Public Republic Art Studio

Петък, 1 февруари 2013

2 февруари, 2013 от · Няма коментари

Стефан Бонев

Последният работен ден от седмицата. Денят на майстора – петък. Е да, но понякога точно тогава се струпват най-много задачи и проблеми. Като че ли са стояли наблизо, скрити зад ъгъла, и точно когато вече си решил, че си приключил с всичко най-неотложно, изкачат пред теб с едни големи табели, на които пише: “Спешно!”, “Неотложно!”, “Срокът изтича!!!” и тем подобни. Поглеждаш проклетия часовник, въздишаш и запряташ ръкави.
Какво друго ти остава? Нямаш никакъв избор. Точно както нямаше между какво да избира и онова малко парченце плат, което вчера се откъсна от един букет пред паметника на Стефан Стамболов, полетя за миг с вятъра в небесата, а после падна в една шахта за обратни води. Завинаги…

Когато вдигам най-после глава от папките, докладите и писмата на компютърния екран, разбирам, че вече денят е превалил. Дори не съм разбрал, кога е минала и обедната почивка. Но аз съм щастлив, че съм се справил. Че нищо неотложно не е оставено за понеделник. Доволен съм от себе си, макар и гладен. И нищо, че виждам замъглено. Утре е събота, ще се наспя до късно, ще се съвзема.

От прозореца виждам, че навън слънцето е разбило плътните облаци и светът изглежда по-светъл и усмихнат. И аз му се усмихвам. Здравей ден! Извинявай, че едва сега ти се усмихвам. Но имаше някои спешни неща… Ето, вече е късен следобед, а аз още не съм те опознал. Не съм ти дал име. Ако се бях забавил още малко, щеше да си отидеш в дневника така, без да си кръстен. А какво е един ден, който си няма име? Как после щях да те намеря измежду хилядите други дни.

Е, някой друг вече определено ти е дал име, но това ще бъде неговият първи февруарски петък на 2013 година, а не моят. Ще бъде някой твой брат. Защото всеки ден има толкова братя или сестри, колкото са живите същества, които го изживяват. Моят петък е брат на петъка на колежката ми, която е на съседното бюро. Те много си приличат, защото са се родили по едно и също време, огрявало ги е едно и също слънце, провиращо се под същите облаци, над едни и същи сгради…

Излизам на улицата и виждам как слънцето вече клони към залеза си. Там някъде, далеч на запад, в някой различен часови пояс, други братя и сестри на моя първи февруарски петък за тази година, сега тепърва се раждат. Още по-нататък ще се родят още и още… Там някъде, из Америка, живеят моите добри приятелки Зоя и Жасмина. Техните петъци са още в своята свежа, ранна утрин. Навярно сега там те пият кафето си. Жасмина прави деловите планове за деня, а Зоя се радва на тримата си малки палавници, които скачат около нея. И двете сега измислят имената на своите първи февруарски петъци за 2013 г. Дори и при Христина във Страсбург, и при Наталия във Хамбург, петъците е по-млади с цял един час от моя. А за един ден това е страшно много време.

Обръщам се с гръб към слънцето. Там някъде, далеч на изток, петъците са съвсем в края си. По тези места слънцето отдавна е залязло и по улиците и площадите, по кръчмите и в домовете се е настанила петъчната вечер. Тя е весела и спокойна, не бърза за никъде. Седнала е с халба бира или пред чашка ракия и отмаря заедно с хората пред телевизора.

И аз не бързам за никъде. Времето днес е топло за сезона и се прибирам бавно към дома си. Разгърдил съм якето си и се наслаждавам как подранилия топъл полъх се провира под него. Вечерта на моя петък все още предстои. А довечера няма да точа секирата на моя будилник-палач. Утре сутрин никой няма да посича из засада сънищата ми. Ще си ги изживея докрай. Ако ще този край да е чак следобед или пък дори и по-късно. Моята събота и неделя няма да се родят в стрес и кървава зора, както другите ми дни от седмицата. Те няма да познават това дяволско творение, наречено часовник. За тях единствен ориентир за време ще бъдем слънцето и аз. Най-моите дни, кратките периоди от живота ми, в които се чувствам свободен. И понеже те често не ми достигат, съм измислил машина на времето, с която отдалечавам понеделника си. Просто в неделния следобед затварям очи и се пренасям мислено. Първо съм при Наталия, с която сядаме на следобедно кафе. След това обсъждам току-що излезлите вечерни вестници с Христина. После отивам при Зоя, чиито юнаци тичат наоколо, докато тя поднася някаква американска закуска на мен и на мъжа си. Накрая казвам “Добро утро” и пия ранно кафе и с Жасмина…

Вечер съм решил как да кръстя своя петък. По-добре късно, отколкото никога. Забързвам се за вкъщи, за да запиша името му в дневника. Но няма да ви го кажа. Ускорявам още крачката, защото съм гладен и защото в къщи ме очаква любимата ми лучена яхния на жена ми. Ако искате, питайте я за рецептата…

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай