Public Republic Art Studio

Никой не тъгува за Продан

21 ноември, 2012 от · 1 Коментар

Ина Мирчева

Bert Kaufmann
Снимка: Bert Kaufmann

Намерили го обесен на радиатора на парното. Синът му Дамян, с когото делели едностайния апартамент, се върнал от работа към 19. Вратата на тясната спалня била отворена както никога и той надникнал.

Първо зърнал краката, обути в ботуши, а после и тялото, неестествено изкривено. Единият край на кожения му колан бил здраво навит за една от тръбите, а другият – затегнат около врата.

Малко по-късно в къщи се върнала и Рада – жената, с която живеел вече три години след развода си. Полицията била пристигнала.

Дамян препречил пътя на Рада, но тя го избутала и видяла обесения Продан. „Но как?”, попитала първо, защото не била виждала такова нещо – да се обесиш легнал.

„Самоубийство!” – отсекли от съдебната.

На следващия ден Дамян й казал да си събира партакешите и да се маха. А Рада това и чакала. И без друго напоследък никак не се разбирали с Продан. Той не работел от месеци и висял при нея в офиса, досаждал й с какво ли не и най-вече с искането на дребни суми и не предприемал нищо. Всички били вдигнали ръце от него, а тя го презирала открито. На погребението само бившата му жена заплакала, макар че той я бил оставил и изобщо бил развратник в добрите си години, когато разполагал с авоари от разни кредити, пътувал често до Русия при другото си семейство, а междувременно имал и по две-три любовници за всеки случай. Наташа, така се казвала рускинята. Наташ.

Лия ми разказа и подробности. Той й се обадил в деня на самоубийството, за да й каже, че е добре и да си поговорят – онова, за което си говорели всеки път: че Чочо пак е изчезнал, но те трябва да направят нещо за фирмата, че няма страшно, нещата ще потръгнат, само търпение.

Обадил се и на Илко, повтаряйки същите думи. После на майка си, която едва изчакала края на разговора. Нали приготвяла обичайния обяд, за когото Продан не давал и стотинка.

Сигурно е звънял по мобилния от кафенето до блока.

Или от самия апартамент, където обичал да се налива с евтино вино в очакване на Рада. И после го е направил. Някъде в ранния следобед.

Не, от полицията казали, че не са намерили алкохол в кръвта му. Бил съвсем, съвсем трезвен.

Но как, как? Това се питали всички. Изглежда се е оттласвал с краката, използвайки за опора кушетката, затова бил с ботуши – за по-голяма удобство, правил го е упорито, докато не се задушил.

Нямало съмнение за насилствена смърт.

И сякаш всички много скоро забравиха за него. Даже Рада тези дни се обадила на Лия, за да я попита за едни фактури. Говорили за децата, за къде ще бъдат през лятната ваканция и нито дума за Продан. Другите също.

А на мен ме ми излиза от ума. Колкото повече време минава, толкова по-ярък става споменът за това как идваше малко преди обедната почивка, за да пием кафе от машината – дълго и с двойна захар и започваше да разказва за големия си син от Америка. Всеки ден синът му изпращаше снимки: последните от ваканцията в някакъв престижен високопланински курорт – двамата с приятелката му или сам на пистата, преметнал ски на рамо, до камината – усмихнати, със закръглени от щастие лица. Снимки на новата плазма, на ниската масичка от стъкло в хола, на обновения бейсмънт или лятната градина с барбекю за неделните гости. “Компютърен гений, такива там цена нямат!”

Искаше от мен да отварям пощата и да чета писмата и от сестра му, също в Америка, лекар и даже завеждащ отделение, най-малко с 10 000 долара месечен доход.

Защо, не се стърпях един ден и го попитах, не им кажеш да ти изпратят малко пари, да започнеш начисто. Тогава си тръгна и спря да ми показва снимки.

Когато се качвах до счетоводството на осмия етаж, го виждах отвисоко, понеже освободеният от мебели офис беше на шестия и заради стъклените прегради всичко е като на екран – седи на празното бюро сякаш вцепенен и чете “24 часа” – от 10.00 сутринта до 19.00 вечерта, с един час обедна почивка.

Винаги точен до секунда с черната кожена чанта, от която изваждаше всякакви документи, фактури, договори, касови бележки с изминала давност.

Защо идваш на работа, казвам, когато офисът е обявен за продан и практически никаква фирма вече не съществува – прекъснати телефони, интернет и всякакви комуникации заради неплатени сметки.

Но той се обиждаше.

Един ден пристигна изневиделица, седна на стола, постоя с наведена ниско глава сякаш криеше лицето си. „Хората нямат милост. Не очаквай милост, когато си в беда”, каза и си тръгна.

Видях го още веднъж, за да остави при мен цветята, които отглеждаше от години – един олеандър, цикас и драцена с неестествено удължени от липсата на светлина листа, нямало как да ги пренася. Даде напътствие кое колко и как да поливам. „Внимавай с цикаса, не го преполивай, ще загние, той ми е чак от Дубай. Драцената е куче марка – и така да я зарежеш, ще оцелее. Но олеандърът, олеандърът…” Олеандърът му напомнял пътешествието до Неапол.

Беше нещо като сбогуване.

За кратко време беше активен във Facebook, харесвайки постинги за изкуство или забавни статуси, два-три пъти ми се обади по телефона, за да каже, че някой ден трябва непременно да се съберем, ей така, с останалите. И това е.

Разбирах, че се измъчва, но кой да допусне подобна жестока смърт? А неговите родители тръбят из целия град, че се е споминал от изненадваща за всички рядка болест, та затова, заради внезапната кончина и часовата разлика, нито синът му, на когото той платил образованието и помогнал да замине, нито сестра му с поети и без друго безброй неотложни ангажименти в клиниката, не могли да се завърнат от САЩ за траурната церемония.

По-късно се появи и друга версия – във връзка с открития между смачканите чаршафи телефон. При проверката се установило, че папката в Съобщения е затрупана от SMS-си: от мобилния оператор, от застрахователното дружество, от енергото и веика, SMS-си за сметки по погасяване на кредитите от две различни банки, настоятелни SMS-си от анонимни кредитори.

И нито един SMS от приятел.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

Коментирай