Public Republic Art Studio

Когато се върне времето

13 октомври, 2012 от · Няма коментари

Любов Салимова

превод: Мона Чобан

Time
Снимка: Brett Jordan

– Защо пак стърчиш на прозореца? – това е мама.
– Чакам баба.
– По-добре се захвани с нещо. Порешавай задачки.

Днес мама е недоволна от мен. Сутринта ходихме в училището. Минахме тест за първи клас. Провалих се. Значи тази година няма да тръгна на училище. А следващата вече ще съм на почти на седем години. Навярно ще съм най-големия в целия клас.

Аз не се представих зле. В крайна сметка отговорих на всички въпроси. Но понякога виждах как на лицата на леличките и чичковците, които бяха комисията, имаше и нетърпение, и ги дразнех някак си. Те ме питаха:

– Представи си, че в джоба ти има четири бонбона. Баба ти ти дава още пет. Ти веднага си изял единия. Колко бонбона са ти останали?

И аз веднага си представих, че отивам у баба, тя сваля от лавицата „вълшебната кутия” (така ние я наричаме, защото като бях малък вярвах, че кутията сама прави бонбоните и други сладости. Сега вече знам, че баба ги слага там, но винаги се учудвам, когато намеря нещо). И така баба сваля от лавицата кутията и аз взимам от там пет бонбона – от любимите ми, с вафлени корички, веднага изяждам единия и вафличката така приятно хруска в устата ми…

– Не знаеш ли колко бонбона ти остават? – чух аз строгия глас на леличката, най-главната.
– Осем.
– Трябва да отговаряш бързо, – това вече го каза един възрастен чичо с мек глас, но с нетърпение.

След това чух как главната леля обясняваше на мама, че за моя тест са похарчили прекалено много време и че заради мен навярно днес няма да успеят да минат всички. И още тя говореше някакви умни думи, от които аз разбрах само, че много бавно мисля и че ми е рано да ходя на училище, защото ще се затормозявам там в някакъв си процес.

Ето за това мама сега ми е малко сърдита. И аз самият съм разстроен, затова така сега чакам баба. Тя винаги умее да каже нещо такова, от което веднага ти става хубаво. Тя не е моя баба, а таткова, на мен ми се пада прабаба. Но аз винаги я наричам баба, защото моите живеят много далече, в други страни и тях аз ги познавам само по гласа, от телефона. Татко казва, че някога, когато имаме повече време, ние ще отидем на гости на тези баби и аз ще се запозная с тях наистина. Когато имаме повече време…

Само че ми се струва, че то никога няма да стане повече. Напротив, то става все по-малко. За това говорят всеки ден по телевизора, навсякъде говорят за това. Някога, когато баба ми била млада, е имало много време и хората не са бързали за никъде. Казват, че в денонощието имало 24 часа, въпреки че е трудно да се повярва в това. А после нещо се случило и с всяка година то става все по-малко. Никой не може да обясни защо това се е случило. Някои казват, че заради силно земетресение земята започнала да се върти иначе, други, че в космоса нещо се променило. Даже учените не знаят точно и само свиват рамене.

А моята баба знае, само че нея никой не я слуша. Някога тя разказваше за това, но аз бях малък и не помня много. Трябва да я разпитам за това. Тази година в денонощието има само 16 часа и 24 минути. Затова всички винаги бързат, бягат нанякъде и въпреки всичко все не им стига времето.

Колко пъти моля мама да се разходи с мен. Но тя няма време. Вярно, че татко понякога се разхожда с мен. Разбира се и той има малко време, нали работи, но той сам казва, че му харесва „да се откъсне понякога”, да не мисли за времето. „Вярно, че това е престъпление – да се пилее така времето- казва той. – но е така приятно да си престъпник понякога.” На мен ми е смешно. Татко-престъпник. Престъпниците крадат и убиват, а моят татко е добър. „Ето, аз убивам времето – казва той. – Но знаеш ли, в такива минути понякога ми се струва, че времето се разтяга.” На мен така ми се струва. Така ние се разхождаме и си говорим 20-30 минути, а ми се струва, че минават много часове. Не разбирам защо така…

Мама изключва пералнята и пуска гладачната. Машината изкарва прането леко влажно и с тих звук започва да глади. Мама седи на табуретката и бързо-бързо разлиства някакво дебело цветно списание.

Татко излиза от стаята си. Мама спира да разлиства и му показва една страница от списанието:
– Ето това, за което ти говорих, помниш ли? Самоходна прахосмукачка. Можеш да я програмираш за целия апартамент, на всяко ъгълче. И тя сама чисти.
– Чак толкова ли ти е нужна? – не разбира татко. – Тая, – той кима в посока на нашата прахосмукачка, която стои в ъгъла и се преструва на куче – тази също прави всичко сама.
– Именно в това е разликата! След тази трябва да тичам из цялата къща с дистанционното в ръка. И това ми отнема цели 16 минути. А в това време мога…

Какво би направила тя за тези 16 минути аз вече не чувам, защото през двора минава баба ми и аз се хвърлям към вратата. Баба идва на гости не много често, болят я краката. Тя е вече старичка. Но днес се чувства по-добре и тя идва, за да ме вземе за два дни у тях, защото родителите ми имат работа и хич не им е до мен. А на баба ми винаги й е до мен и за това обичам да й ходя на гости.

Мама разказва на баба как съм се провалил в училище. Но баба изобщо не се учудва. Тя ме гледа и говори:
– Нищо страшно, той изобщо не е по-глупав от другите. Просто детето много мисли, а ако в главата му има много мисли, как може мозъка да ги обработи бързо?

От тези думи аз веднага израствам в собствените си очи. Оказва се, че аз съм такъв учен! И даже мама не възразява. На всяка майка й е приятно, когато хвалят детето й.

Ние с баба вървим по улицата, през стария парк с пейките, на които никой не седи, и отдавна ръждясалите люлки. Вървим бавно, но не само защото баба ми я болят краката. Ние просто обичаме да вървим бавно, да разглеждаме всичко и да говорим за всичко. Баба ми показва разни места и ми разказва какво е имало на тях по-рано. Например по тези пейки са седели някога хора: бабите са ронили трошици хляб на гълъбите, децата са играли на топчета и домино, майките са разхождали с колички бебетата си, а на катерушките около тях са играли деца.

– Така някога хората прекарваха почивните си дни, а не тичаха като побъркани, – казва баба ми. – А тук имаше кино,- и сочи към сградата, където сега има голям магазин.
– Кино? Какво е това?
– Там прожектираха филми. Хората идваха в залата, лампите изгасваха и на голям екран прожектираха филми.
– Не са ли имали телевизор?

– Това е съвсем друго. – Баба се замисли. – Как да ти обясня? Например, някой иска да си прекара времето приятно след работа или в почивните дни. Той звъни на приятеля си и го кани на кино. Те се събират, излизат от вкъщи, срещат се, пият кафе, в някое кафене, разговарят… След това отиват на кино. Знаеш ли, това съвсем не прилича на това да седнеш пред телевизора за десет минути с пакет чипс… Не, навярно няма да разбереш. И филмите тогава бяха съвсем други. Те бяха по час и половина-два.

– Това го знам.
– А, да. Нали татко ти май ти разрешава да ги гледаш?
– Понякога. Когато мама му разреши да ми разреши.

Много ми харесва да гледам тези стари филми. Това е татковата работа. Той скъсява филмите. Носи ги в къщи, гледа ги, а после изрязва откъси и ги скъсява. Така, че да остане най-важното и филмът да не е повече от двадесет минути. После тези съкратени филми ги излъчват по телевизията.

Аз обичам да гледам целите, дългите филми. Татко също. Веднъж му казах, че той сигурно много обича работата си. Тя е толкова интересна – да гледаш дългите филми. Но татко ми отговори: „Ако беше само да ги гледаш…”. И аз разбрах. На него му е така мъчно да ги реже. Понякога той много дълго се чуди за някой филм какво точно да изреже и какво да остави. Аз събирам всички изрязани откъси. Пазя ги в моя компютър, в специална папка и ги гледам понякога. Някои откъси са интересни за гледане даже отделно от филма. А мама не разбира защо трябва да се съкращават филмите.

– Та нали снимат толкова много нови, кратки филми, – казва тя.

А баба разбира всичко.
– Хората тъгуват по миналото. За това искат да гледат тези филми, които са гледали тогава.

А тези нови филми съвсем не са интересни. Там прекалено много говорят и почти нищо не се случва. И говорят толкова бързо, като че ли се страхуват, че няма да успеят да кажат всичко, което трябва до края на филма.

С баба ми стигаме до нейния блок. Това е най-обикновен блок, не много нов, девететажен. Но когато влезеш в бабиния апартамент на третия етаж, като че ли си в друг свят. Всичко тук е различно, не като у другите.

Ето – има котка. Баба ми има истинска котка. Чувал съм, че по-рано хората отглеждали у дома котки, кучета, папагали и други животни. Но след това нямали време за тях, та нали за тях трябва да се грижиш, да ги храниш, разхождаш, възпитаваш. И почти всички се отказали от животните.

Татко разказва, че тогава по улиците се появили много бездомни котки и кучета, тогава тях ги качвали на специални коли и ги карали някъде. Те живеели там, а след това умирали. Но аз мисля, че просто са ги убивали, защото когато възрастните говорят за това, не ме гледат в очите. Сигурно не искат да ме травмират, защото аз съм дете и имам слаба психика. Сега са останали много малко кучета и котки и почти никой не ги отглежда в къщи. А баба ми се грижи за тази рижава котка и на мен много ми харесва да си играя с нея. Аз също искам да си имам котка, още по-добре куче, но даже да спомена за това е безсмислено. Мама никога няма да ми разреши.

Баба ми пази и маса боклуци. Това са старинни неща. Например: метла. Това е такава джаджа, която по-рано са използвали вместо прахосмукачка. Има ютия и електрически котлони. Даже сама готви храна на тях. Харесва ми, когато баба готви, мирише приятно. А тази храна, която мама поръчва или купува и после претопля, не мирише на нищо. Но мама казва, че е глупаво да се хаби време за готвене и уговаря баба да изхвърли тоя боклук. Но на мен ми е жал и този боклук ми харесва. Баба има още цветя в саксии, книги, грамофонни плочи с музика, стари снимки, на които някакви хора през цялото време се усмихват.

Обичам да разглеждам и да мириша всички тези неща. Струва ми се, че тези вещи са спокойни и добри и когато ги вземеш в ръце, няма за къде да бързаш. Може в тях да се е скрило времето?

Седя на масата и ям бабините палачинки. Не, не ям. Просто ги гълтам. Да види това мама! Баба стои до старата си печка и пече, пече, пече, едва успява да ми сложи в чинията. Пред мен на масата има буркан със сладко и буркан с мед. Баба ми се обръща към мен и се смее. Тя обича, когато децата хапват добре.

– Ех, мама да се беше научила да прави такива палачинки, – казвам аз след поредната палачинка. .
– Това за всички би било добре, – отговаря ми баба.
– За мен и за татко?
– Не, за цялото човечество.

Не разбирам. Цялото човечество ще дойде да яде от мамините палачинки ли?
– Ако всички майки започнат да правят палачинки, а всички бащи да си почистват обувките, – казва баба, – може би времето ще се върне.

Съвсем нищо не разбирам. Какво общо имат тук обувките? Баба сигурно нещо знае.
– Разкажи ми за времето, – я моля аз. – Защо се изчезва?

Баба само това и чака. Тя сяда на стола срещу мен.
– Някога, много отдавна, хората трябвало да правят всичко със собствените си ръце. Те стояли къщи, орели, сели, прибирали реколтата… Естествено, всички много се изморявали от тежката работа и много се радвали, когато можели да си починат. Тогава си ходели на гости, говорили си, пели песни, разказвали приказки на децата си, разхождали се сред природата. След това се появили разни машини, които помагали на хората в тяхната работа и така станало по-леко. Появило се повече свободно време и хората можели да се занимават с любимите си неща. След това се появили още по-бързи, хитри и умни машини и те започнали да правят всичко вместо хората. А на тях им оставало все повече свободно време. Хората трябвало само да се радват и да използват това време…

– А те не са ли го използвали?
– Те поискали да печелят повече пари, за да си купуват повече неща и разни машинки. И за печелене на пари губели толкова време, че за друго не им оставало. Но те си мислели: „Първо ще спечеля повече пари, а после ще си поживея с кеф.” Но се появявали все по-нови неща и хората искали и тях да си купят и така безкрай. Всички ходели на работа, а след нея тичали по магазините и пазарували не много необходими, но много модерни неща.

– А после?
– После – времето се обидило.
– Обидило се? Нима времето е живо?
– Живо е.
– Защо се обидило?
– А ти нямаше ли да се обидиш, ако всички започнат да говорят, че тебе те няма? Точно така и се случило. Ти като помолиш мама да отидете на разходка тя какво ти казва?
– “Нямам време”.
– Ето, виждаш ли? Всички започнали да казват, че нямат време за разни глупости.

– Значи хората забравили за времето? Забравили, че някога са искали да имат повече време? И то се обидило,така ли?
– Да, нещо такова. Обидило се и започнало да се смалява.
– Излиза, че можем да го върнем?
– Аз съм сигурна, че може. Трябва само малко. Да му се радваме. Да се спираме понякога, да не бързаме за никъде, да се замислим…
– Ти за никъде не бързаш.
– Да, за сега и ти. Може би има и други такива хора в света. Надявам се,че има. Но ние сме много малко, за да го задържим….

Ето защо ми се струва, че времето върви бавно, когато се разхождам с татко или гледаме филм. И ако…

Струва ми се, че чувам как мислите ми се блъскат в главата ми..

До вечерта вече знам какво трябва да направя и нямам търпение да се върна у дома. Баба вижда това и се учудва – никога не съм бързал да я изоставя. И когато сутринта, по-рано от уговореното време, пристига мама, аз се приготвям бързо и отивам в колата.

В къщи татко обработва филми – утре трябва да предаде поредната партида. През цялото време се въртя около него и когато той приключва, както винаги си изпросвам изрязаните откъси. Татко е изморен и ми разрешава да ги събера аз. Но този път вместо само откъсите, аз си копирам и целия филм.

Неотдавна гледах този филм с татко. Той е за една мечка, която ловците се опитали да хванат, но после се отказали, защото мечката се оказала по-умна и добра от хората. Тя се смилила и пуснала един от ловците, когато той се оказал без оръжие, нищо че мечката можела просто да го убие. Това е, което накратко остана след татковата обработка, а в дългия филм показват целия живот на тази мечка, още когато бил малко меченце и майка му била убита. Във филма малко се говори, но е много интересно да гледаш за приключенията на мечката. Даже показват какво сънува тя.

Едва дочаквам вечерта – струва ми се, че времето наистина върви бавно. Но накрая вечеряме и аз отивам в моята стая. Гася лампите и чакам, опитвайки се да не заспя. И когато гласовете на мама и татко затихват, аз се хващам за работа. Трудна работа е това – трябва да сложа всички откъси от филма на местата на които са били по-рано. Дълго се мъча, вече е нощ, но съвсем не ми се спи. Някои парчета съвсем не искат да застанат на мястото си, просто съм забравил къде са точно.

Но накрая ги сглобявам и даже не знам успял ли съм или не. Другия път (ако изобщо има друг път, едва ли ще ми разрешат да гледам повече филми) трябва да номерирам откъсите.

Като приключих, тихо отивам в хола, където татко оставя дисковете с филмите и сменям диска на този филм. Вече мога да спя. Връщам се в стаята си, когато навън вече просветлява.

Цялата следваща седмица съм много нетърпелив – трябва да излъчат филма в събота. Ще ми се по-бързо да го излъчат. Интересно, какво ли ще стане? И ме е страх, когато видят какво съм направил… Още повече ме е страх за татко – могат да си помислят, че не си е свършил работата. Но всичко вече е свършено – нищо не мога да променя.

Събота е. Татко и мама се приготвят да ходят до магазина за продукти. Уговарям мама да погледаме филма за мечката и после да ходим.
– Колко време е филма? – пита мама.
– Петнадесет минути, – отговаря татко.

Филмът вече е започнал.
– Добре, – съгласява се мама. – Много симпатично мече.
Тя присяда на дивана с портмоне в ръка.

Минават петнадесет минути. После още петнадесет. Аз нарочно през цялото време поглеждам към часовника. Но мама като че ли е забравила и за времето, и за магазина. Татко мръщи вежди. Лицето му е намусено, замислено и непрекъснато сменя физиономии. Лицето му е така изразително, че по него може да се чете.

„Аз не съм съкратил филма” – „Но много добре си спомням…” – „Защо ли са решили да го покажат целия” – „Не, не е възможно” – „Не може да бъде” – „Непоносимо дете!”. И той така ме поглежда като че ли се кани добре да ме подреди, въпреки че до сега не ме е докосвал с пръст. След секунда нова физиономия и на нея прочитам нова мисъл: „Как сам не съм се сетил? Отдавна трябваше…”

Представям си как в много домове хората седят пред телевизора, вълнуват се за мечето и изобщо не мислят, че трябва да бързат нещо да купуват, че времето е орязано и те няма да успеят….

Сутринта се събуждам от необичайни шумове в апартамента ни. Чувам развълнуваните гласове на татко и мама, и май на баба ми. Обличам се, тичам в хола. Настина баба е тук и всички са развълнувани, говорят един през друг, превключват телевизора от един на друг канал.

– Трябва да го чуем още веднъж!
– Скоро са новините на първи канал. Но аз го чух сутринта по радиото…
– Не е възможно! Не може да се е случило? Нима има надежда…?
– Тихо! Слушайте! – татко сочи към екрана, където някакъв чичко чете новините. И видът на този чичко е, като че ли сега ще се пръсне, ако не каже на цялото човечество нещо много важно.

Когато той започва да говори, аз вече знам какво се е случило. И от радост започвам да тичам из апартамента като луд. Само отделни фрази стигат до ушите ми.

– Зарегистрирани са… осемнайсти април… шестнайсет часа и четиридесет и три минути… на деветнайсет минути повече…
Бутам се в нещо меко. Оказва се, че баба ме е хванала.
– Какво си се разтичал такъв, глупаче? – Тя се навежда към мен и шепне: – Гледах филма…
И очите й сияят.

А аз си мисля за времето, когато не трябва да се мъча да мисля бързо и когато мама ще дойде с мен в парка, и когато ще отидем на гости на истинските ми баби… Когато времето ще се върне и ще имам куче…

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай