Public Republic Art Studio

Петя Кокудева: “Детето за мен е доза безстрашие”

24 януари, 2013 от · 2 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Жасмина Тачева разговаря с Петя Кокудева

Petia Kokudeva

Здравей! Петя или Радост и какво общо има “юмручената” с името ти?

Фамилията ми е Кокудева – а “кокуда” на родопски означава юмрук. Малкото ми име пък означава камък, скала от гръцки. От друга страна първоначало съм била кръстена Радост, но после родителите ми решили да съм Петя.

Не вярвам много в подобни символики, но както е рекъл Нилс Бор “това, че не вярваш в нещо, изобщо не означава, че то не съществува.”

Пишеш, работиш като копирайтър, дипломиран журналист си. Как се съчетава всичко това и има ли нещо, което много искаш да правиш, но все не ти остава време?

Не ми остава време да пиша моите си неща толкова дълго, колкото бих искала. Обикновено го правя вечер, твърде уморена след работа (където също цял ден пиша и това малко ме амортизира).

Всъщност доста повече време ми е нужно за мислене на това, което ще напиша, не за самото написване. Докато щъкам пеша, мия чинии или във времето точно преди сънят да ме споходи, си обмислям идеите. Редактирането също ми отнема доста…

Petia Kokudeva

Какво са думите за теб?

Така се е случило, че животът ми се е завихрил около тях. Думите са моите обстоятелства, но трябва да призная, че ме въодушевяват повече идеите – това да измисляш неща. Материята може да не е словесна – може да е инженерна приумица, рисунка, нова форма на правене на нещо.

В един момент дори си бях изровила една специалност “История на идеите” във Великобритания… Проблемът с думите е, че могат да звучат добре и да не съдържат смислена идея, това малко ме трови.

Как се роди невероятната Лу – в твоите думи и палитрата на Ромина Беневенти?

Като дете бях много сериозна – все умувах нещо надълбоко, човърках, четях… Но всъщност това ужасно ме дразнеше – исках да се прекроя, да съдържам малко повече самоирония, да съумея да премина в режим “разсериозняване”.

Това не означава по-малко мисъл и задълбочени търсения, а повече плавност, лекота и светлина. Лулу беше моят начин да го сторя. Рисунките на Ромина ги открих след солидно търсене и просто знаех, че така изглежда Лулу.

“и някак в едно е дете и голяма” – това ли е диагнозата ти за повечето човеци – че детето в нас по някакъв начин никога не изчезва напълно?

Не бих казала диагноза… Детето за мен е доза безстрашие – да си позволиш да бъдеш крехък, да си позволиш да бъдеш незнаещ, за да има какво да научаваш, да си позволиш да се удряш, да се сприятеляваш като за пръв път, да гледаш на всичко не с кух оптимизъм, а по-скоро с готовност за действие, за тичане, за впускане в нещата.

Petia Kokudeva

Какво му липсва на днешния свят според теб?

Самоирония.

А какво ти дава надежда?

Майка ми с нейните щуротии и смях като Ниагарския водопад. Туве Янсон. Ален дьо Ботон. Сутрините. Обичането като непрестанно усърдие (не усилие!).

По детински чудатите творения на природата: гаргата, която ми почуква по покривния прозорец (наистина мисля, че иска да си говорим!), сурикатите, смешните дървета като тези в Тоскана. Аз съм горско момиче, все пак – гората винаги ще си остане естествен език за мен.

Защо избра да се включиш в журито на конкурса “Портали” и помниш ли първата си среща с Виктор Мъжлеков?

О, ами харесвам много съществата на Виктор – особено Моли, Николай и Лариса… Задълбочени са, но са и по един особен начин смешни. Първата ни среща беше скайп разговор на глас, после му отидох на гости в Пловдив и видях картините на живо, ядохме супа…

Откриваш ли паралели между твоето и неговото изкуство или между светогледите ви?

И двамата си падаме по причудливи същества. Уповаваме се на светлите тонове. Бърборим доста. Когато сме въодушевени, ни личи наистина много. В известен смисъл сме перковци, хаха:)

Какво би пожелала на участниците?

Параход, море и капитанска шапка, която ги чака връз руля:)

Как мислиш – празниците, особено такава дълга поредица като по Коледа и Нова година, добро време ли са за писане, или напротив?

Добро време са за пътешестване. Аз това и правих. А пътешествията са си писане наум.

Когато пишеш самата ти или четеш чужди стихове, кое може да те кара да си помислиш: “Да, това е стихотворението!”?

Ако доловя вътрешен ритъм – аз си го наричам летателен механизъм на стихотворението – това е единственото задължително, защото иначе някак си не е поезия.

Petia Kokudeva

Ако трябва да опишеш в стих или проза как се чувстваш тъкмо сега, как би прозвучал гласът на вътрешното ти аз?

“И понеже влезе песъчинка
в окото
на генерала,
две минути повече живяха
жителите
на щастливия град”
(Сунай Акън)

Надявам се на малка пясъчна буря за генерала:)

Какво предстои в 2013?

Няколко дълговременни занимания, свързани с писане за деца. Надявам се озоваване във Финландия през лятото. И надежда да ме спохождат от време на време нови малки същества…

Снимки: Личен архив

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Public Republic – Петя Кокудева // 26 яну, 2013 //

    [...] Жасмина Тачева Public Republic [...]

  • Velina // 28 фев, 2013 //

    “Плавност, лекота и светлина”, за които благодаря!

Коментирай