Public Republic Art Studio

Елиас Канети

21 януари, 2013 от · Няма коментари

Погледът на превращението

Феридун АНДАЧ

Превела: Кадрие Джесур

Andach

Елиас Канети. Маси и власт. ИК Леге Артис, С., 2009

1. Езиците на Канети

Канети е писател, с обхождащ поглед.

Непрестанно преминаващ през проходи и врати. Не за да остави следи, а за да пътува в проникновенията на оставените преди него.

Започвайки да го четем, не след дълго отличаваме формите на похватите на проникванията му. Така той сам подчертава отликата. Това личи особено ясно в записките и бележките му.

Заключенията, които извежда не само от своя житейски опит, а и от наблюдения, четения и тълкувания, представляват основата, от която тръгват подострените връхчета на Записките.

Всяка дума, фраза и израз в кратките му текстове са заредени с наситена изразителност и сами по себе си биват източници на други, нови писания и умозрителни афоризми и философски текстове.

Убеждавате се, че авторът е изказал определената мисъл поради причина, която узнавате, също четейки.

Това са мои впечатления от Записките, писани в периода 1942-85 г.
Канети е наблюдател колкото на живота, толкова и на писаното слово. Оформя своя глас с онова, което е подбрал от долетелите други гласове, добавя в колорита на писателската си аура цветове, сбрани през мисловните си пътешествия.

За да разберем неговата своеобразност като писател, необходимо е преди да преминем към култовото му антропофилософско изследване „Маса и власт” и романа „Заслепението”, непременно да се спрем именно на Записките и след това на биографичните му произведения.

Вярвам, че основен и най-достоверен показател за преценяване перото на един писател и за задълбочено проникване в творчеството му си остават единствено произведенията му.

Вникването в езиковата и мисловна реалност на автора се осъществява най-добре когато застанем насаме с лице към писаното от него и разбира се, преди да пристъпим към прочит или интерпретация на характеристики, писани от други. В този смисъл Канети е от писателите, които е наложително да се видят, да се прочетат и между редовете.

Няма да е пресилено ако кажем, че такъв автор очаква и предполага буден, внимателен читател. Още повече, че посланията му не са никак хипотетични, всяко едно е с реални измерения и задълбочена преценка, което налага допълнителното усилие при четене. Мога да кажа, че Канети е многоезичен, поликултурен и многолик творец.

Впрочем това се обуславя както от житейската му биография, така и от рецепцията на културите на географските топоси, които той обитава и които подхранват вдъхновението му.

И още, четейки Канети, за сетен път се убеждавам, че не е важно колко е писал един писател, а какво…

За да можем да видим откъде иде действеността на романите, пиесите, есетата, дневниците, записките, с които той е изградил своята аура от език и култура, отново ще кажа, че е най-добре да се позовем на самото начало: как е живял, с какво е подхранвал мисълта си, какво е четял, как го е интерпретирал…

Ето, Записките и другите му биографични бележки притежават и такава разказваческа особеност. Четейки двупластово текстовете, в над- и под-значенията им възприемаме и откриващата се същност на своеобразния зa Канети жанр /записките/…

Канети, сновящ между Аз-а и Друг-ия, идващ и отдалечаващ се между тях, от една страна, е неразривно свързан с традициите на предшествениците си Монтен и Бейкън, а от друга, е сроден и представлява поколението интелектуалтци от миналия 20 век на Средна Европа. Той е негов последен и единствен глас, достигащ края му. Отговорността към човечеството го сродява с Гьоте, Кафка, Mузил, Адорно, Кaрл Краус, Стефан Цвайг.

Погледнато от този ъгъл можем да твърдим, че Канети е и писател- преносител.
Канети конципира философски афоризми, поетологични и аналитични текстове, отстояващи позицията и на свидетел, есета с плътна, наситена семантика, и трансформира всичко това (мисъл, сензитивен поглед, семантични ядра) във вътрешни структури с прегнантен изказ.

Разбира се, че насреща ни е изкусен майстор, градящ текстове, неизкушен от жонглиране или игра с изрази. Но те неминуемо ни сочат отраженията на гласа и взора на „стойностен читател”, който предхожда писателя!

Струва ми се, че точно това прави цялото творчество на Канети в настолно четиво, в такова, което се чете и препрочита многократно. Не бих искал с тези си думи да го „превърна” едва ли не в пророк, а само да подчертая колко дълго може да остане човек с него и колко дълбок е обхватният му поглед. При все, че той не се определя като литератор творчеството му предава апела какъв трябва да бъде пишещият литература. Още повече всичко това проправя и пътя към неговото творческо изграждане.

Но къде е неговото място в литературата?

Лично аз го възприемам повече като културна личност, културна фигура. Мисля, че тази му отлика е била отчетена и удачно анализирана, и има принос в награждаването му с Нобеловото отличие.

2. Писането като форма на език и перцепция

Често в „бележките” си Канети ме заставя да почувствам писането като форма на език и перцептивна сетивност. С това си обяснявам и удоволствието от препрочитанията си, които всеки път преливат от познавателност и ме изпълват с ведрина на ума.

Когато го чета изпитвам неистова потребност от писане, която нараства паралелно с четенето. И аз се оставям – впускам се в лабиринтите от думи, мисли, съждения. Ето, подтикнат от тези редове например, мога, ако се оставя да напиша ред страници:

“…При това е важно човек да носи стъклената сфера в себе си и да щади въздуха й”(1).

Нима животът, живян непрекъснато пречиствайки се и пътуването, пишейки – е нещо различно от това? …

“По-чисто и по-спокойно се диша в нея и човек е съвсем сам. Само мошениците и глупците искат тя да се разрастне и да се превърне в затвор за всички. Опитният човек я държи така, че да може да я носи в ръка; и ако игриво я остави да нарасне, той никога не забравя, че тя трябва да се свие обратно в ръката му, преди да се е обърнал към по-грубите неща.”

С писаното, той непрекъснато ви припомня. Припомняте си паметта, съня, мисълта, обедняването, забогатяването, смъртта и небитието, болката, любовта, липсата на обич, възприемането, съзнанието, познанието, войната, мира, съмнението, самотата и изчерпването, светлината и мрака, пропастта и кладенеца, опустяването, нищетата, природата, животните, смелостта да се обича, творчеството, съзиждането, бога, вярата, безверието…

А след това вие виждате знака, че всяко едно от изброените понятия е в състояние да осмисли причините за живот, причината за вашето писане. Това се долавя и между редовете.

3. Лицата на реалността

Записките, бележките свидетелстват за умозрителната, философска нагласа на разказвача Канети. Докато четем, пред нас се разгръща мисловното натрупване, което също сочи немалко посоки за вашите възприятия. Изхождайки от там, отново след размисъл композирате истинния език на реалността.

“Истината е като море от класове, която се люлее на вятъра; тя се стреми да я възприемат като движение, да я чувстват като дихание. Тя е скала само за оня, който не я чувства, нито вдишва, а си разбива главата в нея. ”

За да можем да погледнем реалността в лицето, необходимостта от реакция става належаща. След нея, с нейната скорост потегляме на път, взирайки се в другите лица. Определящо значение в случая разбира се, има личният поглед и възприятия:

4. Отново да четеш, да пишеш, да живееш!

Утайката не се наслагва за един ден.

Тя се появява, натрупвайки се. Затова е необходимо да се цени изживяваното време.

Откриването на лицето към „новото” носи в себе си облекчение, даващо възможност човек да си поеме дъх. Непрекъснатото взиране в съществуващото, постоянното стоене срещу изхабяващото му се и изтъркващо лице … при това ежедневно; убийствено е, смърт е.

Упорството ми във всекидневно четене и писане за мен е неминуемо, задължително занятие.

При поредните си надвесвания над произведения на Канети го усещам по-дълбоко, по-ясно.

5. В емиграция…

При все че ако го изживявате, това чувство ви се струва убийствено, то е подхранващо! Проумявате го ясно когато пишете. Ето какво пише Канети: “Едва в емиграцията човек осъзнава, колко голяма част от света е бил винаги свят на изгнаници.”

Отново изпитвам желание да пиша текстове за изгнанието… Когато стигам и препрочитам редовете, в които Канети ми спомня за изгнаническите години вадя и изреждам в списък неговите аргументи:

бягство, затваряне, копнеж, несънуване/без сънища, самота, тревожно аз, дисхармония, перманентно сънно състояние, отчуждаване, изчерпване, празнота, нищо, авторитет, некомуникативност, болка, забравяне, тъга, затваряща се памет, безличност, спад, приютяване…

6. Повтарянето – отегчение от любовта!

Обикалянето, живеенето в един и същ кръговрат…
Дали не би било отегчително ако се превърне в начин на живот.

Канети, за англичаните пише, че: “Същността на английския живот е в разпределение на авторитета и в неизбежната ритуалност. Именно защото авторитетът е толкова важен, той трябва да прикрива вездесъщността си зад скромни изречения..”

Остров и повтаряне…

На живота там трябва да се погледне и през тази призма.

Помня, че Лондон незнайно защо, ми се стори скучен, отегчителен град. Където и да погледнех виждах признаците на едно повтарящо се битие/ежедневие.

7. Спирката на ПРЕВРАЩЕНИЕТО

“Не могат да се отлагат вечно предстоящите превращения. Те връщат човека назад, обаче човек има еластична душа и някога със сигурност и сила той се завръща към тях..”

Да, всяко отлагане е раняващо и изземващо.

Знанието, че нищо не е постоянно а обхваща превращения и обрати е лек, утеха за душата. Да се живее с осъзнатостта за това действа оздравяващо… В първия момент реагирате остро. Но след утаяване на емоциите, не може да не проумеете реалността на превръщането.

В претвореното от Канети, с онова, което той припомня достигам до просторите на преживяното… отпивайки глътка по глътка… Наясно съм, че не бива да ги подклаждам да се разгорят. Не искам съвсем да им се наситя.

Защото Канети често напомня и това: избери тихото време, напредвай в своя път…

8. Трансформирането

Страхувам се да нося омраза в себе си. Знам, че е болнава, заразна. В желанието ми да забравя и това има немалък принос.

Изживяването на натиска от първия миг е убийствено.

Затова често предпочитам заминаването.

И стремежът ми да се слея с плътта, която оставя да живея в лика й, да продължавам да присъствам в чувствата й…

При все че понякога ми се струва като сън. Навярно това е сънят от времето на невинността, за което напомнят мигновените срещи и сливанията. Но може би и път, който ще се превърне в реалност.

Защото има такова отиване, такава среща. То е съществуване с пренасянето на това чувство…

Възможно ли е човек да храни чувство на мъст или ненавист към жените?
Веза не харесва „Заслепението” на Канети, което е породено от ненавистното отношение на главния герой към жените.

Докато живее в Лондон и бива и с други жени, Канети всекидневно се бори с тази дилема.

9. Прозорците

Слезе ли светлината на деня на работната ми маса, разбирам колко оздравително ми действат прозорците. Посрещам с радост този повик и го поставям в началото но новия ден.

Сега съм точно в този къс време, с Канети. Оставям на една страна лошите вести, които ме достигат и пътувам в тази „нова утринна вълна”. Там се прокрадва ликът на откъсването…

10. Свързване с „тук и сега”

Щом сега сме тук и живеем сега, нека го изкажем.
Настанилите се в един поглед, осмислящ мига проправят пътя ни, установяват стрелката на мерилото ни за живота. Ако това е налице сега и тук са осъзнати, оценени… Останалото – помитащ, изнурителен порой на деня…

11. Разпокъсаност

Изживяваме я глътка по глътка.

Осъзнавайки го или не. Проумяването му е като зрението. Част от вас е в съня, друга в отвързването му… Изграждане на цялост, стремеж да се съберат – празна мечта!

Ала въпреки всичко продължаваме да търсим начини да постигнем компактност. Разнищваме причини, размишляваме за разрешение, развръзка.

Текстовете на Канети ме притеглят към тези бродове, преди самия бряг.

––––––––––

(1) Тук и по-долу всички цитати, дадени в курсив, са от записките “Провинцията на човека” на Елиас Канети, превод – Пенка Ангелова – бел. м. – К. Д.

Andach - Canetti

Феридун Андач е роден през 1954 в гр. Ерзурум. Завършва Педагогическия факултет на университета Мармара и магистратура във Факултета по литература на Истанбулския университет. Дълги години преподава литература и сравнително литературознание в различни държавни и частни университети в Истанбул. Книгите му с изследвания, есета, разкази, пътеписи са преведени на немски, френски, английски, български, босненски, македонски и др.

Феридун Андач е Носител на редица престижни литературни награди като: Награда за лит. критика на изд. Академия (1987), Наградата за мир и дружба на името на Абди Ипекчи (1994), Наградата за интервю на годината на името на Онат Кутлар (2000). Колумнист във вестниците „Джумхурийет” /Република/ и „Дюня” /Свят/, Андач е и известен и като автор на книги с литературни анкети и интервюта.

Понастоящем преподава Нова турска литература и Сравнително литературознание във факултета по Журналистика и факултета по Изящни изкуства на университета Мармара. Главен редактор в издателство „Дорук” – Истанбул.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай