Public Republic Art Studio

Понеделник, 24 декември 2012 г.

25 декември, 2012 от · Няма коментари

Йордан Иванов

Мой сладко-горчив понеделник, ти си начало на моята първа Коледа далеч от близките и семейството ми. Изживявам те сам и бездомен… Но макар и самотен, съм жив и понеже се чувствам като син на света, днес със света ще ликувам, когато празнува и с него ще ридая, когато тъжи… О мой понеделник, ти, мрак и светлина, sol y sombra, обичам те, защото си ден от живота ми, макар да ми носиш и малко тъга.

Домът ми бе погълнат от пламъци в един друг понеделник малко преди ти, вестителю на новата седмица, да позвъниш на вратата ми, на която никой друг не звъни. Но днес аз спирам да се лутам сред отломките на вече изгубеното предишно и започвам да строя живота си отначало. О, мой дъждовен понеделник, ти си първата тухла, която полагам и затова те моля за малко надежда. Бъди Христова звезда, бъди озарение в мрака!

Никога не съм си водил дневник и не знам как да те опиша, затова ще започна така. Един път. Два пъти. Три пъти. Почувствах в съня си как далечен ек на камбана си проправя път през мрака на дълбините ми като все по-приближаващата до повърхността лава на отдавна застинал в мъката си хилядолетен вулкан. Един път. Два пъти. Само на дъх разстояние… Три пъти! И ето ме, буден, отварящ очи, докосващ с мигли бледата светлина на лилския ден, по-мрачен от лилската нощ по това време на зимата.

Погледнах нагоре, надолу, наляво, надясно, във всички възможни посоки, сякаш съм забравил кой съм и къде съм, а единствено таванът и стените са способни да ми споделят тайната. Притаих дъх в очакване, но така и не получих отговор. Изправих се и подобно на планински рис, хоп, с един пъргав скок се озовах до малкия мансарден прозорец на моето временно убежище, разучаващ с поглед всичко навън. Sol y sombra… Ах, как парещо-бледата слънчева светлина, затворена между небесния оловносив похлупак и удавената в локви земя, контрастира с онези неосветени кътчета в ъглите на сградите и в душите на хората, до които нищо, дори студеният дъжд, не достига. Нещо тайнствено, дълбоко скрито в дъжда, ме привлече, прикани ме, придърпа душата ми. Почувствах как гласът на дъжда, подобно този на стар приятел, ме вика при себе си.

Вече нищо не бе в състояние да ме задържи между тези мрачни стени. Грабнах черното велурено манто и с пъргавината на дванадесетгодишно момче, властелин на земята, небето, природата и всичко, изминах скорострелно разстоянието между етажите и се намерих навън. Отново прокънтя онзи пробуждащ звук, но този път знаех, че идеше от близката катедрала, за да припомни християнското значение на днешния ден. Заключих входната врата и направих няколко крачки в дъжда.

Помислих си, че няма по-приятен миг от този, в който чувстваш как нежно сълзите на Слънцето, Луната и звездите близват лицето ти и започват да се стичат по теб и около теб, сякаш тялото ти е фонтан в центъра на вселената.

Тръгнах накъдето ми видят очите. Нямах цел, която да следвам и да достигна. Всичко, което пожелах, бе да странствам цял ден из дъждовните улици на Лил, чиито имена вече нямаха никакво значение за мен. Да се изгубя в себе си, следвайки компаса на сърцето си. И ето ме, един същински Дъглас Споулдинг, усмихващ се и танцуващ сам в декемврийския дъжд, наскоро изгубил дома си, но осъзнал, че е жив.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай