Public Republic Art Studio

„Скъпи полковнико, пише ви една непозната от далечна страна…”

28 април, 2013 от · Няма коментари

Георги Бърдаров

Picture:
Изображение: ръчно изработена картичка на Боби Димитров

Изцапаният с мастило лист хартия стоеше като каменно длето в ръцете на полковника. Самият той също имаше подобно изражение. Върху обраслото му с бръчки лице не трепваше и мускулче. Погледна отново ситно изписаните три реда и се озърна, но наоколо нищо не издаваше съдбовността на момента и на този странен акт.

Животът си вървеше по-жалък и обикновен и от ръждясалата, скърцаща талига на Казимеж Тикваря. По очуканите стъпала на каменната пътека, водеща до вилата му, отдавна превзелите я бурени и треволяци жадно пиеха последните капки роса, които също тъй обикновеното жълтеникаво слънце изпаряваше с първите си огнени лъчи.

По грапавите улични камъни трополяха каруци, чаткаха копита и се суркаха гуреливи деца. Месарят Спирос дереше кожата на поредното гергьовско агне, а сочната алена кръв на животното капеше като христово вино по кожените сандали на месаря, откъдето стърчаха огромните му палци без нокти. Старците сърбаха кафета върху дървените столове на кафетерията отатък паметника на Артигас, а натежалите от мляко и сперма гърди на сладкарката Аустресия се люлееха пред очите на мъжете, чийто лиги капеха в захаросания сироп на баклавите.

Единствено прашинките във въздуха издаваха хармонията, на която се подчинява всяко движение в пространството.

Полковникът внимателно сгъна листа хартия, който явно не беше каменно длето, и провлачи крака към портика на вилата си. Странно, помисли си той, толкова години минаха оттогава… Той вече не беше сигурен дали наистина е полковникът и дали наистина чака писмо или всичко е поредната приумица на природните стихии…

Нищо не се случваше и никакъв знак не издаваше, че това е дългоочакваният миг. Влезе в хладната утроба на каменната си къщичка, остави внимателно писмото на масата. Измъкна от долапа поцинкованото сребристо канче, напълни го с вода и го постави върху котлона. Драсна клечката и лумна синкав пламък. Със същата клечка, която вече изгаряше вкаменилата се с годините кожа на ръцете му, си запали пура. Когато водата кипна, сложи четири лъжици кафе и две кафява тръстикова захар и разбърка с дървената лъжичка.

Ароматът на горчиво кафе се смеси с аромата на прясна говежда тор, която издухваше в тясната кухничка оригиналната хаванска пура. Всичко стана неусетно, леко, естествено като всички значими неща в живота. Пред очите му започнаха да преминават в цветен панаирджийски калейдоскоп картини, рисувани от Веласкес. Ала не просто картини, а картините на неговия живот. Откъм паяжините на потъмнелите от газове и зехтинови изпарения ъгли на каменната кухничка потече музика. Дон Диего Ривера Гонсалес и неговият бенд – също както в онази призрачна и топла нощ, когато за първи път опита сладостта на женската плът под сайванта на вдовицата.

Спомни си саркофазите, скелетите, които изскачаха от тях с дълга до тазобедрената кост вълниста коса. Не можеше да си спомни обаче колко дълго бе влюбен в нея. Нито защо Маркес я разказваше тази история…, всъщност двете истории… Спомни си обаче откраднатото й бельо и мистрала, който опъваше простора подобно корабно платно и разнасяше аромата на смокиновата й плът.

Бързо си наля пълна чаша ром, взе писмото, върху което се посипа пепелта на догарящата пура и излезе в малкото, почти квадратно дворче с високи каменни стени и черна като мастило пръст.

Мистралът продължаваше, а от каменните стени се люспеха едри филизи. Ала веднъж достигнали черната пръст, слюдените люспи се превръщаха в кадифените листа на октомврийска роза. Когато целия двор потъна под мекия покров на листата, заваля. Но не дъжд. Нееее, не можеше да бъде дъжд, не и след като валя без прекъсване 3 години, 5 месеца и 10 дни. Оттогава небето пресъхна като кладенец при чума. Заваля сняг, девствен, тих, бял, почти прозрачен. Покриваше аления покров, но снежинките не танцуваха по него, а се разпиляваха и нареждаха цветни пасианси. Мравките пълзяха самодоволни във всички посоки и измерения.

Дали от рома, но очите на полковника покапаха, и те като небето след толкова много години… Вече не можеше да има никакво съмнение. Снежинките се подредиха и изписаха едно туптящо ESPERANZA, а в дъното на двора върху люлеещия се стол с гравираните дървени облегалки се бе настанила тя – точно каквато я помнеше от последната им среща! Предизвикателна, налята, гола. Столът се люлееше все по-бързо, смехът се пукаше като мразовити кристалчета в бледосинкавото небе и от едрите и наляти гърди пробягваха талази по бедрата и прасците и, а оттам по белите й стъпала с малки издължени пръстчета, попиваха в хладната почва и земята се тресеше.

Тя разтвори широко краката си, някъде там в дъното примамливо се очертаваше кафеникавата и цепка. Може би големият адронен колайдер все пак бе успял да върне времето назад…

Въздишка на облекчение се отрони от Полковника, усмихна се, вече знаеше, че е смъртен; това е знакът, който бе очаквал толкова години. Затича се, с всяка изминала крачка се смаляваше и вдетиняваше. Направи последно усилие и се гмурна в кафеникавата цепка. Мигом го обгърна топлина и влага, той размаха ръце, отвори широко очи и пое с пълни гърди аромата й…

Беше щастлив.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай