново биха влезли във властовия коридор и биха играли по тъмните му “правила”…

Преди 15-16 години за 24-ти май получих покана за коктейл в резиденция “Бояна”. Всяка година по това време президентът на републиката събира там по-видни дейци на просветата и културата. Защо да си кривя душата – почувствувах се поласкан, доза суетност има у всяка личност. Моят по-възрастен колега и приятел, писателят Л. П., ме взе “под крилото” си. Той вече е бил на такива приеми и има опит. Уважавам го и обичам като умен, почтен човек и даровит писател.

Затова неговото пошепване: само наблюдавай! и насочването му с поглед накъде да гледам, леко ме озадачават… Но следвам съвета му и с любопитство следя придвижването в пространството фигурите на президента, министър-председателя, министъра на външните работи, културния министър… С официалните си облекла, усмихнати и чаши в ръка, към тях тутакси се приближават групи от писатели, художници, артисти… Най-голяма е групата, устремила се към президента… Ако успеят да се домогнат достатъчно близо, се здрависват с него любезно, вдигат тост за здравето му, пускат невинно по някое развеселяващо “лафче”… Онези от тях пък, които не са били толкова чевръсти, вдигат чашите си за наздравица отдалече – все ще бъдат забелязани…

Стоим с Л. П. като кютуци настрани и никой не ни обръща внимание. Той явно е претръпнал, продължава да ми “отваря очите”: Тук “правилото” е всеки да поздравява и се спира само до този, който има по-висок пост от него. Тук се уреждат посланически места, тук са борбите за културни аташета в чужбина и други сладки служби.

Следвайки министър-председателя по петите, на един метър покрай нас преминава писателят Т. Той е връстник на Л. П., преди години заедно са работили като редактори в една малка стаичка. Тогава с очите си съм виждал как, поради безпаричие, са си поделяли бутилка бира в квартална софийска кръчма… Сега писателят Т. заема висок пост, равен по ранг с министерски… Ей, поне на теб да беше кимнал! – възкликвам спонтанно аз.
- А, по-нататък няма да се учудваш, ще свикнеш! – успокоява ме с мъдра горчивина Л. П.

Спестих си по-нататъшното учудване – пред следващата година по същото време просто не се отзовах на президентската покана…

Без да претендирам, че с моя приятел и събрат по перо Л. П., както и много други като нас, сме “ангели небесни”, през тия 23 години “преход” някакси трудно ни се удаваше и “свикването”. Затова ще сме на страната на протестиращите – трябва да се отвори тежката врата на коридора на властта. И не за да шмугнем собствените си персони в него и после ловко отново да я заключим под носа на хората. А просто да отворим прозорците – да проветрим и изчистим натрупаните там боклуци.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай