Public Republic Art Studio

10 октомври 2012, сряда

11 октомври, 2012 от · Няма коментари

Елена Кадийска

Още не съм се преоблякла от работа и моята вярна другарка вече ме вика. Липсвала съм й. Явно й харесва да съпреживява дните ми и да научава нови и нови неща за мен, за това, което научавам, за това как се чувствам в Болоня. (Мисля, че има и една друга причина, но за нея после).

Добре се чувствам. Даже много добре. Особено днес. Такъв хубав ден е тази сряда! Вече температурите не са високи като през юли и август, а Слънцето все още е щедро на топлина. Радваме й се и я търсим, защото вятърът вече напомня за сезонa, който наближава и който тревожи някои от нас. Но сега все още е спокоен есенен ден и слънчевите лъчи играят в листата на дърветата и в стъклата на прозорците. Сутринта един такъв немирник си направи шега с мен – отрази се в лицето ми без предупреждение и ме събуди! Но ми стана хубаво от милувката му! Затова тръгнах весела към музея – даже си тананиках. Не я заприказвах, нямах време за разсейване – само я поздравих и тя се е почувствала пренебрегната… Е, сега ще седна да й разкажа какви приятни неща ми се случиха днес.

На работа като на работа. Все още има туристи, които идват да разгледат експонатите. По мои наблюдения най-много са испанците и англичаните. Обикновено са младежи на малки групички или двойки на възраст между 50 и 60 години. Някои са с определени интереси – към историята, архитектурата, изкуството…

Фамилията, управлявала дълги години града, е дала началото на една традиция за гражданско управление и активна съпричастност на гражданите към проблемите на Болоня. Така възниква и идеята да се създаде университет в града през 1088 година – първият в Европа. От различни страни са идвали младежи да учат тук, което прави града доста голям за времето си. Наброявал е 50 000 жители, а това създава възможност на занаятчиите и селскостопанските производители да се замогнат.

Материалните възможности подтикват много местни младежи да усвояват знания в различни науки. Културното ниво на града и областта е на едно много високо ниво за онова време. А запазената традиция прави и сега Болоня желана дестинация за много младежи от света.

… Доскуча ли ти? Сега ще ти разкажа нещо любопитно. То е за архитектурата на града. По онова време богатите са строили къщите си като кули. Колкото по-висока е кулата, толкова по-богат е собственикът й. Стаите са малко на етаж, но затова пък етажите са няколко. Много високи – от 8 до 10 метра, са таваните на стаите. Трудно и кратко са живели хората в тези домове-кули средно 38 – 40 години. В онези години кулите са били повече от 200! Сега са останали само две. Наричат ги магаренца, по името на собственика на по-високата кула – Азинелли (на италиански “магаре” е “азино”).

Някой път ще ти разкажа тяхната история. Не, не е приказка – вярна история е. Но днес е сряда – има дни напред до края на седмицата. Време, през което да чакаме и се надяваме на онова голямо, което като дойде, ще освети живота ни като светкавица.

А срядата най-спокойно си отмерва часовете и не показва доволна ли е от техния ход или не. Лично мен не ме измориха. Може би, защото денят ми се оказа смешен. В истинския смисъл на думата… Не се учудвай, а слушай. Ние не сме задължени да разказваме на посетителите, но когато попитат – отговаряме. А в това богатство от история и красота не можеш да отговориш едносрично!

Та ето какво се случи днес. Една испанска двойка, от която жената говореше италиански, ме запита нещо, обясних й, но средиземноморският й манталитет не се задоволи и започна да разпитва за почти всеки експонат. Диалогът беше дълъг – за нея много интересен, за мене – много приятен, а свидетели бяха две английски двойки. Те ни придружаваха по залите, слушаха, гледаха и си мълчаха. Но са кроили заговор през цялото време. Изпратих испанците и познай какво стана! Дойдоха двете жени и започнаха да ме измъчват – очакваха да им обяснявам всичко наново, но на английски. А както знаеш – аз английски не знам. Голям смях падна.

Говоря на италиански, посочвам с ръце и вмъквам някоя английска дума, колкото да ги насоча какво да мислят, че обяснявам, а те само многозначително и дълбокомислено отговарят с едно дълго ‘’O –o-o’’ и не ме оставят на мира. Пратих ги да си вземат аудиогид, но въпреки това искаха аз да им говоря, да жестикулирам, да се потя и да се надсмивам над себе си. Този английски! Двете ми колежки се скриха, за да се посмеят на воля.

Казвам ти – много смешен ден беше тази сряда. Нали ме виждаш – и сега, като ти разказвам, се подсмихвам. То онова голямо, дето го чакам, навярно затова не дойде днес. Даде ми се смях – достатъчно! Иначе нали знаеш – много хубаво не е за хубаво. Това е. Ето така изпратихме и срядата.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай