Public Republic Art Studio

Детските страхове в повестта “Ането” през погледа на психоанализата

27 декември, 2012 от · Няма коментари

Росица Чернокожева

BASA_118K-2-85_Angel_Karaliychev_(crop)
Българският писател Ангел Каралийчев

„Ти знаеш ли малката бяла къщурка на речния бряг? Тя е положена на четири големи камъка. Има само едно прозорче и то гледа към равната шир на тихата река. Като запалена лула дими високият комин на къщичката. Една снежнобяла завеска потуля светлата къщна стаичка. Когато прозорчето е отворено и вятърът играе със завеската, параходите бягат надоле и пътниците думат:

- Бялата къщурка ни маха със своята кърпичка. Сбогом!”

Така пасторално, рустикално започва повестта. А с началното изречение – въпрос усещаме, като че ние сме били част от приказния й свят още преди тя да е споделена с нас на белия лист. Или нещо като deja vu. Спомен, сън, приказка. И трите са част от нашата вътрешна сцена. Неслучайно, в края на повестта дядо Иван и Ането дълго се гледат и не могат да разберат тази история сън ли е, или истина.

С кратки, прости синтактично изрази, Каралийчев описва идиличния живот на Ането и дядо му. Защо тогава – страх? Защото истинската история започва с преживяването на един страх. Ако трябва да направим психо-портрет на Ането, ще кажем това, което научаваме първо за нея. „Ането е послушно момиче”. С разгръщането на повестта авторът ще дообогатява физическия образ и качествата на детето. Още в първите страници, съседката баба Танаска ще й подвикне „Тука ли си къщовничке” и ще й рече „кротушке”,”гълъбичке”, „душичке”. А като се засмее Ането – двете му устни се разтварат като листенца на цвете. Ането не се разделя с бялата си престилка, с избродирано на нея със син конец кученце/ по-сетне ще видим, че това кученце не е обикновено./ Един случайно изтърван въглен на пода, докато услужва на баба Танаска, преобръща спокойния живот на двамата герои. Огънят е загасен, но дупката на пода остава.

„ – Ами сега? Като се върне дядо, какво ще стане с мене? Мамичко, какво направих? Запалих хубавата дядова къщичка! Какво ще отговарям на дяда и как ще се оправдавам? Ами ако дигне ръка да ме набие? Не! По-добре да избягам от къщи!”

Един прастар страх – страхът от наказание. Ането не тръгва по широкия свят от любопитство, а от страх. Тук ще кажем, че още Зигмунд Фройд споделя, че никак не е лесно да се разбере страхът. Сам той за тридесет години променя становището си и тълкува понятието в няколко свои произведения : „Аз и То”, „Тълкуване на сънищата”, „Ужасяващото” и най –вече в „Задръжка, симптом, страх”. Страхът е реакция на Аза при опасност. Нещо, което се усеща. Афектно състояние, с ясен характер на неудоволствие. И един нюанс – съпроводен е със соматични/телесни/ усещения, като моторни инервации и процеси на оттичане, предимно в гърдите и сърцето. Тук би могъл да възникне въпросът дали Ането не изпитва срам, чувство за вина. Може би. Но това са чувства, които се появяват като по-вторични в израстването на детето и оформяне на неговия Свръхаз, с характерните за него формиране на съвест и идеали. А и ние не знаем на каква възраст е Ането. Тези чувства, наистина са много близки и взаимопреливащи, но първо е страхът.

Ането слага сламената си шапка с червена панделка и тръгва към гората. Оттук започват и нейните приключения. Само дете в гората е класически сюжет за приказка. Но в нашата приказка , случващото се е и колкото общо, толкова и самобитно. Детето обърква пътя. Първият афект е минал и в главата му се блъскат хиляди въпроси: Кой ще посрещне сега милия дядо Иван? Кой ще се погрижи за него? Защо трябваше да бягам? Как ще прекарам нощта в тази страшна гора. Ето го и новият страх. Атавистичен, от зората на човечеството. Това са най-честите детски страхове: когато си сам, когато е тъмно. Те се превъзмогват с порастването. Но в основата стои чувството за безпомощност. Опасността от психическата безпомощност съответства на жизнения период на незрелост на Аза. Човешкото дете, в сравнение с другите бозайници, се ражда неподготвено за реалния свят и дълго време е зависимо от майката. Тази несамостоятелност на първите месеци и години ражда съответстващите страхове – да си сам и да е тъмно. По-късно, във фалосната фаза се пробужда страхът от кастрация, а в латентния период – страхът от Свръхаза с оформилите се морални норми.

Каралийчев, с характерното за приказките обобщение/това би могло да бъде всяко едно дете, всеки един дядо –т.е. важно е извеждането на символът/ оставя на въображението ни да гадаем на колко години е Ането, има ли родители – т.е. тези обстоятелства , които биха дали една по-точна детирминация на чувствата, които изпитва Ането. Ще отбележим, че всички тези ситуации на опасности , колкото и да са извикани от конкретни причини, съществуват и паралелно. Все повече се наслагват страховете: „Ако се появи мечката и започне да ръмжи – накъде ще бяга? В коя дупка ще се скрие?” Тук има един специфичен момент. Зоофобиите са едни от най- често срещаните ситуации при децата. Наред с това зооморфното и антропоморфното при децата не са толкова ясно разграничени. Някога дори физиономично едно дете може да смесва човек и животно, най-често при изтласкване на някакво страхово чувство израз на разрешаване на aмбивалентен конфликт/както е в класическия случай на психоанализа на дете от Фройд, известен като „Малкият Ханс”/. Децата едновременно завиждат на възрастния, но и имат едно наум, че с него трябва да внимаваш. „В крехката ранна възраст вродените следи на тотемичния начин на мислене често оживяват” – казва бащата на „дълбинната психология”.

Да проследим чувствата на Ането. „Тревога изпълни мъничкото сърце на самотното девойче”. По-точно и ясно не би могъл да го изрази Каралийчев. Бихме могли да се запитаме – реални ли са тези страхове или имат невротичен характер. Реалният страх е от опасност, която познаваме, от външен обект, а невротичният – от което не познаваме, от нагонова претенция. В случая, както често става, те се смесват. Малките деца, предвид оскъдния си опит са изложени на повече опасности. Те са безпомощни и към реалната опасност, и към нагоновата претенция. Малкото дете не е подготвено да преодолява големи възбуди, идващи отвън и отвътре. За даден период от неговото развитие, основното е да не се отдръпват от него нежните грижи. Затова Ането се чувства самотно и незащитено. Затова се изпълва с тревога мъничкото му сърце. Ането се покатерва на едно дърво и така прекарва нощтта. А кученцето от престилката й, шито със син конец скача долу/казахме, че то не е обикновено кученце/ и пази като страж заспалата си кака. Дотук, като че ли беше прелюдията към по-драматичната част, която ни очаква.
На сутринта край Ането изтрополява магарешката каручка на циганина Къдрьо/ няма да го интегрираме, назовавайки го ром, защото това би нарушило целият дух на приказката/. Къдрьо обикаля градове и села и с гадулката и номера на маймунката с продъненото сито се препитава. Ането доверчиво му се примолва да я вземе и закара до тяхното село Брегаре. Оттук започват и нейните премеждия. Привечер Ането пита близо ли е тяхното село.

„- Какво село? – прозя се Къдрьо… Ти да не сънуваш! Нали си мой момиче. Тъй ще знаеш отсега нататък – ти си момиче на Къдря, циганина”. И заплахите се сипят от страшни, по-страшни:”Няма да плачеш, защото ще те смъкна от моя файтон и ще те оставя в гората да те изядат мечките… Никому няма да обаждаш, че си внучка на дяда Ивана. Ако кажеш – ще те хвърля в най-дълбокия кладенец.” Виждаме, че фабулата на приказката се развива колкото на наша зема, толкова и в класическия стил на страшните приказки от цял свят. Ането се примирява със съдбата си на заложница на Къдрю и пее по градове и села , за да си изкарва прехраната. Страхът я задържа да не избяга. Тежка мъка ляга на детското Анино сърчице. На една полянка, под върбите тя вижда цяла дружина момичета да нареждат домати и да пеят.

„ – Майчице, защо не ми е весело като на тези момичета! – въздъхна Ането.” Обикалят села и градове, пее с кръшното си гласче Ането и печели за Къдрьо. А той доволен, прави планове как догодина ще си купи „фабрик” с висок комин , който пробива самото небе.

„ – Ами кога ще ме заведеш в село при дяда?” – попита боязливо Ането.
– Какъв дядо? Ти забрави ли, че си мой момиче? И като се обърна назад, погледна Ането със страшен поглед и скръцна продължително със зъби.
- Ако кажеш някому, че не си мой момиче – ще те сваря в тенджерата и ще те изям, както изядох днес юрдечката!
Кръвта замръзна в жилите на девойчето. То пребледня, сви се в коша и затрепера като сух лист.”

Ако този сюжет се развиваше в съвремието, щяхме да го таксуваме като чисто отвличане на дете. Но в приказната условност на Каралийчевата повест случките се родеят с класическите страшни случки в приказките на Братя Грим. И като в приказка е и фантазният детайл. Когато задремва Къдрьо метва на главата си Анината престилка с ушитото на нея кученце. Само то тук е нейният защитник, както още в началото на повестта, като че ли грижовно предчувстваше че неговата мисия е да варди Ането навсякъде, където отиде. То захапва ухото на циганина.

„ – Аз – изръмжа стръвно то, – ще те науча тебе! Защо скърцаш със зъби и плашиш моята кака? Ще ти изям ушите и главата, краката и ръцете!”

Отчаян, че не намира внучката си, дядо Иван продава къщичката и тръгва по широкия свят – дано срещне Ането. Но… тук има едно „но”. Не било писано къщичката да стане собственост на кръчмаря Радул, защото се намесва юначното пате, повдига на гръб „туй малко крайбрежно човешко гнездо” и започва чевръсто да гребе по реката. В мрачината остават да се белеят четирите камъка, върху които се е крепяло. Каралийчевото майсторство да надниква деликатно в човешкото сърце е ненадминато. Все повече се раздиплят съдбите на нашите герои. Кулминацията в драмата на Ането идва, когато Къдрьо я изпраща да купи вино от ханчето с думите:” Ако се забавиш, ще те опържим с воденичарина в тигана и ще те изядем”. Тичайки, детето се препъва и изгубва капачката на шишето в реката. „Ането пребледня, прехапа устни и реши да се хвърли в реката. Тогава бялата маймунка, нейна вярна другарка, я захапа за роклята. Безпомощно се озърна сиротото момиче и потърси с очи помощ”.

Опасностите, които сполетяват малкото Ане са над прага на толерантност на неговата психическа издържливост. От момента, в който тя избяга от къщи до този най-драстичен момент страховете са израз на детската безпомощност. Страхът идва от липсата на обекта, който я е закрилял. В психоанализата страхът се свежда до едно – единствено условие – липсата на любимото лице . Това започва в кърмаческата възраст и насочва по-сетне към страха от кастрация, т.е. раздялата с един високооценяван обект. А в тази редица на разсъждения , се стига и до първичния страх, преживян от родовата травма в резултат на отделянето от майката. За човека и биологично сродните му същества, актът на раждането е първото му страхово преживяване. Отваряме една скоба, за да отбележим, че Фройд не възприема докрай теорията на Ото Ранк, който извежда всеки страх от родовата травма. От раждането потребността на човека да бъде обичан никога вече не ще го напусне. Това е и защитата му срещу страховете. Може да се запитаме, защо Каралийчев насити приказната си повест за Ането с толкова детски страхове. Може в областта на несъзнаваното това да са били проецирани негови страхове. Никога не се знае със сигурност. Това би било обект на един друг текст в областта на психология на литературното творчество. Основното е, че страховете са важна част от емоционалния ни живот, а детските страхове обуславят значителна част от преживяванията ни като възрастни.

И тогава се случва чудото – Ането вижда тяхната къщурка. Оттук събитията се надпреварват към щастливия си край. Ането, която се сдоби по също приказно – вълшебен начин със скъпоценен пръстен и парите от продажбата му, пак мисли с доброто си сърце първо за дядо си. Купува му хубави високи ботуши, та като гази с тях в студената вода по лехите в градината, да не му простиват краката. И тъкмо, когато хлебарят пъди един прегърбен старец, който няма пари за хляб, съдбата пак се намесва.

„ – Дядо!
- Ти ли си, рожбице моя – сграбчи дядо Иван внучката си и я вдигна нагоре. От очите му рукнаха сълзи… На сутринта дядо Иван и Ането се пробудиха у дома си. Дълго се гледаха и не можаха да разберат тая история сън ли е, или истина.”

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай