Public Republic Art Studio

17.06. 2013

18 юни, 2013 от · Няма коментари

Начо Христосков

Понеделникът започва ядовито и ненормално още с първите си минути. Към 23,00 ч. на неделния ден солидна група от протестиращите над 15 хл. българи в центъра на София срещу правителството, излъчено от БСП, ДПС и Атака се отправя към партийната централа на националистите. Скандират по адрес на водача им Волен Сидеров: “Извини се! Извини се!” Кордон от плътно наредени един до друг полицаи /наредено им е на момчетата, какво да правят?/ са застанали пред входа на партийния офис. Сидеров, разбира се, не се показва, ала за сметка на това зад гърба /?!/ на полицаите групичка от 30-40 атакисти провокира с неприлични жестове многократно превишаващото ги множество отсреща. Камерата на една бг. телевизия безпристрастно показва ставащото…

Малко след полунощ /вече е понеделник/ приканващите Сидеров за извинение са обхванати от естествената човешка умора. Проявяват благоразумие и полека-лека се разпръскват и отдалечават. Сред тях има и жени на всякаква възраст… Тогава, заобиколен от 10-тина свои телохранители, “смело” се появява ТОЙ, националистическият трибун Сидеров… Гневно се запътва към вече рехавите групички от по двама-трима човека. Надигайки се на пръстчетата на краченцата си, за да изглежда по-висок, с пяна на уста, започва да крещи.

Първо заклеймява репортера и оператора на въпросната телевизия: “Борисов ви плати да снимате, нали! Продажни журналисти!” Височайшият му гняв се стоварва и върху единиците все още неоттеглили се граждани /девойка, младеж, жени или мъже на средна възраст – няма значение/: “Вие ли ще ми кажете! Вие ли ще ми искате извинение!”… Мъмри ядосано и полицаите, че не “прогонили хулиганите”, че не охранявали достатъчно него – “народния представител”…

Спирам телевизора и си лягам. Припомням си едни неугледни човечета-играчки, които вероятно само хората от моето поколение помнят. Не разбирам от физика и механика, но тези около 5-6 сантиметрови човечета бяха така направени, че както и да ги поставиш, винаги се изправяха. Сякаш искаха да кажат: Каквото и да е твоето желание, каквото и да правиш, аз все ще си стоя така! В началото тяхната упоритост да застават винаги в едно и също положение беше забавна. Ала постепенно започваше да ни дразни и ги захвърляхме ядосано на селското бунище или в кофите за боклук…

Та така започна моя пловдивски понеделник… Покрай рутинната работа така и завърши – с мисълта за ролята и значението на малките човечета в нашия живот… И с изненадващия извод, че като дете си бил по-силен – просто с едно движение на ръката си можел да изхвърлиш човечето-играчка на боклука…

А сега, като голям… Ще трябва да сдържаш ръката си и да чакаш вторника… Да видим…

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай