Public Republic Art Studio

Железното

24 юни, 2013 от · 1 Коментар

Храм
Снимка: Росица Йотковска

Гергана Дженкова

Поседнах на пейката до него. Беше изпосталял старец с обръгнала на слънце и студ кожа, дълбоко набраздена от потоците на времето. Очите му, някак избледнели, напомняха на почти пресъхнали езера, чиято вода дълго се е разливала надолу по равнината на плътта, дълбаейки улейчета. Сега в тях не беше останало много. Само някакво смътно синьо и спомен за времена, отдавна отстъпили място на крехката песъчливост на старостта.

Приведен леко напред, той вдигна ръце в неволен жест и тогава забелязах треперенето. Приличаше на наведена стара круша с разкривени клони, която като че ли предугажда, че й е дошло времето да бъде отсечена.
Стоеше в сянката на къщата и изглежда беше единственото живо същество в цялото село.

Поех дълбоко въздух, за да успокоя сърцето си, все още лудуващо след качването на баира. В гърдите ми нахлу пареща струя, която задуши и последните остатъци ясна мисъл. Денят беше наистина горещ. Старецът – нереален. Вдишах отново и заговорих видението си:

– Къде са другите? Много е опустяло тука.
– На погребение отидоха… – старецът махна неопределено с ръка, сякаш указваше посоката, в която са тръгнали съселяните му. – Като се спомине някой, дори и кучетата ходят да провождат… затуй ги няма – додаде той.

Поглеждам накъдето махва. Къщите изглеждат някак високи и тесни, накацали на всяко що–годе по–равно късче земя. Плетове от пръти, бали тютюн и кочани царевица за сушене са единственото, което различават очите ми. Един бог знаеше къде е самото гробище и живите, които сега са го населили. Стана ми някак неловко и като не зная какво да кажа за случая, сменям темата.

– Горещо е днес – викам.
– Ми, горещо… – съгласява се той и усещам, че е от хората, които знаят за какво си струва да се кахъриш и за какво не. Жегата и смъртта не са измежду тревогите му.
– Ама ви е хубаво селото, в Балкана… – търся аз да продължа разговора.
– За хубаво – беше хубаво… за сговорно – беше сговорно… и богато… Сега вече нищо не е същото – клати старецът глава.
– Че какво се е случило да не е като преди? – питам не толкова от интерес, а като че ли за да дишам, мърдам и убеждавам себе си, че още съм жива в невероятния августовски пек. Не ми се вярва да чуя нещо по–различно от сантиментален коментар за добрите времена в ТКЗС-то и нароилите се партии, които са скарали съседи.
– Магарето вече не е с нас. Няма кой да ни пази.

Сепвам се. Така, както може да се сепне човек, който говори с видение.
– Какво магаре? – объркано питам.
– Нашето си… Железното… дето като ходи – дрънка…

Обръщам бавно глава към него. Дори не ме и гледа. Вторачил се е в нещо си негово, което на мен не ми е писано да видя. Ръцете му потреперват, но погледът му е забит напред без колебание. От съзнанието му изплуваше късче минало, което оживяваше лицето му, допреди малко безизразно. Продължи, говорейки като на себе си:

– Никой го не беше видял, ама много го чувахме. Все нощем. Обикаля си измежду къщята и дрънчи. Че нали е от тенекии, вериги – шум вдига… Обикаля и пази. От лошо. И като се стъмни, навън не излизаме, да го не уплашим. Щото стреснем ли го, ще си отиде доброто от селото…

– И как ви пази? – питам с неверие аз.
– Ми ей тъй – болести няма, младите работят, деца има… на някой като му тежи нещо, седи буден и вика магарето. И като го чуе да минава покрай къщата, той си знае, че магарето е оправило нещата. На другата вечер излезе, остави му за ядене да благодари и си спи на рахат.

– И казваш, и други са го чували…
– Ми чували са, я. Един път една булка имаше, от друго село я вземаха, и не й казали за дрънченето. И тя като чува, и скача да види що е туй. И го уплашва. После към месец време никой го не чу, ама си се върна – старецът продължаваше да бъде в неговата си реалност. Гласът му беше единствената му връзка с мен.

Стоях все така застинала. Жегата не ме достигаше вече, а само немощният глас на един изтляващ човек.

– И аз го чувах. Троп-троп, лангър-лангър, поспре, затихне за малко, и айде пак – дрънчи из селото. Ако речеш да надникнеш през прозореца – нищо се не види. Мрак! Ама като легнеш, и Железното пак се обажда… тук съм, паса си, наминавам да пазя…
– И сега не пази ли вече? – пак питам аз.
– Сега го няма. Откраднаха го. От Елешница. Завидяха и го краднаха – тежка въздишка завършва думите му.
– Че как ще го откраднат… то нали… невидимо… и само през нощта дрънка – заеквам неразбиращо.
– Ми как! С леб! Подмамиха го с бел леб и го вземаха. Сега те са добре, пък тук – пустош! Не се върна повече… – рязко ми отговори той. Светлинката по лицето му изгасна. Само ръцете му продължиха да треперят, както си бяха положени върху старческите колене.

Мълча. Начетеният ми градски мозък търси разумно обяснение за току–що чутото. Улавям се, че не ми се иска да повярвам, че само заради хляба пазителят на селото си е тръгнал. От завистта и алчността на елешничани ли, от болката и гнева в гласа на дядото ли, но от устата ми не излиза ни звук. Старецът потъна в себе си след миг и аз разбирам, че не ще каже повече нищо. Изговорил си е душата за дни напред.

Ставам да си вървя. Търся да срещна погледа му и там, в почти пресъхналите езера, виждам влага.

По склона наобратно слизам бавно. Слънцето прижуря толкова силно, че си мисля, че ще опука царевицата ей тъй, както си е навън по дворовете, за изненада на скърбящите, които все по някое време щяха да се върнат. Тогава и щях да питам още някой – истина ли е било, пазело ли е магарето и защо точно хляб му се е услаждал.

И хората от селото се върнаха. Заеха си се с техните си неща тихо и полека, сякаш бяха герои от ням филм, който върви на забавен кадър. То и накъде ли и да бързат в адската жега, като можеха да стигнат най-много до отсрещния хълм, с каменните плочи, където рано или късно всички отиват.

Но аз не попитах за магарето. Не споменах, че зная тайната им. Не заради тях, а заради него – за да не уплаша Железното. Където и да беше то и на когото и да вкарваше мир в съня с подрънкването като от вериги.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Графити

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Красимир Георгиев // 8 юли, 2014 //

    Привет Гергана !
    За втори път се срещаме, първия път .. , а сега чета
    ” Железното “, което много ми хареса !
    Някакво невероятно съвпадение има с това което изживях
    преди 14 часа в едно пернишко село, и Вашето описание.. !
    Беше много горещо.., а повода наистина тъжен. !
    Почти същото видях и изпитах днес.. :

    — “И хората от селото се върнаха. Заеха си се с техните си неща тихо и полека, сякаш бяха герои от ням филм, който върви на забавен кадър. То и накъде ли и да бързат в адската жега, като можеха да стигнат най-много до отсрещния хълм, с каменните плочи, където рано или късно всички отиват. ”
    ===
    Ще ми е приятно ако има, да прочета още нещо от Вас !
    Красимир
    krasymir @abv.bg

Коментирай