Public Republic Art Studio

Събота, 2 февруари, 2013

3 февруари, 2013 от · Няма коментари

Стефан Бонев

Навън е пекнало едно пролетно слънце, а температурите гонят априлските. Нищо, че сме още в първите дни на февруари. Някъде из Пенсилвания мармотът Фил предрекъл ранна пролет. Явно и на моите географски ширини ще се окаже същото. Аз обаче си стоя вкъщи и пазя стаята да не избяга, защото пак съм болен. Уж преди седмица прекарах тази настинка ли, грип ли беше, а пък днес ме повтаря. И то с всичките си екстри, като хрема със запушен нос, кашлица, болки в гърлото, гърдите… и навсякъде.

Седя си вкъщи, сърбам билков чай и гледам слънчевото време през прозореца на стаята. И завиждам на жена ми, която излезе на кафе с приятелки. Някъде са запалили по цигара, пийват си кафе и се препичат на подранилото слънце.

Оглеждам масичката пред себе си – капки за нос, кутийки с разни хапчета, пакетчета прах срещу настинка, сякаш вечно димящата чаша с чай… И между всички това се мъдри лаптопът ми. Единственият приятел, който се опитва да ми прави компания. Не че има някакъв избор – ще прави това, което аз поискам от него.

Ровя из фейсбук, който също е нападнат от ранната пролет. Всички са накачили снимки със слънчеви пейзажи, цъфтят цветя, вятър вее морета от трева, в която припкат розови зайчета… Пожеланията са за усмихнат съботен ден. Тук-там някой съобщава за температурни рекорди. Вече някои от интернет-поетите са изкарали своята пролетно-лятна колекция. Чета стихове за отиваща си зима, за кокичета и минзухари, стопяващи последните остатъци от снега. И художниците не изостават от темата, качвайки във социалната мрежа картините си със слънца и слънчогледи, облени от лъчи поляни и малки морски заливчета с палми…

Изведнъж попадам на сродна душа. Красиво момиче се оплаква, че е болно, че си стои вкъщи, докато навън е слънчево и топло. Разглеждам профила й, но не виждам никакви данни, нито град, нито година на раждане, професия, училище… Нищо! След като се вглеждам по-добре в единствената й снимка, установявам, че това всъщност е някаква манекенка, модел или по-скоро актриса. Познато ми е лицето, сигурно съм го гледал в някакъв филм. Дори не знам дали мъж или жена стои зад него. Всеки може да сложи такава снимка, свалена от сайт за кино.

Все пак решавам, че е жена, след като е сложена такава фотография. Пиша й. Обяснявам, че много добре я разбирам, тъй като и аз съм болен в момента. И аз като нея си седя пред компютъра, подсмърчам, наливам се с чай и се радвам на Райчо само през прозореца. Какъв малшанс е това, точно когато пекне слънцето да се разболееш и да не можеш да си покажеш носа през вратата.

Минават минути, даже часове, без да получа отговор от нея. По някое време дори я забравих, зачетен в качените онлайн разкази на автор, за който не съм и чувал. Обаче ми харесват нещата му. Напомнят ми на моите студентски разкази. Сигурно е на същата възраст, на която съм бил и аз по онова време. Вълнуват го проблемите на любовта, на отношенията между двама влюбени. Също както мен през ония години. Пиша му лично съобщение. Споделям, че нещата му ми допадат много. Пращам му един мой разказ, подобен на неговия, писан преди повече от трийсет години. Пожелавам му да продължава все така и разни други неща в същия дух. И от него не получавам отговор, а пише, че е в чата. Явно нямам шанс да завържа интернет-разговор с някого днес.

Отварям едни стари наброски и започвам да редактирам недописан преди месец разказ. И тъкмо ми се заформя идеята как да направя финала, когато звъни мобилният ми телефон. Предлагат ми да пием „по едно на тефирич“, както се изрази старият ми приятел Жоро. Надълго му обяснявам, че няма как – болен съм и трябва да се лекувам, че вдругиден съм на работа. И трябва да съм кукуряк.

Затварям телефона и започвам да си припомням идеята за финал на разказа, когато компютърът ми дава сигнал, че някой ми е писал във фейсбук. Оказва се болното момиче със снимката на манекенка на профила си. Чета и пиша нещо, а в същото време ми се появява отговор от студента с хубавия разказ. Отговарям и на него, после пак пиша на “манекенката”. Дори по едно време се обърквам и пращам отговора си, предназначен за нея, до него. После дълго трябва да обяснявам, че това е за една “манекенка” и че не е за него…

Когато свършвам с чата, в главата ми вече няма и помен от идеята за финал на недовършения ми разказ. Затварям файла и отивам в кухнята да си направя още чай. През прозореца виждам, че небето вече е примръкнало. Така и не разбрах кога се е изтърколила тази събота. Ще трябва да посетя мислено моите приятелки в Хамбург, Страсбург и в Щатите, за да я поудължа малко. Сигурно и там ще е слънчево, щом мармотът в Пенсилвания е предрекъл ранна пролет. Освен това в техните часови пояси е по-рано. В Хамбург и Страсбург е още следобед, а зад океана съботата току-що се е родила. А и там ще мога да си позволя да не съм болен, тъй че ще сядаме някъде „на тефирич“ и ще пием следобедни и сутрешни кафета…

Докато си подсмърчам над джезвето, дочувам прещракването на ключа на входната врата. Жена ми се прибира от нейното си кафе. Дали този път да не метна и нея в моята машина на времето и пространството. Трябва да я запознава с Наталия в Германия и с Христина във Франция, и със Зоя и Жасмина в САЩ. Ще й хареса!

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай