Public Republic Art Studio

Една приказка на Яна Язова през призмата на несъзнаваното

14 октомври, 2012 от · Няма коментари

Yazova
Снимка: country_boy_shane

Росица Чернокожева
Институт за литература – БАН

Яна Язова е написала 18 приказки за деца, повечето създадени през 1939 година и публикувани в детски списания.

През 1941 година са събрани и издадени десет от тях в книгата „ Герой”. Мотивът в приказката „Златната ръка на Света Богородица” е прастар. Библейски. За единоборството на доброто и злото. За силата на вярата и изпитанията, на които я подлага злото.

Аз бих искала да я разгледам по-различно. През несъзнаваното. Несъзнаваното, което тлее у всеки от нас или е изтласкано, както забравените ни ранни детски спомени и сънищата.

С революционното си откритие за несъзнаваното З. Фройд доказа ”че човек не е господар в собствения си дом” и разбуни духовете. Тук са латентните ни и алтруистични, и деструктивни импулси, които биха се проявили.

С простотата на приказната форма Яна Язова ни завладява още с началните редове: „Вървели по пътя за града дяволът и селянинът, черни-почернели в лицето, като изгорял хляб. Дяволът почернял от яд, а човекът от грижи. Дяволът мислел какво зло да направи на човека. А селянинът мислел за болното си момченце.”

Особена симпатия се долавя в сравнението „като хляб”. То излъчва силата на святата, изконната храна , която слагаме на трапезата си. Хляб, но изгорял. Може би не само лицето е изгоряло, а и душата. Езиковата фигура „черни –почернели” се родее с фолклорно изразяване и градира чувството. Кой всъщност върви по пътя? Дали са двама? Може би е един?

Дяволът като „сянка”, „двойник” на човека отдавна битува и като фикция, и като литературен образ. Реалният ни свят с катадневните преживявания, със социо-културната детирминираност, това е нашето „ Аз” и „Свръхаз”.

Но там някъде в несъзнаваното тлеят и нагонните импулси – така нареченото „То”. „То” би се домогвало често до нашето съзнавано, ако не беше цензурата, ако не бяха нашите възпиращи го волеви понятия и действия, като ”трябва/не трябва”, „позволено/непозволено”. И се пак „То” ни напомня за себе си.

Понятието несъзнавано се променя през различните етапи от развитието на Фройдистката теория. Фройд го разглежда като система и обобщава неговите характеристики по следния начин: първичен процес, отсъствие на отрицание, на съмнение, на степени на увереност; безразличие към реалността и регулиране единствено от принципа удоволствие-неудоволствие. Несъзнавано и съзнавано не са рязко отграничени и е възможно взаимопреливане.

Яна Язова ни прави съпричастни с драмата на селянина. Жена му и четири деца са починали. Петото, последното, лежи болно. Бащата го е „оставил на Божията майка”. Тоест на съдбата и в съвсем житейски план, тя като че ли се грижи за него, защото над леглото на болното дете виси „жълта бляскава икона на Божията майка”.

Колко безнадежност и едновременно надежда има в това – да си оставен на Божията майка. Текстът продължава така : „Дяволът никога не можел да свали без човешка помощ тая икона”. Дяволът е безсилен докато ние сами не му помогнем да ни надвие.

Ако се предадем. Ако загубим вярата си. Ако сами не му дадем силата си. Към това може би пак ни тласкат нагоните. В „Три студии върху сексуалността”/1905/ З. Фройд въвежда термина „нагон”.

„Дълбинната психология”/психоанализата / обясни дуализма на нагоните, на Ерос и Танатос, на едновременния стремеж към самосъхранение и към смъртта и тяхната специфика взаимно да се потенцират. Дал последните пари за лекарство на детето, бащата се спира пред магазин за детски играчки.

„Колко би се зарадвало моето момченце, ако да имаше ей там оная сабичка… – въздъхнал си селянинът”. Това възвратно „въздъхнал си” – на себе си – той няма пред кого да въздиша, ни внушава безкрайната самота на този човек , сам с мъката си сред безкрайния свят.

„ – Аз мога да ти направя такава сабичка…. – обадил се до него дяволът и тозмиг се превърнал на работник.” Не може да не си помислим за многоликостта на злото, за многообразните му превръщения, на които е способно.

В много случаи нашето „ Аз” се изправя срещу себе си и е изненадано само от себе си. Сигурно , това е промъкналото се и претендиращо несъзнавано. Но това е и най- дълбоко стигащият път към самопознанието.

„ – Кой си ти? – стреснал се бащата, който никак не виждал, че до него върви някой.”

От самото начало този човек „никак не виждал”, погълнат от мъката си, друго около себе си. Това „никак” придава особен нюанс за състоянието на селянина. Тук е и завръзката на фабулата . Дяволът с хитрост ще отиде в дома на човека.

Предложението му, изразено по перфидно невинен начин е стъписващо и кощунствено. Със златния обков на короната от иконата на Света Богородица ще облепи сабичката и ще украси дръжката с бисерите на очите й.

Пред какво е изправен един баща. Душата му е разкъсвана пред дилемата да „зарадва последните земни погледи” на детето си с бляскавата сабичка и кощунството, което би извършил.

Какво провиждаме в текста. „ Детето охкало и стенело. В стаята царувала сива бедност и студенина”. Яна Язова знае как да говори на сърцата ни. Езикът, на който пише съчетава отчасти фолклорното, но и сполучливите авторски находки.

„- Хе, че радостта на твоя син не струва ли повече от тая стара, глупава икона?! – изсмял се дяволът. – Съгласи се селянино, без твоето съгласие аз не мога да се доближа до иконата”.

Навел глава бащата и махнал с ръка – да прави каквото знае. Драмата, която се разиграва на „вътрешната сцена” на героя не може да не раздвижи и нашите чувства. А ако прибегним до помощта на психодрамата, може би дяволът щеше да е неговото „alter ego”.

Както се казва: ”Пътят към ада е постлан с добри намерения”. Към какво ни тласка несъзнаваното – към правилното или не. И кое е правилно , и кое – не. Това са понятията, които ние осмисляме през една култура, която изпълва със съдържание живота ни.

Тук в приказката за миг злото тържествува. Дяволът замахва със сабичката към детето. И както във всяка вълшебна приказка – чудото се случва. Една ръка стиснала ръката на дявола с такава сила, че той се превил, изтървал сабичката и избягал през прозореца.

Това била ръката на Дева Мария, с която нежно крепи своя младенец. Една малка, но с необикновена сила майчина ръка. Дяволът не се сетил да я откъсне. След кулминацията наративът успокоено ни води към края на приказката.

От изтръгнатите и очи потичат бисери . Иконата плаче, както би плакала земната майка на тези осиротели рано души. Бащата скочил и сложил изтръгнатите й очи . Светнала Дева Мария и се усмихнала. Детето оздравяло, притиснало се в бащината прегръдка. Над тях като хиляди звезди блестели бисерните сълзи на Богородица.

Откъде се появява на сцената /приказната и вътрешната ни -душевната/ Света Богородица. Дълъг е пътят на човечеството от зората на тотемизма до цивилизацията. Монотеизмът/почитането на един бог/ пренесе несъзнаваното чрез онтогенетичното повторение на филогенезата.

Развитието на индивида дублира развитието на човечеството и той носи в себе си всички страхове и надежди от това начало. Тук може много да говорим и за амбивалентното /съдържащо едновременно и доброжелателност , и враждебност/ отношение към персонифицираните свъхестествени сили.

Това отношение, например, към Спасителя започва още по пътя му към Голготата. Спомнете си как довчерашните френетични възгласи „Осанна”, се сменят със също толкова яростните „Разпни го”.

Люшкаме се между надеждата и неверието. Какво чувстваме , когато доловим осенени отклик на молитвата ни и когато, като че ли сме ощетени от съдбата и забравени. Несъзнаваните представи са организирани във фантазии – въображаеми сценарии, към които нагонът се фиксира и които могат да се разглеждат като същински сценични постановки на желанието.

И Бог, и Богородица, и дяволът човек таи в най- дълбоките пластове. Дори квантовата физика от ХХ –ти и ХХI –ви век също говори за чувствата. Тя доказа, че клетките имат емоционална памет, а това е несъзнаваното. Тук са и възхитата, и скептицизмът в отношението към този, когото наричаме „homo sapiens”.

Да се вслушаме в думите на З.Фройд: „Както в злото, така и в доброто, човекът може много повече, отколкото си мисли”.

Яна Язова е псевдоним на българската писателка Люба Тодорова Ганчева.

Родена е в Лом на 23 май 1912 г. Тази година се навършват 100 години от рождението й. Произхожда от семейство на учители, предците й са потомствени интелигенти , а между тях има и родственик на Ботев и съратник на Левски.

Може би това определя по – сетнешния интерес на писателката към българската история. Завършва славянска филология в Софийския университет/1935 г./ и специализира в Сорбоната в Париж/1938г./ Псевдонима Яна Язова й дава нейният дългогодишен учител, покровител и меценат проф. Александър Балабанов.

Яна Язова пише активно в периодичния печат. Създава исторически романи, от които само два са издадени приживе. Трилогията й „Балкани” излиза след смъртта й. Автор е и на 3 книги поезия и две драми. Умира през 1974 г.

Яна Язова е автор и на книги за деца: „Герой”/1941 г./, „Весели другари” /1941г./, „Играй с мен”/1941 г./, „Лица в черти, стихове и колелца”/1941г./- как да бъдат нарисувани образите на видни българи.

През 2012 г. излезе „Таралеж се жени” – избрани творби за деца под съставителството и редакторството на Петър Величков, автор със значителен принос за възкресяване интереса към тази самобитна и забравена писателка – Яна Язова.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай