Public Republic Art Studio

Ключът и неговата единствена голяма… ключалка

20 юни, 2013 от · 7 Коментара

Стефан Бонев

6007412926_05ef96cac4_z
Снимка: starathena

Ключът беше най-обикновен, от ония големите, старовремските, несекретните. Имаше сложно изрязано и засукано езиче и голям отвор за окачване. Някогашния лъскав емайл годините бяха превърнали в черна патина, която го покриваше от край до край и му придаваше мъдър и достопочтен вид.

Висеше на ръждив пирон, забит между дъските на изметнатото от дъжда и слънцето черчеве на прозореца. Беше тук от десетки години. Не беше броил колко. Много ледени зими и жежки лета бяха минали покрай него. Много гласове беше чувал през покритите със стари вестници стъкла на прозорците. Дори няколко пъти хората говореха и пред вратата на стаята. Но така и не влязоха вътре.

Дните си минаваха незабелязано, превръщаха се в месеци, месеците в години, а в стаята не се случваше нищо. Абсолютно нищо! Тук не беше стъпвал никой от времето, когато стопанинът на къщата го беше окачил на този ръждив и стар като самия него пирон.

А до онзи момент ключът беше едно от най-важните неща в ежедневието на своя собственик, тъй като само той можеше да отключва голямата къща. Цялата къща. Дори човекът не можеше да влиза вътре без негова помощ. Няколко пъти се беше случвало да го загуби. Тогава стопанинът изпадаше в паника.

Вайкаше се и викаше други хора, и заедно с тях търсеха трескаво из целия двор, под пейките, сред тревата и в лехите с доматите. А когато го намереше, човекът беше най-щастливият от всички човеци, които ключът беше виждал. Взимаше го гальовно в ръцете си, почистваше го нежно и си обещаваше повече никога да не го губи.

След последното загубване, стопанинът на къщата дори му купи ключодържател. Модерен един такъв, а не стар като него. Направен беше от шарена пластмаса, а в него дори имаше и миниатюрна батерийка и лампичка. Когато човекът се прибираше вечер в тъмното, си светеше по пътеката в двора, а после – докато търсеше ключалката.

Но най-ценното беше, че ключодържателят можеше да пее. Изпълняваше една закачлива мелодийка винаги когато стопанинът му подсвирнеше с уста. А докато пееше, лампичката му пригласяше, примигвайки в такт с музиката.

Ключът се чувстваше горд с подаръка, който му беше прикачен. За него ключодържателят беше това, което е медалът за някой стар воин-ветеран, преминал през много битки. Усещаше го като заслужено признание за дългогодишната си безотказна служба. Повече никога не се наложи да го търсят. Беше нужно човекът само да подсвирне с уста, и ключодържателят му показваше със звук и светлина къде точно се намира.

Освен това, самият ключ вече имаше своя лична собственост. За първи път той притежаваше нещо, което беше само негово и на никой друг! А пък ключът беше собственост на собственика, т.е. на човека… Но това е друг въпрос.

Той е човек! А хората се отличават от предметите, от растенията и от животните с това, че притежават много неща. Те имат къщи като тази, апартаменти, автомобили, вили, компютри, телевизори… Какво ли не!

Притежавайки своя ключодържател, нашият герой започваше да се чувства поне малко като човек. Да си човек, означава да притежаваш, разсъждаваше ключът.

И това го правеше по-значим от вратата, от лампата в хола, от прозорците на стаята. Та те не притежаваха абсолютно нищо. Явно стопанинът не беше оценил тяхната служба толкова високо, та да им прави подаръци.

При това човекът се грижеше за неговата придобивка. Редовно я почистваше, сменяше батерийката, когато гласът и светлината на ключодържателя отслабнеха. А когато един ден престана изобщо да свети, дори го занесе заедно с ключа в сервиз за електроника, където го разглобиха и смениха изгорялата лампичка. Ключът беше неизмерно щастлив от цялото това внимание.

По онова време той още не беше покрит с патината на годините и лъщеше с цялото си великолепие. С времето се почувства почти равен със собственика си. Вътре в себе си той започна да го нарича с една друга човешка дума – партньор.

Та не е ли така, разсъждаваше ключът, нали никой от нас двамата не може да отключи сам входната врата на голямата стара къща. И, логически погледнато, определено беше прав. До един ден…

Денят, в който те двамата отсъстваха от къщата. Бяха заминали по някаква работа в съседния град. И когато се върнаха вечерта, завариха вратата отворена. Много неща липсваха, което пък ядоса собственика. Бяха изчезнали пари, семейни бижута и други неща, на които човекът държеше. Добре, че бях с него, защото ако бяха откраднали и мен, партньорът ми щеше да е съсипан, мислеше си тогава ключът.

Отключена е с шперц, обясниха полицаите, които пристигнаха на място. Те посъветваха собственика да сложи секретна брава, която ще е по-трудна за отваряне от крадците. Повиканият майстор – ключар, дълго се поти над вратата, стържеше, чукаше, отвинтваше и завинтваше разни болтове и гайки…

Когато най-после вдигна ръка и обърса с опакото на ръката потта от челото си, новата брава беше напълно готова. А от ключалката елегантно се поклащаше връзка с няколко чисто нови секретни ключа. Бяха доста по-малки и съвсем плоски. Човекът прещрака два-три пъти и видимо остана доволен.

След това за стария ключ всичко се разви като в някакъв кошмарен сън. Собственикът откачи от него пеещия ключодържател и го закачи на връзката с новите ключове. А после се качи на таванския етаж, влезе в неотваряната с години стая, и го окачи на този ръждив пирон. Наред с всички останали вехтории…

При тези спомени старият ключ сякаш стана още по-стар и още по-черен от преди. Това не можеше да продължава повече. Не можеше да стои тук абсолютно ненужен. Навремето собственикът можеше да направи много други неща, вместо да го остави тук. Примерно – да сложи новата секретна ключалка под неговата. Беше виждал врати на други къщи, които имаха по две, че и по три ключалки.

Това направо отказва крадците от техните намерения… Или поне да го беше оставил на връзката заедно с новите ключове. Нещо като почетен ключ. А не! Това не – младоците щяха да го взимат на подбив…

Но какво друго можеше да върши един ключ, който е направен така, че да може да отключва и заключва само една единствена ключалка в целия свят? Това беше другата му, по-голямата, но и по-стаявана болка. Къде ли е сега неговата ключалка? Вярно, че беше много стара, голяма и изхабена, но това едва ли би било причина да бъде изхвърлена в боклука.

Може би ключарят я бе взел, за да използва частите и, за да поправя други старинни брави. Или пък хващаше прахоляците в някой мухлясал шкаф в избата. Поне в тази стая я нямаше.

Ключът си спомни приятния хладен допир, мекия дълбок металически звук на прещракването, задвижването на сложния механизъм… Не, не искаше да мисли за тези неща. Това бяха тъжни мисли. Мисли, които не можеха да доведат до никаква промяна.

Гласове пред вратата изкараха стария ключ от унеса му. Но какво значение имаха те, след като никой не влизаше в тази стая на забравата. Най-много да донесат още някоя стара и ненужна вещ – я ламповото радио, я разваления телевизор от спалнята или… голямата стара ключалка! Защо не! Може да са я намерили някъде загубена, забутана и сега да я донесат тук!

Последните стъпала изскърцаха, стъпките на двама души затропаха по старото дюшеме и… врата се отвори!

Влезе собственикът, а след него – едно младо момиче. Сигурно е студентка, помисли си ключът, докато разглеждаше тетрадките, които се подаваха от окачената на рамото му чанта. А собственикът?

Колко беше остарял само, констатира ключът от мястото си на черчевето. Прошарените му някога коси сега съвсем бяха побелили, кожата на лицето му беше прорязана от множество бръчки, които ключът не беше виждал преди това. Носът се беше изострил, а гърдите – хлътнали…

- Досега не съм имал наематели и използвам тази стая за нещо като склад, но ще я ремонтираме. И ще изхвърля всички тези вехтории. – обясняваше собственикът. – Сега вратата не се заключва, но някъде долу в избата имам една стара ключалка, а ей там виси и нейния ключ. Ще трябва само да викна майстора…

Първата електронна публикация на текста е в Public Republic

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

7 Kоментара за сега ↓

  • Вили Димитрова // 23 юни, 2013 //

    Колко много стаена задушевност!!!… Благодаря ти, Стефане!

  • Валентина Йотова // 24 юни, 2013 //

    Като Андерсенова приказка е, Стефчо, хубав разказ си написал :)

  • Нина Балтова // 24 юни, 2013 //

    Забавен, увлекателен и достатъчно приказен, за да се почувствам в един друг, може би малко позабравен, но добре познат свят.Увлече ме и ме накара да забравя за ежедневието си, а това е чудесно!!!.Браво, Стефане!

  • Нина Балтова // 24 юни, 2013 //

    Забавен, увлекателен и достатъчно приказен, за да се почувствам в един друг, може би малко позабравен, но добре познат свят.Увлече ме и ме накара да забравя за ежедневието си, а това е чудесно!!!.Браво, Стефане!

  • Рени // 24 юни, 2013 //

    Прекрасен разказ! За живота, за вещите, за хората, за връзката между трите, за ценното, за незначителното, за преходното, за вечното! Браво!

  • Стела Митова // 6 юли, 2013 //

    Невероятно уютно се почувствах докато го четох. Наум ми идва една мисъл: “Хората са създадени, за да бъдат обичани, а вещите – употребявани. Днес се случва точно обратното.” Тъгата, лъхаща от разказа, накрая се стопи в искрите на надеждата…Много ми хареса!

  • Вал.Денева // 12 юли, 2013 //

    Поздравявам те за чудесния разказ!

Коментирай