Public Republic Art Studio

Синият Топаз

8 декември, 2012 от · Няма коментари

Приказка от Диана Петрова

MAURO CATEB
Снимка: MAURO CATEB

Имало в едно село мома хубавица на име Снежана. Косата й била черна, очите й светели като маслини, а кожата й – подобна на шоколад. На врата си носела гердан със син скъпоценен камък – топаз. Подарила й го баба й и девойката го пазела като единственото си имане. Родителите й живеели бедно и едва я изхранвали.

Харесал я един мъж, залюбил се с нея. Но криел от майка си, защото се страхувал, че няма да пожелае Снежана заради цвета на кожата й. Минавало време, любовта между младите се разпалвала и заплашвала да ги изгори.

Скоро Снежана разбрала, че чака дете, и разтревожена съобщила новината на любимия си. Завайкал се той – как да каже на майка си? Уплашил се и избягал от селото. Снежана го търсила няколко дни, но не го намерила. Отишла у тях и разказала на майка му какво се е случило. Старицата изслушала разказа й със стиснати устни, после изкривила лице и изрекла клетва:

- Задето попари сина ми – друг мъж да не видиш! А ако оставиш детето си, да се превърнеш в камък!

Снежана се върнала при своите родители с обляно в сълзи лице. Разказала и на тях, а те като разбрали, че ще ражда дете без баща, я изгонили. Тръгнала тя, молила се по хорските къщи да я приберат, но никой не искал да си навлича беля на главата.

Мъчила се дълго, спяла по поля и ниви, крадяла плодове, за да се храни. Щом наближило време да ражда, скрила се в една изоставена камбанария накрая на селото, чиято камбана отдавна била открадната.

Детето й проплакало късно през нощта. Все още омаломощена и с горещи сълзи по лицето, тя свалила гердана със синия топаз и го окачила на шията му. После скъсала парче плат от дрипите си и повила бебето. Надигнала се и с последни сили се затътрила към селските махали. Оставила вързопа на прага на една къща и се върнала в камбанарията. Щом се изкачила горе, рухнала от умора върху каменните плочи и заспала.

Когато сутринта слънцето надникнало през прозореца, то огряло вкаменената жена. Под лъчите му тя засветила с мекия блясък на същия син скъпоценен камък, който носела на шията си и в чиито прозрачни стени сега били вградени лицето, косите и цялото й тяло.

*

Предната вечер Петра, жената от къщата, където било оставено детето, дочула плача му. Огледала се да види дали има някой, но нямало. Внесла вързопа вкъщи и го показала на мъжа си. Двамата си нямали дете и много се зарадвали на красивото момиче. Нарекли го Ния. Свалили гердана му и го прибрали. На следващия ден преброили спестените си пари, събрали багажа си и се преместили в едно съседно село, където никой не ги познавал. Купили си стара къща и заживели там.

Растяла Ния и се разхубавявала. Кожата й била светлокафява подобно на бадемова черупка, очите й тъмнеели като сини сливи, а косата й се разстилала като придошла река.

Тя била палаво дете, не можела да се свърти на едно място. Но понякога я обземала чудна тъга. Лягала на поляната пред къщата и дълго гледала към облаците. Само те, самотници в небето, можели да я разберат.

Един ден Петра я оставила сама вкъщи и отишла да работи на полето. Ния решила да си поиграе с дрехите на майка си и отворила гардероба. Не щеш ли, забелязала малко чекмедже вътре! Досега не го била виждала и понечила да го отвори. То изскърцало, а през цепнатините му се поръсил прах. На дъното му лежал герданът със син топаз.
Взела го и го търкулила в дланите си. Нещо в цвета и блясъка му й се харесало и тя го сложила на врата си.
Излязла да играе, но нямало деца на поляната. Слънцето припичало и хвърляло сивкави сенки върху дърветата в двора. Понечила да се прибере, ала герданът я затеглил към пътя в посока съседното село. Пробвала да го свали – не успяла. Викала за помощ, но никой не се появил. Сякаш всички били потънали вдън земя. Нямало що да стори и се оставила да я води герданът.

Вървяла, вървяла цяла сутрин и най-сетне наближила последните къщи в съседното село. Стигнала до изоставената камбанария, а герданът я задърпал по стълбите нагоре. Когато, изморена и задъхана, се озовала на върха, видяла, че там няма камбана. Вместо това, на пода лежала прашна каменна статуя на заспала жена. Ния се приближила и изтъркала праха. Отдолу блеснала светлина, която й се сторила много позната.

Да, била същата като тази от гердана й! Изведнъж от него заструили искри към статуята. Те обвили всичко в синя мъгла и оттам се показала жена с тъмна кожа и коса.

Тя се протегнала и взела гердана от ръката на Ния. После я погледнала с насълзените си маслинени очи. Ния съзряла отражението си в синия скъпоценен камък. То приличало толкова много на каменната жена! Тогава отвърнала лице и понечила да побегне, но Снежана я хванала за ръката.

- Прости ми – промълвила тя, протегнала ръце към Ния, и в този миг те се вкаменили. След тях – лицето й и накрая цялото й тяло.

Ния заотстъпвала назад пред протегнатите ръце и когато стигнала до стълбите, се втурнала надолу. После по пътя обратно и право вкъщи.

Оттогава минали дни, седмици, месеци. Ния така и не разказала на родителите си за каменната жена, защото решила, че й се е привидяло. Тя скрила гердана в стаята си и когато се натъжавала, го изваждала да го погледа. Сега познатата тъга я спохождала все по-често. Как можела да разбере коя е каменната жена?

Веднъж баща й предложил да иде с него до съседното село, за да купят козле. Пристигнали те точно пред къщата на старицата, прокълнала Снежана.

- Влезте, влезте… – поканила ги. – Ти, момче, виж козите в задния двор. А детето да седне да си почине при мен. Ела, ще те почерпя с бонбони.

Седнала Ния на пейката в двора и старата жена се приближила с шепа лакомства.
- Защо продаваш козите, бабо? – попитала Ния.

- Не ми трябват, чедо… Дядото се спомина, бог да го прости. Имах син, но… него го няма…

- А къде е?

- Една никаквица ми изгори момчето, чумата да я тръшне – свъсила лице старицата. – Той избяга, а аз я проклех: ако остави детето им, да се превърне в камък.

Ния побеляла като кокиче, но старата жена не забелязала. Скоро потеглили обратно към къщи с козлето. Когато се прибрали, майка й тъкмо приготвяла вечеря в кухнята.

- Мамо, разкажи ми как съм се родила – рекла Ния, още преди да съблече якето си.

- Ами… ами… – отвърнала объркано Петра и погледнала безпомощно към мъжа си. Той вдигнал рамене и тогава тя въздъхнала: – По-добре седни.

Ния мълчаливо се подчинила.

- Намерихме те на прага на къщата – казала майката с треперещ глас.

Преди да продължи, Ния се обърнала и се втурнала към стаята си.

- Остави я – продумал бащата. – Нека си поплаче.

На сутринта момичето станало преди родителите си, взело гердана и излязло тихо. Вървяло отново до съседното село и стигнало до камбанарията. Изкачило се по стълбите и се изправило пред статуята. Тя все така блестяла в синия си блясък с ръце, протегнати за прошка.

Ния мигом се хвърлила върху й, разплакана, както никога преди. Ридала дълго, обгърнала статуята с ръце. После избърсала сълзите си. Погледнала през стъкления камък и зениците й се разширили. Изведнъж замахнала с гердана и ударила каменната си майка. Чул се звук като от камбана, статуята се разцепила на две, сгромолясала се и се пръснала на ситни парчета по пода. В този миг сградата се разклатила, посипала се пръст. Момичето мигом се впуснало надолу по стълбите. Едва успяло да се измъкне навън и старата камбанария се сринала под вълни от прах. Над нея се надигнала синя мъгла, сгъстила се в облак и полетяла нагоре.

Ния дълго гледала към купчината развалини, докато прахът се слегне. После тръгнала бавно обратно по пътя. Вървяла, без да се обръща назад. Скоро излязла в полето. Чувала само стъпките си и песента на щурците в тревите.

Изведнъж се понесъл тътен на гръмотевица. Ния спряла насред безлюдния път и вдигнала глава към свъсените облаци. Там някъде сега се намирал и синият облак. Разтворила стиснатия си юмрук. Герданът светнал с предишния си мек отблясък и през него прозряли чертите на дланта й. Ния понечила да го хвърли, но не го сторила. Вместо това го окачила на врата си и миг по-късно покапали първите едри капки дъжд.

Късно вечерта Ния се прибрала подгизнала при уплашените си родители, които благодарили на бога, че е върнал детето им. Само очите й били сухи и без следа от предишната й тъга. Сега погледът й сякаш минавал през прозрачния син топаз, зад който се намирал целият свят.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай