Public Republic Art Studio

Възпламеняване

9 октомври, 2012 от · Няма коментари

разказ от Сун Уей

Vuzplameniavane
Снимка: Silence

Беше вторник, но когато излезе от офиса, движението не беше така напрегнато. Всичките неприятни моменти от деня – пет безкрайни срещи, два международни разговора, остро мъмрене, на което подложи двама некомпетентни подчинени – всичко се завъртя в главата му.

Ключът на автомобила Тойота подскочи в ръката му. Стомахът му се сви на топка.

На връщане от Плаца 66 до Хонкяо неоновите реклами на ресторантите пулсираха навсякъде около него.

Вярваше, че тази вечер щастието е на негова страна: беше успял да се изолира от шумовете на външния свят, от дразнещите постъпки на хората около себе си, и макар че стомахът му бе празен, умът му продължаваше да работи с пълна сила.

Най-сетне се добра до дома, закара колата в подземния паркинг и изключи двигателя. В асансьора чу как стомахът му издава висок, мъчителен звук. Той приглади ревера на сакото, вдигна брадичка и обърна гръб на отражението си в огледалото.

Опитваше се да мисли единствено за пържените хлебчета с апетитна плънка, чийто аромат очакваше от толкова часове насам. Харесваше му да се промъква тихичко в кухнята и да наблюдава как тя ги приготвя.

Подобното на малка експлозия съскане, когато замръзналото хлебче цопнеше във врящата мазнина, неизменно го очароваше. Тя ловко измъкваше ръката си след всяко подмятане на тестото.

Това съживяваше спомените от детството му, онези светли Фестивали на Пролетта, когато той винаги отскачаше назад, след като запалеше фойерверките и ги захвърлеше на земята.

Може би днес тя бе приготвила пържени яйца с домати за вечеря? Предната вечер, когато отскочи да купи бира, бе ги зърнал в хладилника до млякото – два домата, завити в прозрачно фолио. Етикетите все още стояха върху тях.

Вратата на асансьора се отвори точно пред мезонета. Лампата светеше в кухнята на долния етаж, но във всекидневната беше тъмно. Телевизорът не работеше. Тя бе заспала на канапето, облечена в костюма, с който бе отишла на работа. Вместо възглавница бе пъхнала под главата дамската си чанта.

В мига, когато той се приближи, тя отвори очи – изглеждаше обзета от страх, сякаш се опитваше да си отговори на въпроса кой бе той. След секунда вече се бе разбудила съвсем. Надигна се, пооправи косите си с длан и каза:

- Готварската печка не работи.
- Как така? – той изтърва чантата си на пода и седна на канапето до нея.
Тя го побутна съвсем леко с лакът.
- Иди да видиш.

Той стана бавно и се огледа, сякаш се беше изгубил в непознат град. Тя го побутна към кухнята, доведе го до печката, отстъпи крачка назад и облегнала гръб о бюфета, впери поглед в ръцете му. Той докосна с пръсти крана, отдръпна се, започна да се колебае.

- Първо го натисни, после завърти. Точно така. Добре – каза тя.
При завъртането кранът тихо щракна. Проблесна искра, ала синият кръг на пламъка въобще не се появи. Той направи втори опит. Неуспешен. При третия си опит вложи повече сила. Резултатът беше отново само искра.
- Имаш ли представа какъв е проблемът? – попита го тя.

- Откъде да знам! – тонът му прозвуча остро. Той остана съвсем неподвижен до готварската печка, втренчен в нея, дълбоко замислен. Не можеше да си наложи да опита отново, не желаеше да се провали за пореден път пред нея. Изпитваше чувството, че проницателният й поглед подлага на оценка мъжествеността му.

Излезе с широки, забързани крачки от кухнята и запали лампата във всекидневната. Тя вървеше бавно след него, докато той търсеше пипнешком дръжката на вратата на килера, разположен под стълбището. Отвори я с рязко движение и от тясното помещение изскочи особена миризма – смесица от мирис на прах и ръжда. Вътре имаше шкаф.

Над него беше инсталирана тръбата на газопровода – главният регулиращ кран се виждаше добре. Точно под тръбата лежеше куфар с престижната марка Samsonite, тъмнозелен, средна големина, горният му капак беше покрит с ръжда, отделяла се от крана. Той изруга под нос, измъкна куфара с една ръка и го запокити на пода зад гърба си.

Изведнъж тя се почувства така, сякаш той бе сграбчил нея за косата и я бе изхвърлил на улицата.

Как бе могла да забрави, че под стълбището има шкаф? Странно, куфарът беше неин и самата тя го бе оставила на това място. През първите два месеца след като се бяха нанесли тук, куфарът стоеше в стаята при закачалките за дрехи – там имаше достатъчно място. Не си спомняше кога бяха открили този шкаф и как куфарът й се бе озовал там.

След това бе забравила и за шкафа, и за куфара. А почистваше целия мезонет всяка седмица.

Куфарът вече не му пречеше, сега той имаше достатъчно място на разположение – би следвало да се справи. Стиснал боядисания в червено метален кръг, той пое дълбоко въздух и го завъртя наляво. Кранът се охлаби.
- Какво чакаш? Иди в кухнята да видиш дали работи – извика той.

Лицето й помрачня, след секунда тя бавно тръгна по коридора.
Той завъртя крана докрай и извика:
- Добре. Опитай да я запалиш.
- Не. Не работи – долетя гласът й от кухнята.
Той завъртя крана в противоположната посока.
- Как е сега?
- Няма пламък!

- Добре – той избърса ръце в крачолите си и едва тогава му дойде на ум, че това бяха скъпите панталони от костюма, с който ходеше на работа. Изруга под нос и отиде в банята. – Струва ми се, че проблемът не е в главния ключ – измърмори на себе си той. Разбира се, че не беше. Нима бе възможно тя да става посред нощ, за да спира изцяло притока на газ? С действията си само й даваше да разбере, че върши нещо.

Тя излезе от кухнята, видя че вратата на килера е все още отворена и куфарът продължава да лежи на пода в коридора. Той излезе от банята с хавлиена кърпа в ръка. Видя я и вдигна рамене.

- Нищо повече не мога да направя.

- Все пак трябва да измислим нещо. Някой трябва да ремонтира печката.

- Аз не мога – той съблече сакото си, захвърли го в единия край на канапето, въздъхна дълбоко и се строполи на другия край.
Тя беше гладна. Гладът я измъчваше още докато беше на работа.

Преди да задреме на канапето, си беше наумила да приготви нещичко за хапване, но се оказа, че печката не работи. Почувства, че апартаментът вече не се подчинява на желанията й.

Сега това впечатление се задълбочи още повече. Тя се изправи пред него, скръстила ръце пред гърдите си, стъпила стабилно на пода. Имаше чувството, че роклята се изопва върху бедрата й, а сакото смазва раменете й под тежестта си.

Той вдигна поглед към тавана, разтърси рамене. Не премести сакото от канапето, не й направи място до себе си. Тя реши просто да остане на място, докато той все пак направи някакъв жест, би трябвало да й загатне, че желае тя да се приближи. В никакъв случай нямаше да прибере сакото му. Нито пък възнамеряваше да седне до него, без да получи някаква покана – било то едва видим знак, било усмивка.

- Трябва да поправим газовата печка – обяви тя, без да помръдва. Той посегна към дистанционното на телевизора и екранът зад нея блесна – може би сигналът беше проникнал до електрическия уред под мишниците или между краката й.
Тя пристъпи още по-близо до него.

- Чуваш ли? Трябва да поправим печката! – усещаше, че каналите зад гърба й бързо се сменят на екрана. Понеже стърчеше точно пред него, той изопна врат, за да го гледа – това беше единственият знак, че не е прозрачна.
- Ти няма да я поправиш, нали? Ще я оставиш просто така – завинаги? – безсилието й се превърна в огромна ледена планина, почувства как мислите угасват една след друга в ума й.

- Слушай, не можеш ли да ми дадеш нещо за ядене? Умирам от глад – каза той – нежно, сериозно, сякаш нищо не се бе случило.

- И как да го сготвя? Как, като печката не работи? – мислите й бяха замръзнали, мъртви.
- Защо не опиташ с микровълновата печка?
- Значи трябва да намериш някоя жена по-умна от мене.
Той въздъхна. Тя забеляза това и изрече рязко:
- Разбери! Трябва да поправим печката. Незабавно!

Той каза:
-Хайде да не обсъждаме това сега. Тази вечер ще вечеряме в ресторант. Много съм гладен. Мисля, че нивото на кръвната ми захар е спаднало. – Той беше мъж, оставил зад гърба си един разпаднал се брак и знаеше, че да опиташ да убедиш жена в такъв момент, означава да повикаш нещастието у дома си. Бързо спря телевизора, стана от канапето, облече отново сакото, после извади портфейла и ключовете от куфарчето си. Забеляза, че тя не бе помръднала от мястото си, докосна раменете й изотзад и я тласна лекичко към вратата.

Преди да угаси осветлението, тя посочи към декоративната лампа в коридора.
- Това също е счупено. Колко пъти трябва да ти повтарям? Ти не обръщаш внимание на нищо.
Беше антична кована лампа от бронз, наподобяваща цвете с шест листчета; във всяко едно от тях бе инсталирана миниатюрна електрическа крушка. Две от шестте не светеха.

- Остави това сега. Изгорелите крушки няма да ни убият.
Той угаси лампата; тя побърза да вметне: – „Веригата на външната врата също е счупена”, преди той да я отвори. От няколко месеца не я бяха използвали. Тя обожаваше вериги от месинг, просто си представяше, че влиза в старинна странноприемница.

-Вече ти казах. Гладен съм. Хайде да тръгваме. Без друго сега няма да си губим времето с веригата на вратата – не бе успял да потисне нетърпението в гласа си.

Остави я да върви пред него преди да е измислила нещо друго. Можеше да се захване с какво ли не. Известно време все той тръгваше пръв, тя го следваше както подобава на традиционна китайска двойка – двама съпрузи, живели заедно откакто се помнят. Днес тя имаше чувството, че той я изпраща. Сякаш чуваше „довиждане” – така се разделяха познати, между които не съществуваше почти никакво привличане.

Той профуча с колата пред входа на блока, след това зави в първата пресечка по пътя. Още преди тя да изрече каквото и да било, той беше вече беше избрал ресторанта и спря пред входа. На рецепцията имаше реклама на гозби с мента, четири момичета с дълбоки деколтета, облечени в плътно прилепнали рокли чи-пао, демонстрираха изкусително бедрата си, смееха се и подхвърляха закачки една към друга.

Той прелисти всичките страници на менюто, преди да й го подаде. Салонният управител веднага се приближи към нея и стиснал листа със специалитетите в ръка, попита:

- Какво би искала да похапне тази вечер моята мила сестричка?

Тя изпита лека неприязън към сладникавия мъжки глас и престана да разглежда гозбите в менюто. Управителят беше дребен, със зле сресана коса; яката на бялата му риза разкриваше ненормално издигнатата нагоре ключица.
- Каква кухня предлага заведението? – попита тя.

- Моя мила сестричке, ресторантът предлага автентична шанхайска кухня, но ако предпочитате ястия от Хунан, Сичуан, Гуанжоу или от североизток – въобще каквото си въобразите, ние можем да ви го приготвим незабавно. Ще бъде много вкусно, обещавам ви – вратът му се поклащаше в ритъма на забързаната му реч, като че оставяше цялото си сърце във всяка дума, изплъзнала се от устата му.

Тя успя само да сведе поглед и да се взре в листа със специалитетите.
- Сега е твърде късно. Ще поръчаме само дим-сун. – Тя обърна последната страница на менюто. – Хандун с вегетарианска или с месна плънка…

- Хандун вече свърши.
- Тогава някое тестено ястие с горчица и ситно нарязано, запечено свинско месо.
- Тестените гозби са също вече изчерпани, мила сестричке. Бихте ли желали килограм скариди?

Усети, че я обзема ненавист към този салонен управител, помисли си, че по цялото му лице е изписана азбуката на ласкателството, която предателите използват с голяма вещина. По-добре да си беше купила замразен хамдун – когато напуснеше работното си място, въобще не й се нравеше мисълта, че трябва да се примирява с пресметливото и угодническо поведение на сервитьорите.

Харесваше й синият пламък на газовата готварска печка, но това вече принадлежеше на вчерашния ден. Обичаше палавия шум, предизвикан от тестената топка, падащ във врящата вода.

Харесваше й също така да наблюдава него – погълнат от удоволствието, което му доставяше храната, след това доволен, дори изпълнен с благодарност, отместващ настрана празната чиния. След това той се отпускаше на канапето и гледаше телевизия.
Той се обади от отсрещната страна на масата и прекъсна мислите й:
- Не се притеснявай. Аз ще поръчам.

Тя забеляза как управителят, без да губи нито секунда, светкавично се наклони на другата страна към него, готов да запише поръчката.

Пръстът му запълзя надолу по страницата, поспря върху „бяла риба с кисело – сладък сос”, спусна се към „задушена тиква с луковички на лилия”, „корени на лотос с кафяв ориз и патешки езици”.
Той се замисли за миг.

- Четири порции комбинирани месни блюда. Не ги затопляйте. – Салонният управител обърна глава и й хвърли кос поглед. Тя долови нещо пренебрежително в хвръкналите рязко нагоре вежди. – Свинско печено в соев сос и печени на скара свежи бамбукови стъбълца.

- Можем ли да изядем толкова много? – този път тя го прекъсна. Впери поглед в лицето му, дращейки с нокти покривката.
Той вдигна поглед, въобще не разбираше какво я бе подразнило. Обърна се тихо към нея:
-От толкова време насам все ядем тестени гозби с плънка. Не излизаме често. Хайде да похапнем тези път нещо хубаво. Много, ама много съм гладен.

- Искаш ли риба? Могат да ни уловят една и ще ни я сготвят.
- Но нали по едно време спомена скариди? – той притисна дланите си една към друга и изрече въпроса си изненадващо нежно.

- Да, добре. Скариди е добре.
- Но аз не виждам къде биха могли да ги държат, за да бъдат свежи – той се засмя и смехът му прозвуча някак носово.
- Не се тревожете. Щом желаете скариди, ние ще се погрижим за това и можете да бъдете сигурен, че наистина ще бъдат съвършено пресни.

- Добре тогава, един килограм скариди, изпържени в обилна прясна мазнина. Побързайте, ако може.
Салонният управител се отдалечи и над масата спусна тишина. След няколко секунди той наведе глава към масата, преплете пръстите на ръцете си, изопна ги и отново ги разплете. После стана и тръгна към вратата. Тя го наблюдаваше.

Той взе два вестника от шкафчето, където предоставяха днешната преса, върна се на мястото си и започна да чете. Тя също отиде до шкафчето, взе една книга и започна да проучва съдържанието й. На една от по-малките лавици имаше рекламни листовки. Тя загриза ноктите си, сграбчи няколко и се насочи към мястото си.

Пъхна една листовка под носа му – между очите и вестника, който четеше. Рекламният материал носеше логото на хотел „Четирите сезона”.

- Какво ще кажеш, ако започна да вземам уроци по готварство? – попита тя, усещайки саркастични нотки в гласа си.
Той въобще не повдигна глава. От гърлото му се изплъзнаха само две думи:
- Няма нужда.

- Преди малко каза, че се тъпчеш само с теста, че искаш да похапнеш нещо хубаво, нали? – тя се наведе над масата, потупа с длан върху вестника в ръцете му и прошепна: – Можеше да ми кажеш, ако гозбите ми не ти харесват.
- Не съм казвал… – той вдигна глава, огледа се и побърза да изясни: – Е, наистина казах, че понякога можем да внесем подобрения в менюто. Но не е необходимо ти да се занимаваш с това. Можем да наемем жена да ти помага. Нещо като икономка.

- Икономка ли? – тя го изгледа сърдито. Той отново наведе лице над вестника.
- Хей! – извика тя. – Кой ще я наеме – ти или аз? Знаеш ли колко е трудно да намериш такава жена и да я управляваш? Особено ако е необразована. Имаш ли въобще някаква представа?
Той знаеше. Въпреки това отвърна:

- Че какво толкова му е трудното? Нима не ръководиш повече от десет човека? Да не споменавам, че си завършила бизнес администрация… нима според тебе това е недостатъчно, за да се справиш с една икономка?
- Ще й позволяваме ли да пазарува?

- Би било добре. Аз нямам нищо против.
- Ами ако купи нещо нехигиенично? Или ако краде от парите?
- Не си струва да се ядосваме за това.
- А кога ще идва на работа? Ние никога не се прибираме у дома навреме. Кой ще й отваря вратата?
- Дай й ключовете – той продължаваше да чете вестника си, гласът му звучеше като на човек, който бълнува.
- Не е ли притеснително за тебе да даваш ключовете ни на непознат човек?
- Хич не ме е грижа.

Тя почувства, че в гърлото й засяда буца, отравяща думите й. Пое дълбоко дъх. Той нямаше и понятие, че са прекъснали разговора, може би бе забравил присъствието й в отсрещния край на масата. Тя отново пое въздух, почука няколко пъти по масата, сякаш мъмреше някой от подчинените си в службата.

- Вече имам мнение по този въпрос. Не искам да наемаме икономка. Не ми харесва в къщи да има непознати. Въобще не ми допада, когато не съм на работа, да напрягам ума си, за да надхитря домашната си помощница. Не ме привлича мисълта да давам ключовете си на непозната жена.
Не последва никакъв отговор.

- Освен това не можем да наемем домашна помощница, защото готварската ни печка е повредена.
Отново никакъв отговор.
- Чуваш ли ме! Трябва да поправим печката! – след това мисълта й задълба на място, блъскайки се болезнено в слепоочията й.

- Остави ме на мира! – той вдигна рязко ръка, за да отблъсне рекламната листовка, но всъщност сега пред очите му беше долният край на вестника, изтласкан от течението, което напираше през отворената входна врата. Събори чаша с вода. Тя стисна чантата си и скочи от мястото си. Той също се изправи, вдигайки измокрения вестник.

Това се случи точно когато донасяха ястията. До тях стоеше сервитьор с поднос в ръце. Салонният управител си даваше вид, че проявява ревностно усърдие, попиваше разлятата вода, навеждайки се чевръсто на всички страни. Въобще не я подразни допира на влажния парцал до чорапа й. Вече се намираше в пространство, където нищо не беше в състояние да я разгневи.

Студените ястия приличаха на парчета восък. Едва когато се озоваха в устата й, осъзна колко е гладна. Съвсем скоро пристигнаха апетитно ухаещото печено свинско и бамбуковите стебла. Той сложи няколко в чинията й. После продължиха да се хранят. Дълго време не размениха нито дума.

Зад гърба му тежеше един неуспешен брак. Фирмата му го беше прехвърлила от Пекин в Шанхай. Тя бе живяла с един мъж, преди да се разделят. След това отново се случи същото нещо и тя живя две години сама.

Като хора, привикнали да живеят сами, и двамата ненавиждаха да избират ресторантите, в които се хранеха, единствено заради ярките неонови надписи или просто надничайки през прозорците отвън.

И той, и тя никак не обичаха да търсят свободно място за паркиране, не им харесваше да се хранят сами на гигантските маси, изправени пред необходимостта да се справят с престорената топлина в погледите на обслужващия персонал.

Бяха се намерили, отговаряйки на реклама, разпространена из социалните мрежи – „намери си компания, за да не се храниш сам”. Нито той, нито тя бяха възхитени от идеята за приятел, с когото споделяш единствено времето си за хранене: непознатите няма за какво толкова да приказват помежду си. Но между празната маса и непознатия бяха избрали по-малкото зло. Затова се присъединиха към вече създадената група.

След няколко месеца организацията се разпадна, всички останали си намериха подходяща компания, останаха само те двамата. Той работеше на „Плаца 66”, тя на „Нанджин роуд”.

Всеки ден се срещаха след работа – ходиха в „Джинтин”, „Зен”, „Месния кът”, и опитаха всичките ресторанти в „Царството на храните” – „Янхъ”, „Соеното зърно”, „Кифличките на Жиабъ”, чакаха заедно на опашките на улица „Шенджиан”. Обикновено изяждаха огромни количества храна – така не чувстваха глад в полунощ, всеки плащаше своята част от сметката, после се прибираха в домовете си.

Когато службата й се премести на площад „Риян”, почти в другия край на града, той не пожела да търси друга компания за хранене вечер. Нито тя. Движението между улиците „Хауйхай” и „Нанджин” беше много натоварено, ето защо той предложи да намерят някакво място по средата на пътя между домовете им. Всъщност не живееха чак толкова далеч един от друг.
Споразумяха се, че ресторант „Рамен” е място, удобно за хранене, и вече от няколко месеца вечеряха заедно.

Един ден тя получи писмо, изпратено до всички редовни клиенти на заведението и подписано от недоволен бивш служител, че в този ресторант често сервират развалени, потенциално отровни ястия. Препрати му всичките фотографии, които можеха да накарат човек да се поболее. Повече няма да стъпя там, реши тя.

След това намериха друго, по-добро място „Ресторант – чайна”, където предлагаха гозби от Кантон, голямата провинция в южен Китай. Наложи се да престанат да ходят там, защото заведението фалира.

Известно време диетата им се състоеше само от рибни блюда в заведение, където предлагаха кухня в стил, типичен за югоизтока – в провинция Хунан. Не беше много ясно дали този период от съвместната им диета приключи защото той бе прочел някъде, че подобна храна причинява рак, или заради оплакванията й, че целият й гардероб вони на пържена риба.

Влюбиха се в печеното на скара в стил Шанхай, но в началото на лятото забелязаха, че панталоните и на двамата са започнали да отесняват. Ориентираха се към заведение, където предлагаха варена риба по рецепти от Сичуан, провинция в централната част на страната. Огромна кошница с риби струваше 38 юана.

Ходиха там в продължение на два месеца и в устата им се появи горчив вкус. След това се озоваха в друг ресторант – там даваха купон на стойност петдесет юана, ако човек си вземе храна за сто и петдесет. Продължаваха да идват, за да използват купона, който бяха получили в края на предното посещение. Отказаха се да го използват след шестия път.

Често им се случваше да се карат със сервитьори или салонни управители. Понякога намираха в телешкото месо гъба еноки, която го правеше по-кисело от сливовия сироп. Веднъж забелязаха, че поръчаните от тях гозби се предлагат на друга маса; след като непознатите там опитаха от кайсиите и червената царевица, сервитьорът донесе същата храната отново при тях.

В друг случай се оказа, че бялата риба не е варена на пара, както желаеха, а бе пържена, при това бе непоносимо солена. Като се изключи всичко друго, вкусът на гранясала мазнина никак не ги привличаше към предложената им вечеря. Всеки път един от тях правеше скандал, а другият запазваше спокойствие. Никога не се беше случвало да избухнат по едно и също време.

Тя винаги правеше забележки по повод навика му да поръча твърде много ядене.
- Очите ти са винаги по-големи от стомаха!

Знаеше, че прекомерното количество погълната храна нарушава съня, но не желаеше да изоставя нищо на масата – според нея това бе чисто разсипничество. Затова още веднъж и още веднъж приключваше, натъпкана до веждите, с изключение на онзи четвъртък, когато отидоха в ресторанта с тайландска кухня и поръчаха кралски скариди за – само като си припомни! – петдесет и осем юана, а се оказа, че получиха шест мизерни хапки, подредени върху гигантско плато.

От друга страна той не беше съвсем щастлив заради нейната придирчивост. Тя обикновено внимателно разглеждаше купите и чиниите на слънчева светлина – така постъпваха само експертите в областта на античните артифакти – и настояваше да ги заменят, ако чистотата им не бе безупречна.

Никога не докосваше пържени сладкиши, защото твърдеше, че съдържат вредни мастни киселини. Стотици пъти бе повтаряла на сервитьорите да информират главния готвач, че гозбата не бива да съдържа хранителната добавка MSG – нито грам подобно нещо не бива да бъде използвано – в противен случай цяла вечер ще се налива с вода и пак ще изпитва жажда. Още едно изискване – тя никога не би се върнала в ресторант, където сервитьорът бе настъпил пръстите на краката й.

Ето, сега се беше счупила газовата печка и отново се намираха в ресторант. Няколко минути спазваха правилата за изискано хранене, после продължиха да ядат мълчаливо, бързо, като в необявено състезание – както ставаше по-рано. Преди време спазваха правилото, че всеки ще плати половината от сметката, независимо кой колко е изял, затова нямаше никакъв смисъл да се бавят.

Сега тя имаше чувството, че след вечерята всеки ще извади пари, ще разделят сметката и ще си кажат „довиждане”. Той ще си замине с неговата Тойота, тя – с нейния Нисан, но в различни посоки. Единствената разлика сега щеше да бъде, че тя трябваше да опакова всичко, което притежаваше в апартамента и да го побере в неголемия си куфар. След това щеше да отвори капака на багажника и да прибере багажа си вътре. Това й изглеждаше почти толкова просто, колкото да свари един пакет замразени тестени топчета с месна плънка. Почувства се уплашена.

- Наистина трябва да се погрижим за тази счупена печка колкото може по-скоро – помисли си тя, без да се усети, че изрича думите на глас.

- Мммм – неочаквано той вдигна глава и отговори. Устата му бе пълна с храна.
Тя почти беше забравила как тихо и внимателно й приказваше той, когато беше просто непозната жена от „компанията за вечеря”.
Остави приборите и отпусна гръб върху облегалката на стола. Изведнъж се почувства съсипана.
- Може би ще опиташ да предприемеш нещо. Може би ще ремонтираш печката? – гласът й беше тънък и немощен, в него дебнеха тежките нотки на плача, което я изненада.

Той също остави на масата приборите си, прозя се, разтри слепоочията си с пръсти и каза:
- Направо заспивам. Господи, точно затова ли трябва да приказваме сега?
Тя кимна с глава. След това поклати глава и попита:
- Какво можем да направим, как мислиш?

Последният път, когато излязоха на вечеря в града, избраха ресторант, предлагащ специалитети от североизточната част на страната. Този ден той се бе върнал от някакъв оглед в предградията и апетитът му бе съсипан от натрупаната умора. Попита я дали не могат да вечерят просто варени тестени топчици с плънка от телешко месо. Така щеше да стане най-бързо. Тя се съгласи, без друго й се щеше да си легне рано.

Тогава мястото му беше точно пред кухнята, тя седеше срещу него и през открехнатата врата виждаше металния съд с обло дъно, който в провинция Кантон наричаха „уок”. В него едно момиче пържеше тестените топки. Тя го докосна леко и прошепна, че не приготвят тестото в ресторанта, а го купуват замразено заедно с плънката от супермаркета. Когато им сервираха ястието, три или четири от тестените топчета се разпаднаха. Каза му, че би се справила много по-добре, ако ги бе приготвила у дома.

Той отвърна, че замразените тестени изделия са най-качествените ястия в ресторантите за бързо хранене. Опита една от топчиците и заяви, че според него вкусът й въобще не е лош. Тя се съгласи. Той предложи: „Какво ще кажеш следващия път да дойдеш у дома и да ги приготвиш? Аз ще купя и тестото, и месната плънка.”

Тя отиде у тях и ги свари. Нахраниха се тихо, изядоха много тестени кошнички. Хареса й да ги приготвя – всичко беше просто, подредено, под контрол, макар че честно да си признае, мъничко я беше страх, когато дойде време да спусне топчици с плънка във врящата вода. Обичаше тази газова печка, сто процента внос от запад, запалваше я лесно, уредът имаше красива форма, елегантни пръстени на котлоните – въобще беше домакинско съкровище, което изпъкваше сред останалите печки като балерина сред най-обикновени жени.

Освен това тя обичаше този апартамент, двуетажен мезонет за несемейни хора. На долния етаж имаше кухня, баня за гости, просторна всекидневна, телевизор с дисплей с течни кристали и бюро за компютър точно под прозореца; на втория се намираше спалнята, която внушаваше спокойствие и лекота, голяма баня с вана и широко помещение за съхранение на дрехите.

Всичките мебели, електрическите уреди и завесите бяха висококачествени, дълго избирани, дори и поставката за хавлиените кърпи в банята за гости подсказваше висок и изискан стил. Мислеше си, че тук е прекрасно – вещите му й разкриваха неговия вътрешен свят. Той беше човек с вкус, ценящ спокойствието, задълбочеността, личност, стремяща към изисканост във всекидневието. Всъщност въобще не беше онзи съвсем обикновен, дори простоват на вид мъж, за какъвто можеха да го вземат на пръв поглед.

Тя бе забелязала и смачкания чаршаф на леглото, непраните ризи, захвърлени в кошницата под стола в банята, калните отпечатъци от обувките му по пода пред банята за стопанина. Изведнъж я бе обзела нежност. Сторило й се бе, че той се е отчаял от нещо съвсем неотдавна; че му бе нужен човек, който да се грижи за него.

Така съвместната им вечеря се бе пренесла в неговия апартамент, макар че това звучеше смешно за двама души, чиято заплата се измерваше в петцифрено число – наистина бе нелепо всеки да купува и носи у дома тестени топчици с плънка, които струваха двадесет и четири юана.

Тя ги сваряваше и излизаше рано сутринта. Отбиваше се в собствения си апартамент да се преоблече и тръгваше на работа. През уикендите не се срещаха – това беше традиция, наследена от времето на „компанията по време на вечеря”, накрая един съботен следобед той й се обади:

-Знаеш ли, ходих до „Карфур” и купих четиринадесет пакета най-различни видове тесто и плънка. Хладилникът ми е претъпкан. Защо не дойдеш да живееш тук и да се справиш с тях?”

- Проклета да е тази готварска печка – тя отново бе започнала да гризе ноктите си.
- Можеше да потърсиш компанията, която е издала гаранцията на уреда. Сигурно я има някъде в интернет. Това е лесно. – Той остави приборите си и се оригна. Беше решил да приключи бързо. Искаше да се прибере у дома и да спи.
Тя се зарадва, че отново се бе заговорил на тази тема и каза:

-Мисля, че ще се окаже доста неосъществима работа да открием компанията, която отговаря за ремонтите през гаранционния период. Дори да успеем да я изкопаем в някакъв чуждестранен сайт, за тях ще бъде невъзможно да дойдат при нас.

- Как така… – той се намръщи, започна да барабани ритмично с пръсти по масата. Не изглеждаше притеснен, а по-скоро отегчен.

- Тази печка не е нито произведена, нито дори сглобена в Китай – обясни тя.
- Ужасно. Не се ли опита да се свържеш с управителя на сградата?
- Управителят на сградата въобще не подозира за съществуването ми, ваша светлост.
- Въобще не очаквам да знаят, че и аз съм все още жив. Тръгвам на работа твърде рано и се прибирам вечер късно – той се засмя, опитвайки се да смени темата.

- Какво ще правим тогава? – тя чувстваше, че няма сила да продължи напред.
-Просто ще излизаме на вечеря някъде навън. Ти как мислиш? – той докосна брадичката си.
Всъщност предложението, което даде преди малко, никак не му се нравеше. Известно време вечеряха все у дома; топки тесто с различна плънка беше най-постоянното ястие в тяхното меню, откакто се бяха запознали. Онези дни бяха като гладка, безкрайна магистрала, по която можеха да продължават напред и той не виждаше никаква причина да натискат спирачката.

– Мислиш ли, че никога няма да можем да поправим печката? – тя въздъхна.
Той изведнъж се натъжи. Щеше ме се да я утеши.

- Има някаква вероятност. Може да поговоря със собственика на сградата. Но… – той си припомни. – Компанията нае този апартамент за мен, въобще не познавам собственика. Освен това договорът ми изтича след два месеца и компанията ще ми наеме нов апартамент. Знаеш, прекалено зает съм да се занимавам с тези неща. Те го правят вместо мене – почувства, че се задъхва в края на тази предълга реч. Подозираше, че напрежението във всички случаи го кара да се задъхва. Чувстваше се като пълен идиот.

Сервитьорът се приближи плахо, стиснал подноса в ръце. Салонният управител, отворил леко уста, му подсказваше с енергични жестове да се приближи.

-Това е всичко, което поръчахте, моля – салонният управител внимателно постави блюдото в средата на масата и се усмихна – надясно към него, наляво към нея и лицето му се изкриви от положените усилия.
В платото имаше бяла риба, пържена във вряща мазнина.

- Не поръчах ли пържени скариди? – той удари с юмрук по масата и всичките съдове върху нея издрънчаха.
- Позволете ми да ви обясня. Нашият доставчик видял на пазара, че бялата риба е далеч по-прясна от скаридите, ето защо ви е закупил риба. Този вкусен морски обитател е също толкова хранителен, колкото скаридите. Вижте, приготвили сме ви гозба, която е истинският специалитет на нашето заведение.

Ако наистина желаете да похапнете скариди, най-учтиво ви каня да се отбиете утре при нас, само ви моля да пристигнете мъничко по-рано, в противен случай пазарът ще бъде затворен – салонният управител приказваше убедително, многословно, движеше врата си от ляво надясно, така че след края на обяснението главата му се завъртя още два пъти съвсем по инерция. След това рязко затвори уста с блеснали очи.

Той се изправи, не каза нито дума, блъсна масата и я преобърна. Всичките ястия –златисти, бели, алени и какви ли още се изсипаха на покривката и полетяха към пода.

Когато отново се прибраха в апартамента, месинговата верига на вратата висеше все така счупена, две от шестте електрически крушки във всекидневната не светеха. Щяха да напуснат това място след два месеца. Тя може би щеше да го стори по-рано.

Той седеше на канапето, натискаше копчетата на дистанционното, каналите на екрана се сменяха така бързо, че бе невъзможно да се прочетат надписите.
Тя попита:

- Искаш ли да се запиша в курса по готварство?
Няколко странни звуци се изсипаха от гърлото му, след това той се изправи до нея, отиде в кухнята и си взе вода за пиене. На път към библиотеката се спъна в нейния куфар и изстена. След това коляното му се удари в отворената врата на бюфета. Тя чу рязък шум – бе изритал нещо – след това до слуха й долетя ускореното му дишане.

Той взе от етажерката кутия с приспивателни таблетки, изпи две и изгълта цялата чаша ледено студена минерална вода. Върна се на канапето, остави чашата, измърмори глухо „Лягам си” и с бавно се изкачи на горния етаж. Телевизорът продължаваше да работи в ъгъла.

Тя седна пред телевизионния екран, вратът и раменете я боляха, затова се облегна назад върху канапето и втренчи поглед в програмата, която вървеше в момента.

Някаква птича хранеше малките си пиленца в гнездото.
Две катерички, обърнати една към друга, гризяха някакви ядки.

В джунглата няколко туземци си правеха къщи от клони, други копаеха с лопати канал за водата.

Тя се изправи и отиде в кухнята. Намери пипнешком кранчето на печката в тъмното, притисна го, леко завъртя. Появи се обръч от синкав пламък – като фойерверк в небето по време на фестивал. Завъртя в обратната посока и пламъкът угасна. Значи сега печката работеше. Сигурно по-рано не бяха могли да я запалят, защото навън бе прекалено влажно.

Тя отиде до вратата на килера, стисна с две ръце главния червен кран върху тръбата на газопровода, завъртя го на ляво и почувства, че механизмът се подчинява на волята й. С всички сили завъртя докрай и го затвори. Сега газта по никакъв начин не можеше да стигне до печката. Никога повече синият обръч на пламъка нямаше да се появи. Беше сигурна, че бе затегнала главния червен кръг. Въпреки това нямаше нищо против да го притисне още мъничко, защото никога повече нямаше да запали тази печка.

________

Sun Wei

Сун Уей е родена в Шанхай, Китай, през 1973 г. Тя е автор на романи, разкази и есета, една от най-талантливите автори от средното поколение в съвременен Китай. Завършва журналистика в Университета Фудан, Шанхай, и бизнес администрация в Университета по финанси, Шанхай.

Известно време работи като директор на една от телевизиите в родния си град, по-късно става генерален мениджър на държавна медия, специализирана в създаване на документални телевизионни филми.

През 2003 г. тя напуска работата си и се отдава изцяло на писане на проза. Творбите й са фокусирани върху безпокойството, преследващо хората в обкръжаващия ги все по-материалистичен свят на фона на бурно развиващата си икономика на Китай.

Досега са публикувани тринадесет нейни книги, сред които романите „Където цветята разцъфтяват”, “Добрите стари дни на демокрацията”, „Наука и закон”, сборниците с разкази „Слънце над богата земя – разкази с продължение” – „Богатите в Китай”, „В името на любовта”, „Приключенията на Мари Киан”, „Витрина на богатството”, есетата „Той – през погледа на една феминистка”, „Неспокойствието на нашето поколение”, „Любовта на нашето поколение” и др., съдържащи психологически коментари. Нейни романи са публикувани в периодични издания в Китай – “Изповед на една мечка”, „Човекът в бутилка” и др., както и много новели и разкази сред които „Човекът, който се грижеше за орлите”, „Половин вълк”, „Децата на последния етаж” и др.

Сун Уей води рубрики в редица национални вестници и списания, за които е написала повече от хиляда журналистически статии.

Тя е убедена, че писателят трябва да полага максимални усилия в изследването на съвременните социални отношения в страната й, затова изследва китайската култура, различните религии в родната си страна, митовете и легендите на различните етноси, съвременните отношения между хората в условията на икономически просперитет и свръх – консумация.

Сун Уей е носителка на няколко национални литературни награди в Китай и през 2011 г. е била поканена да гостува и твори в Корк, Ирландия.

Превод от английски език и бележки за авторката: Здравка Евтимова
________

(1) Дим-сун – традиционно китайско ястие, състоящо се от кифлички от оризово брашно с плънка от пилешко, свинско или телешко месо. Сервират се в миниатюрни купички, предназначени единствено за този тип гозби.

(2) Хандун – традиционно китайско ястие, наподобяващо пелмени или кнедли. Приготвя се от квадратна кора тесто, в което се слага вегетарианска или месна плънка- предимно свинско месо – след което се вари и се сервира заедно със супата, или се пържи в много мазнина.

Първата електронна публикация на текста е в Public Republic

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай