Public Republic Art Studio

В последно време се чувствам уморена…

31 декември, 2012 от · Няма коментари

Керана Ангелова

Moyan_Brenn
Снимка: Moyan_Brenn

В последно време се чувствам уморена. Инстинктивно потърсих начин да релаксирам: поставям в ушите си антифони, закривам плътно с шепи очите си, държа ги отворени и гледам в черното. Не виждам и не чувам едновременно.

И понеже седя в пълно мълчание, съм лишена едновременно от трите си най-важни връзки със света. Разбира се, не мога да престана да мисля и да чувствам. Представям си небе. Слънце. Дърво. Пеперуда. Алена роза. Бяла роза. Папазина – слънчево-синя…

Докато представата остане в сила, ще имам зрение. Повтарям си на ум стихотворение на Фотев. Думите пърхат в главата ми като птици – докато аз съм гнездото им, мислите ми ще излитат.

Аз съм, тук съм. Изпълва ме нещо, което „осезавам”, както ми подсказва поетът. Вече и от собствен опит знам, че това е чудото, което ни прави човеци…


6 февруари. 2011 год.

Странно усещане на моята възраст – че не съм по-млада от старите, нито по-стара от младите. Началото на безвремието в мене?

10.02. 2011 год.

Когато бях седем-осем годишна, за пръв път прочетох в една приказка за „горите тилилейски”. Прозвуча ми не само непознато, но и особено плашещо.

Започнах да разпитвам възрастните за значението на думата и всеки се опита да ми я разтълкува според собствената си представа: много далечни непроходими гори, много гъсти гори,
гъсти и мрачни гори, вълшебни планини, приказни гори, недостъпно място…

Нито едно от обясненията не ме задоволи: а т и л и л е и т е какви са? Какви тилилеи, оставаха изненадани възрастните, няма тилилеи, само горите така се казват. Има, затова горите се казват така, упорствах, тези гори са на края на света, пълни със спотаени тилилеи. Там нощем грее оцъклена луна и тилилеите не спят.

И сега съвсем сериозно вярвам, че те някъде съществуват. В тилилейските гори дебне онова спотаено и недоизказано, недостижимо за окото, достъпно единствено за въображението.

Ако имаш смелостта да проникнеш в него, да занапредваш – докато страхът, примесен с почуда и някакъв странен възторг те държи за гърлото – ако не спираш да проникваш през къпинаци и дерета, през върхове и бездни, през усоите и мрака на тилилейската гора, но и през слънчевите петна между дърветата, през струите светлина, през хлорофила на листака и през резливия хлад на светли змиевидни поточета, а често и през мрака направо, направо в мрака… и ако имаш куража да се усмихнеш на първия тилилей, който ти се изпречи на пътя… кой знае, може и да осъзнаеш величието на приказната гора и тогава тя ще престане да те стъписва със своето недоизказано.

Когато започнах да пиша романа си „ Елада Пиньо и времето”, първото изречение в него беше: „ Вдън горите тилилейски беше пусто и велико”…

2010 год.

Фрагменти от книга с работно заглавие „Фрагменти, размисли, есета”

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай