Public Republic Art Studio

Бравурното развитие на западната цивилизация…

19 декември, 2012 от · Няма коментари

Керана Ангелова

jmwk
Снимка: jmwk

Бравурното развитие на западната цивилизация и нейните така наречени постижения превърнаха хомо сапиенс в осъзнато горд, би могло да се каже – в горделив човек. Познанието постепенно хиперболизира отделния човек, без човечеството да съзнава, че хиперболизираният човек скоро ще тръгне да се изживява като малък нафукан Бог.

Започнало е тотално идолослужение на хиперболизирания човек към самия себе си. Какво като е казано: „ Битие: [20:3] Да нямаш други богове, освен Мене. и[20:4] Не си прави кумир…„ и т.н. Човекът снизходително маха с ръка: времето е н о в о и не може да се живее по указанията на вехтата вечна книга.

И само когато в един неочакван ден по време на поредното великденско възкресение върху дланите му прокървят неочаквани стигми, връхлитат го изумление и покруса: кръвта от разпятието е в нас, тече във вените ни животоспасително и нищо не струват постиженията на цивилизацията, ако човек не коленичи пред библията да избърше древния прах от корицата й.

Най-важното, което ще ни припомни тя, може би е, че Отец ни не хиперболизира Сина си в абсолютен и недостижим Бог, оставя ни Го човекобог завинаги. Милостиво и състрадателно. С каква цел – повече от ясно е. За да повярваме по-леко.

Истинското познание за живота не е в неистовите домогвания на цивилизацията да познае Бог по най-дългия и абсурден начин. Достатъчно е да сведем глава и да Го помолим за синапеното зърно вяра. Благоволи ли да ни я даде, тя ще ни помогне да се изправим в подножието на кръста – да вдигнем нагоре глави и да видим действителните си размери, проектирани в небето над Голгота.

Получим ли такова познание за себе си, отпада потребността от всякаквото друго горделиво и нафукано земно знание. Ключът за онова, което ни е достатъчно, е в атавистичния ни спомен за първичната невинност отпреди Адам и Ева, в която „гордост и предразсъдъци” са еднакво излишни и гротескни на фона на погубената завинаги от човека вечност.

12 август 2012 год.

Познавах един човек. Познавах го доста отблизо, съсед на село. Почина на 86 годишна възраст.Той живя незабележимо, така му идваше отвътре, както се каза. Беше кротък и някак незаинтересован.

Животът му не беше белязан от никаква лична история. Отиваше на работа и се връщаше. Отиваше и се връщаше. Имаше жена, деца, внуци, правнуци. Около него винаги вреше и кипеше: гълчава, смехове, ревове, разправии. Мълчеше си безучастно, а когато му станеше прекалено, ставаше и се оттегляше.

През лятото се хранеха на масата под лозницата. Ядеше прилично, като възпитано детенце: с вилица и нож, с плътно затворена уста – той, селският човек. И с яденето не прекаляваше, както с всичко друго. Каквото му сипеха – малко-много, това изяждаше, допълнителното го отказваше.

Нито веднъж не запя, не влезе в разговор, не се засмя на глас. През живота си не прочете ни една книга, нито вестник. Телевизия не гледаше и от политика не се интересуваше. Не произнесе нито веднъж молитва, нито ругатня. Няма смисъл да изреждам – той наистина от нищо не се интересуваше.

В една тежка, много тежка зима в селото му замръкнали другоселци, които нямало как да продължат през преспите за своето си село, а карали от моргата в Бургас свой починал близък. Всички се правели, че не знаят за тези хора, кой ще ти приеме мъртвец в дома си.

Тогава нашият мълчаливец станал и метнал глава към една от стаите: приготви я, казал на жена си. И прибрали чуждите хора с ковчега, и те останали в неговия дом докато пътищата станат проходими.

Вече десетина години, откакто старецът почина, а споменът ми за него не избледнява. Продължавам да се питам как бе успял да се о п а з и т а к ъ в в нашето време и отговор нямам. Мисля си, че подобни на него сигурно има и други, но се губят сред гълчавата на милиардите, сред логореята на човечеството, сред песните на щастливите, сред воплите на нещастните… вероятно когато дойде сетният ден, те ще наброяват 144 000 и светещият печат ще изгрее на челото им – защото Бог безпогрешно ще си разпознае кротките и смирените, „нищите духом”, по-ниските от тревата, опазили първичната невинност на света отпреди Адам и Ева.

2 септември 2012 год.

Фрагменти от книга с работно заглавие „Фрагменти, размисли, есета”

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай