Public Republic Art Studio

Четвъртък, 31 януари 2013

1 февруари, 2013 от · Няма коментари

Стефан Бонев

Синоптиците познаха за този четвъртък – дъжд и доста бурен вятър. А иначе денят не е какъв да е. Преди повече от век и половина на тази дата се е родил Стефан Стамболов. Покрай политиката май сме позабравили, че той е и поет, си мисля аз, докато дъждовните капки падат върху венците и цветята, поставени току-що до паметника пред Общината. „Не щеме ний богатства, не щеме ний пари, искаме свобода с човешки правдини.” – звучи в главата ми познатият рефрен от марша, написан от Стамболов.

И се чудя кой в днешно време не ще пари и богатства, и какво в началото на ХХI век се съдържа в понятията за свобода и човешки правдини. Размечтавам се за онова, което в сегашните времена наричаме финансова независимост. Да си обезпечен с пари и богатства така, че да не се налага да работиш нещо, което не ти е по вкуса, което не е престижно, или още по-зле, което е против вижданията и разбиранията ти. Защото това означава да работиш срещу самия себе си. И да не се налага да се съобразяваш в думите и в делата си с интересите на онези, които ти подхвърлят къшея хляб.

Честването вече е свършва, спира и дъждът. Хората се разотиват, свивайки мокри чадъри. Почетната рота и военният оркестър също си тръгват, а озвучителят прибира припряно кабели и микрофони. Пред постамента на паметника на Стамболов остават единствено венците и цветята. Излезлият възстуден вятър развява лентичките им като малки знаменца, които искат да се откъснат и да полетят свободни. Една от тях дори се откачва от малкия си букет и започва да се мята във въздуха. Очите ми се насълзяват, когато се взирам нагоре към небето, за да видя къде ще кацне малкото парченце бял плат. А то танцува волно, свободно, независимо…

А така ли е всъщност? Редно ли да го обявя за свободно, само защото не мога да видя вятъра, който го носи със себе си натам, накъдето е тръгнал? Щеше ли изобщо да се мръдне от букета върху постамента на паметника тази ивица плат, ако не беше излязъл внезапният вихър?

Но ето, сега то се издигнало на цели метри над земята, от която безпомощно се веят останалите лентички, без да могат да се откъснат. Рее се щастливо и едва ли го интересува, че причината за по-различната му съдбата е в това, че неговият букет не е бил с необходимото качество. Или по-точно, че именно в неговата тъкан се е крил фабричният дефект. Просто една нишка се е разплела и му е позволила да се откъсне и да полети. Да полети!

Изведнъж вятърът утихва, точно така, както и се е появил – от нищото. И парченцето плат започна унило да се спуска обратно надолу. Към земята, към плочките на площада. Или не съвсем… Защото под него се оказва една ръждясала дъждоприемна шахта. И точно върху една от пролуките на нейния капак пада злополучното парченце плат. Застоява се за миг отгоре, а после го засмуква някакво въздушно течение и полита отново. По-бързо от преди, но този път надолу. А там е смрадта на канала, там тече помията, която човечеството оставя след всичките си благородни, или пък не чак толкова, дела.

Заслужава ли си да се издигнеш високо над останалите, да видиш като на длан света, в който живееш, да се носиш над всичко и над всички, над проблемите, над дребните неща, след като в един момент можеш да пропаднеш много по-ниско от останалите? Струва ли си да изживееш миг небесна светлина, а след това да попаднеш завинаги в царството на тъмнината?

И можело ли е парчето плат да избира? Имало ли възможност да реши дали бъде нормално като другите, или с дефект, който да му позволи да се отлети? Можело ли е да промени посоката на вятъра и вместо да попадне в канала, да се озове в клоните на някое високо и красиво дърво? Или пък да се закачи като истинско знаме на върха на някоя достолепна обществена сграда. И да се вее там завинаги…

Обърсвам очите си с опакото на ръката. Не са сълзи, нали ви казах още вчера! Нали ви обясних, че това е само от вятъра. Всичко си имам. Нямам за какво да плача.

Тръгвам си от площада с паметника. Крача бързо, но без посока. Просто така, колкото да се движа. Колкото хората да си мислят, че отивам някъде, че съм си поставил точно определена цел. Какво бихте си помислили за един човек, който повече от час стои на едно и също място на един площад, пред един паметник с венци и цветя?!

Пак избърсвам очите си и продължавам да крача. А в главата ми още звучи маршът на Стамболов: „Не щеме ний богатства, не щеме ний пари, искаме свобода с човешки правдини.”

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай