Public Republic Art Studio

Понеделник, 28 януари 2013

30 януари, 2013 от · Няма коментари

Стефан Бонев

Вкъщи. Понеделник като понеделник! И зима като зима! Студ! Януарски… На пакетчета. Онзи, на кутийките, отдавна свърши. Сега го опаковат в каквото им падне. Утре може и наливен да ни докарат. Да си го сипваме кой в каквото намери…
Будилникът надвесва ужасната си секира над съня ми и със звън я спуска към оголения от завивките врат… Сам съм наточил острието вечерта преди същата тази понеделнишка сутрин. Сутрин?! Та това си е направо нощ. И на всичкото отгоре съм сложил часовника на масичката в другия край на стаята. За да не мога да го изключа, без да съм станал от леглото, без да съм направил първите си крачки за тази седмица. Скачам и бързам да го спра, докато не е събудил жена ми.

На спирката. Плетената шапка още малко и ще покрие очилата ми. Шалът е увит плътно до очите. И все пак остава малка незащитена част от прясно бръснатите ми бузи. Студът щипе като афтършейв. Да бях се сетил по-рано, щях да спестя преди малко онзи в скъпото шишенце, което ми подариха на Стефановден.

В автобуса. Седя до някакъв човек, който също като мен се е увил до ушите в шал, а върху него е вдигнал яката на палтото си. Пред мен се кипрят плетена дамска шапка и зелена качулка на някакъв младеж в суитшърт. Забърсвам с ръкав няколко квадрата от запотения прозорец и поглеждам. Спрели сме на светофара на Сточна гара и чакаме. Някакъв русокос младеж подхвърля жълто йо-йо между спрелите автомобили напук на студа, протяга ръка към свалените стъкла и поема с благодарност стотинки и някоя друга смачкана двулевка. Реалити, казвам си, и напипвам инстинктивно дребните в джоба си. Съвсем съм забравил, че съм в автобуса и че това стъкло не може да бъде смъкнато…

В службата. Стаята е празна. Прозорците и вратите зеят отворени сякаш навън е август, а чистачката Фани танцува върху балатума в коридора, яхнала дръжката на парцала. Всяко листче по бюрото ми напомня за зарязана в петък задача. Ангажиментите се връщат бавно и болезнено, а с тях и сроковете, в които съм длъжен да приключа с изпълнението им. Поглеждам часовника на компютъра и се сещам, че в десет имаме оперативка. Трябва да приключа по-бързо с преписката, за да я докладвам на началството…

На обед. С Маргото сърбаме супа в ресторантчето срещу Понеделник пазара. Обяснява ми, че тези топчета вкъщи майка й ги прави къде-къде по-добри. А това тук – гола вода. Гола, негола, ама поне е топла, давай, че ни свърши обедната почивка. Колежката не казва нищо, но засегнато набляга на храненето. Не че се притеснявам да не закъснеем. Но следобед трябва да събирам подписи под едни граждански договори и ми се ще да успея да хвана всички, докато все още не хукнали по разни комисии…

Вечерта пак забърсвам стъклото на автобуса, докато чакаме на Сточна, но момъкът с йо-йото вече го няма. Сигурно е изкарал надницата си и сега си пийва някъде с приятели. Или пък си е в къщи и чете за изпити. Приличаше ми на студент.

Отърсвам се в антрето от студа, който е полепнал по мен. Кутийките падат с глух шум на пода. А уж беше в пакетчета. Вкъщи жена ми е направила супа от топчета. Не й казвам, че на обяд съм ял същото и си я изсърбвам с удоволствие. По-гъста е от ресторантската…

По някое време се събуждам и виждам, че жена ми вече си е легнала, а филмът отдавна е свършил. Дори не си спомням какъв беше. Изключвам телевизора. Да не забравя да наточа секирата на палача. Нагласям будилника, но премествам червената стрелка малко по-напред. Тридесет минути бонус! Да става каквото ще! За тази нощ си давам малко повече време за живот. До следващата екзекуция…

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай