Public Republic Art Studio

Калин Сърменов: Аз имам сто и петдесет лица

21 октомври, 2012 от · 1 Коментар

Exclusivno_za_Public_Republic

Kalin Sarmenov2

Да започнем от Вашата гледна точка, че няма изкуство, а има продукт. Какво бихте инвестирали в това интервю, за да стане продукт, който си струва да бъде продаден?

Трябва да сме наясно с таргета, тоест вие трябва да имате предвид вашата медия към кого е насочена и според това да изберете и гостите. Примерно ако медията е тийнейджърска и вляза там аз или Стоянка Мутафова, би било глупаво, там трябва да влязат хора, които са звезди в света на тийнейджърите.

Трябва да определите според таргет групата дали да бъда аз или не, това е много важно. Вашата медия е продукт, който трябва да бъде продаден, а ако решите, че гост трябва да е моята особа, аз ставам средството, чрез което го продавате.

Оттам нататък вие трябва да знаете дали читателите на вашето списание имат чувство за хумор или нямат, до каква степен се интересуват или не се интересуват от политика, и вече в зависимост от това да насочите и вашите въпроси към мен.

Освен че аз по някакъв начин трябва да влизам в тяхната възрастова или интелектуална или финансова група, вашите въпроси трябва да бъдат насочени към това, което ги интересува тях.

Ако те се интересуват повече от изкуство, ние говорим за изкуство, ако се интересуват повече от спорт, говорим за спорт. Примерно ако публикуваме в списанието „Кон и хрътка”, ще е глупаво да говорим за футбол, но виж, ще е логично да говорим за коне и хрътки.

Така че от Вас зависи, аз не мога много да направя – аз съм в случая вашето средство и както вие ме подведете, така и ще продаваме.

Но вие не сте само средство, а също и човек, който представя себе си…

Аз имам сто и петдесет лица, като всеки човек, въпросът е кое на вас ще ви бъде интересно да извадите от мен. Аз имам и тъжна страна, татко почина преди една седмица и ако говорим на тази тема, мога много тъжни неща да разкажа, разбирате ли… освен това се занимавам със спорт, занимавам се с музика.

Да подходим тогава цялостно. Вие се занимавате с много неща, степенувате ли ги, какви са вашите приоритети?

Да, степенувам ги. На първо място за мен е рекламата. Това е мястото, в което си изкарвам хляба и там има хора, които зависят от мен – там има двайсет и повече човека и те са повярвали в това, което говоря, и аз съм изключително отговорен пред тях.

Студио „Златен век” се казва моята фирма, тя е на първо място, и едва след нея идва всичко останало. Включително и семейството, това казвам на съпругата ми и на моите деца: на първо място е моята работа, след това сте вие. Може да звучи крайно, но ако направим един анализ, ще видите колко съм прав, защото ако я няма моята работа, няма да има детска градина, няма да има колело, няма да има почивка. Тоест моята грижа за тях минава през правилното подреждане на приоритетите.

Освен това, за да иска моето семейство да съм жив и здрав, трябва да изпитвам удовлетворение от това, което правя, и да се чувствам добре – за да не се изнервям в къщи, да не тропам, да не изпадам в депресии.

Понеже ние не си даваме сметка за тези неща, много често на мъжете на тази възраст се случват неприятности. Казват: ама той изведнъж се разведе, какво му стана… а всъщност ги няма финансовата стабилност и удовлетворението. Затова е много важна подредбата на приоритетите; моят приоритет е такъв.

Kalin Sarmenov44

А театърът на кое място е, киното?

Киното и театърът са много назад. Много назад.

Не могат ли да изместят рекламата или по-скоро при какви условия биха го направили?

Никога, докато не стане логично това пространство.

В момента в България киното и театърът са нелогични, вижте резултатите, които имаме. Нека не влизам в конкретика, макар че много обичам да обяснявам как филми като последните на Светльо Овчаров, въпреки моите уважения към него, трябва да бъдат забранени или поне някой да му каже, че са слаби; тези на Дочо Бождаков са същите. Има и някакви Шошо, Мошо, те също съсипват ефира, говоря кинаджийския.

Тук в България ние не говорим за качество на продукта, ние говорим според това, кой какво лоби има и кой на кого е вуйчо или леля. Докато това нещо не изчезне, няма да има кино и то никога няма да бъде приоритет за мен.

По-скоро би било приоритет в момента, защото ме питат и имам възможност да говоря. Аз водя битка срещу тях; това се отнася и за театъра.

Ако зависи от мен, аз бих сменил генерално принципите и логиките в правенето на тези изкуства, защото според мен в България те вървят все по-надолу и по-надолу. Това, че имаме раздвижване в киното като количество, не значи, че имаме качество, ние нямаме потенциал за качество. А филмите, които дават надежда за качество, са изхвърлени от конкурентната и конкурсната среда.

Kalin Sarmenov77

Вие самият се занимавате и с филми. Какво ви е необходимо, за да промените нещата?

Аз се занимавам, да, и си постигам моите победи в моя малък кръг на внимание.

Не бихте ли го разширили?

Неее, напротив, бих!

Какво Ви трябва за това?

Ами трябва ми логика при кандидатстването на проектите примерно.

Ето, аз кандидатствах в Националния филмов център. Не казвам, че съм най-добрият, възможно е моите проекти да са лоши, но начинът на оценяване е недопустим. Там има една комисия от десет човека, от които един ме оценява по десетобалната система със седмица, а по същия критерий друг ме оценява с единица.

Тоест така нареченото професионално мнение се разминава в рамките на един и същи критерий с над шейсет процента! Това е абсурдно. Това е подсъдно! Тези хора трябва да бъдат побити на кол, защото това са държавни пари, които те раздават на „нашите“, „вашите“, „моите“; това са данъците, които аз плащам, а те си ги разпределят.

Това не може да продължава, ако искаме някакво развитие.

В България, за да се направи един филм прилично, той трябва да струва между 700 хиляди и милион. Непосилни пари. Фирмите могат да ти дадат сто, двеста, триста, четиристотин хиляди максимум, после?

Аз намерих финансиране от Германия – имам партньори в Кьолн – и трябваше от България да намеря 400 хиляди. Тук казаха – не може. Германците не успяха да го разберат – нали всичките пари щяха да бъдат изхарчени в България. Как да им го обясня?

Тоест това е една порочна практика, срещу която аз лично съм поел битка, но тази битка е много трудоемка.

Kalin Sarmenov55

Често казвате, че образователната система в НАТФИЗ също трябва да се промени, вие какво бихте променили?

Бих сменил цялата система, която отдавна е остаряла и не дава никаква перспектива за развитие. Студентите са абсолютно откъснати от професията, никой не ги учи на занаят, а занаятът е нещо изключително важно. Талантът си е от Бога, но за да си артист, трябва да имаш здрава професионална основа. Никой не ги учи на това.

Аз бих се занимавал само и единствено с изграждане на професионална основа.

Ако се заемате да направите ваша школа, как бихте организирали нещата?

Бих създал приоритети, трябва да има ясна скала на приоритетите. В смисъл че бих създал ценностна художествена система, на базата на която всички да се развиват. Не да има „ама това ми харесва“ или „не ми харесва“ – трябва анализ. По този анализ се прави точкова система, и по нея всичко това се развива стъпка по стъпка.

Иначе няма как да стане, трябва да са много ясни ценностите и степените в професионалното изграждане.

По какъв начин думата „продукт“ измества думата „изкуство“?

Какво значи продукт?

„Милото“ е продукт, „Седем часа разлика“ е продукт, продукт е въпросният сценарий, продукт е камерата, всичко е продукт. Продукт е, защото ние искаме да го продадем и да спечелим от него.

Kalin Sarmenov66

И когато разберем, че нещото, което правим, е продукт, тогава ще почнем да разсъждаваме за него от гледна точка на рекламата – как този продукт да го превърнем в нещо, което хората да си купят – филма, който правим, хората да го харесат, представлението, което правим, да има успех.
Оттук нататък определяме на кого искаме да говорим.

Да речем „Седем часа разлика“ е семейна сага, разказва се за семейните ценности във времето, в което живеем. Има любов, има някакъв вид морал, който може би е изкривен, но така или иначе това е семейна сага, и тая семейна сага е адресирана много точно кой ще я гледа, това са, да речем, семейните жени, които ходят на работа.

Оттам нататък се изследват навиците на тези жени, за да се разбере къде могат да бъдат хванати – колко време и кога са пред телевизора, колко време и кога са в метрото… прави се профил на тези жени. И това е една огромна мрежа, която трябва да се създаде, за да бъдат желаните хора уловени и нашето послание да стигне до тях, защото има хиляди средства, с които това да се случи.

И после много лесно се разбира дали сме имали успех или не – дали таргет групата сме я облъчили или не.

Изключително елементарно, но за съжаление в България това не се прави, никой никъде не говори на тази тема, никой никъде не пише.

Например героя, който играя, „Милото“, аз бях казал – ще се опитам да го продам на от бебе до баба, независимо че е отрицателен герой; това е мой принцип. Героят трябва да бъде направен така, че всички да го „купят“ – като продукт трябва да отговаря на всички изисквания на рекламата.

Как да бъде направен така? Виждаме в случая лош герой, шеф на мафията. Ужасно клише – ще видите колко образи ще ви изникнат в главата, и Робърт де Ниро, и Ал Пачино, Марлон Брандо, и кой ли не, хиляди варианти. Тези варианти веднага могат да те вкарат в някое клише. Работата на актьора е обаче да направи така, че неговият продукт да бъде по-различен от другите.

Моят бандит трябва да е по-различен, за да го продам на моята таргет група, елементарно.

kalin

А не да съм естествен или нормален – това беше едно от нещата, които ме вбеси по време на работата, например моят герой трябваше да говори по телефона и да стои в стаята. Казах – не, моят герой ще говори по телефона, докато седи на тоалетната чиния и чете вестник. Ама не, казаха, как ще излъчим такова нещо. Казвам, моят герой няма да стои в стаята, ако ще турско да е. Добре, казват, ще се разхожда из парка. А какво ще прави в парка, докато се разхожда, питам – и ми поднасят крилатата фраза „ами разхожда се нормално“.
Как ще се разхожда нормално!

Изкуството се занимава не с нормалното, изкуството се занимава с изключителното. Ако Милото ходи нормално, никой няма да го гледа. Никой няма да му обърне и внимание дори, това е скука! А ако Милото прави едни неща, които не са нормални, това ви кара да го гледате – това е нещото, което продава продукта.

Kalin Sarmenov22

Това е големият въпрос в изкуството – не какво, а как. Не какво говори Милото, а как го прави. В момента в България е много модерно да се говори, че основата на киното била добрата идея. Да, сигурно, така е в Щатите, защото там се борят няколко хиляди филма едновременно и там се задъхват от липса на идеи, защото не знаят какво да правят с качеството си и професионализма си, но в България да говорим, че най-важното е сценарият, е абсурд. Няма такова нещо. Най-важното е как ще го направим и какво искаме да кажем с този сценарий.

След като за вас няма изкуство, а съществува само продукт, къде се вписва в представите ви творческото вдъхновение?

Творческото вдъхновение е личен проблем. Медичи, когато са поръчвали гробницата си при Микеланджело, не са се съобразявали с неговото творческо вдъхновение и самият Микеланджело не е отишъл там от прилив на творческо вдъхновение. Медичи са му казали: ти правиш тая гробница, ние ти плащаме толкова, имаш срок от – до.

Микеланджело избира три години само камъка за Давид – отива в едни планини и обувките се впиват в краката му до степен, че не могат да му ги махнат после, какво вдъхновение е било това? Поръчка – отива и я свършва. И при все това, когато по-миналата година видях във Ватикана Сикстинската капела, ми рукнаха сълзите.

Вдъхновение ли е това? Това е професионализъм. Нали ако каже „ама аз нямам вдъхновение“, ще го обесят.

Може да е имало и вдъхновение, но това си е част от него, той е трябвало да си го създаде. Микеланджело просто си е свършил работата. Да, гениално, но я е свършил като професионалист.

По времето на комунизма нямаше конкурентна среда и ние се залъгвахме – говорехме с лекота за вдъхновението, защото всички бяхме равни. Но сега, когато не сме равни? Как?

Онзи строй беше изключително измислен и фалшив. Няма как да сме равни! Аз и вие не сме еднакви, не само като пол. Ние не сме еднакви като мозък, като възможности, като всичко. Да не давам други, по-крайни примери.

Всички сме различни, не могат хората да бъдат еднакви, и оттук се получава тази разлика и в надпреварата. Как едното ще е същото като другото! И всеки от нас иска да каже „аз съм единствен и уникален“, и трябва да бъде единствен и уникален, защото всеки един от нас е рекламен продукт, който иска да продаде себе си по най-успешния начин.

Kalin Sarmenov33

Всичко ли е рекламен продукт? Няма ли нещо, което остава извън маркетинговата стратегия – примерно любовта, примерно емоциите?

Емоцията и любовта също са част от тази игра, която играем, и няма какво да се залъгваме. Ние живеем в две хиляди и дванайста година, в едно общество, което е изключително подвластно на Продукта.

Емоциите също са продукт, не случайно мелодрамата работи на всички нива.

Ние в Европа непрекъснато казваме: „Мани ги тия американци“. „Мани ги тия американци“, обаче тия американци създават индустрия с продукция, която продават по целия свят. А те просто са осъзнали едни прости неща:

На всеки един от нас му харесва филмът да завърши добре. Колкото и да се лъжем, че не ни харесва, ние искаме Брус Уилис да прегърне жена си след като е спасил света – и ние се радваме, когато той, мръсен, целият мокър, се завива с едно одеало, хваща жена си, хваща детето си, и леко накуцвайки, казва „Да се прибираме в къщи“. Всички искаме това да стане.

Дълго време нашите кинодейци проповядваха, че видиш ли, американците били елементарни. Да, сигурно са елементарни, но ние, като сме по-сложни, нищо не правим, а те, елементарните, са открили този пиниз, и както виждате, го продават с изключителен успех, и на всеки един от нас това му доставя удоволствие.

По същия начин, има една фирма в латинска Америка, те направиха индустрия с латиноамериканските сериали. Извадиха от контекста на нашия живот думичката „любов“, вкараха я в едни ситуации, тази думичка започна да се материализира, да създава реалност, и изведнъж се оказа, че ние всички тези мелодрами, колкото и да ги плюем, искаме да ги гледаме.

Турците приеха преди години един закон за развитие на културата, инвестираха много пари в това нещо, и сега ние какво правим – гледаме техните филми. А те продават всъщност не филмите си, а пропагандират своя бит, взаимоотношенията си, собствената си култура. Може да ни харесва, може да не ни харесва, това е друга тема, но посредством мелодрамите си те завладяха света.

Ако анализираме какво се случва последните две години с тези филми и си извлечем поука, може един ден да направим чудеса.

Има ли нещо, с което тепърва имате желание да се заемете?

Искам да снимам кино, това ми е на мен мечтата. Искам да направя един филм, но не просто филм, който да отчета като факт, както е популярно в България напоследък. Не искам да го правя на всяка цена, искам да го направя така, както трябва да се направи, и за тази цел искам да го развия като проект.

Иначе в България напоследък виждаме само опити: „много ми се прави кино“, и намерил, не намерил пари, прави. Няма пари – е, ми колкото има, толкова.

Но не се свеждат нещата и до парите, парите са едно извинение, с което ние много често спекулираме. Можеш да направиш хубави неща и без пари, въпросът е да имаш какво да кажеш. Има много примери такива – хората, които имат акъл в главата, на тях не им трябват много пари. Тук при нас парите са извинение за нашата яловост откъм идеи.

Какви са вашите разочарования от киното и театъра, и съответно приятните изненади от тях?

Приятните изненади, те са в много личен план – ако ти можеш сам да си се изненадаш приятно.

Разочарованието, аз говорих на тая тема вече – в България няма логика, която да ме накара да се занимавам с кино и театър. Липсата на професионализъм и логика в България ме демотивира. Единият вариант е аз да си направя нещата самичък, но трябва да посветя целия си живот на това, а аз съм вече на 49 години и не ми се занимава с революции, мина това време. Сега искам да бера плодовете и да се забавлявам.

Kalin_Sarmenov

Вероятно може и в тази сфера да се вкара същия начин на действие като в рекламата – аз искам да кажа нещо, следователно намирам стратегията, която да ми отвори вратичката да го кажа…

Да, може, само че аз трябва да убедя сто човека, кой от кой по-глупав, които да ми повярват, които да тръгнат с мен, и това е страшно трудоемко – нямам сили и желание вече за това, то е като да си биеш главата в стената…

А кое ви провокира да направите уъркшоп към Монтфиз – може би ви влече преподавателската дейност?

Не-не-не. Първо никой няма да ме покани мен да преподавам някъде, особено в Натфиз, защото това, което говоря, на тях не им харесва. Аз пък нямам желание да говоря глупости, които на тях да са им удобни.

А тук се съгласих, защото това са млади хора и дето се вика, на трийсет човека да кажеш истината, от тези трийсет трима да я разберат, пак има смисъл да го направиш. Защото никой не им говори на тях, оставени са ей така.

А имате ли в рамките на този уъркшоп по-конкретна цел?

В рамките на три дни аз се опитвам да разделя професията на три големи парчета, едната е говореното, другата е обстоятелствата, които променят говоренето, и третата е причинно-следствените връзки: на кого говоря, как говоря и защо. Това е всъщност професията, разделена на три.

За мен е важно да им покажа чисто професионално с какво са се заели, иначе като методология със сигурност ще има някой, който е по-мъдър и по-подготвен от мен, това не ме интересува. Но като ракурс към професията онова, което искам да им кажа, е много важно.

Вечеря за тъпаци

Имате ли страна, която зрителите не познават?

Сигурно има, да. То и аз най-вероятно не я познавам, и жена ми най-вероятно не я познава… Ако зрителите познават всичко, няма да им е интересно.

От друга страна, ако човек е по-наблюдателен, може да разбере какво се крие зад някои неща и да види страните, които прикривам и не искам да покажа. Ние само си мислем, че се крием и че с годините ставаме много хитри, но всичко си личи и ако има някой набито око и чувствителност за тези неща, веднага ще ни разконспирира.

Как се виждате в бъдещето?

Искам да бъда на остров, извън България, много богат, с дайкири в ръката, да рисувам от сутрин до вечер картинки (аз съм завършил Художествената гимназия), да не се занимавам с глупости и хора, които не харесвам, и да не бързам. Да съм богат художник на един остров, аз го знам даже тоя остров, казва се Провиденсия, в Тихия океан, изключително хубаво място.

А киното, театърът?

Какво кино, да си късам нервите, не – сам, с моите любими хора, със семейството ми, да си седя там и да си подпръцквам, това искам, нищо друго. Сигурно няма да се сбъдне, но пък Господ ако е рекъл, може и да стане.

Пожелавам ви да стане:)
Благодаря ви за това интервю.

Моля моля.

Калин Сърменов е актьор, режисьор, музикант и художник. Завършил е ВИТИЗ в класа на проф. Гриша Островски, а режисура при Мариана Евстатиева. След като се дипломира, играе един сезон в пазарджишкия театър, но решава да се върне в София, където с група прятели основават частния театър “Алтернатива”. Играл е много различни и съвсем несравними роли – от “Службогонци” до “Архитекта и императора на Сир…ия”. В момента зрителите могат да го видят само в представлението на сцената на Сатиричния театър “Вечеря за тъпаци”.

Калин е и сред основателите на култовата рок група от 90-те години – “Контрол”, където е автор и на голяма част от песните. По-късно същите хора основават и групата “Чувал чувал”. Заедно са близо 10 години, а Калин споделя, че рокът остава голямата му страст.

Участвал е в множество реклами и от 15 години е собственик на рекламна агенция и студио за производство на рекламни клипове.

В най-новата продукция на bTV “Седем часа разлика” Калин Сърменов играе главна роля.

Интервюто взе: Росица Йотковска

Интервюто излиза в рамките на поредицата Монтфиз Арт Фест Созопол 2012.

Рубрики: Frontpage · Visual Art · Графити · Сцена

Етикети: , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Мистър Питър // 22 окт, 2012 //

    Ок, реалността е такава. Добро интервю, въпреки противоречието – актьорът трябва да прави ненормални неща, за да се хареса и примера с печелившите клишета ала Брус Уилис. Мисля си и това – не всичко е продукт. Това, че скапаното време изисква от твореца да бъде и мениджър, за да е “успешен”, не означава непременно, че сапунката, която таргет аудиторията очаква от него, е истински успех. Пазарен и моментен – може. Но в перспектива и като чиста стойност – едва ли. Нищо против поръчковото творчество, но не е само то. Убеден съм, че винаги ще съществува една свещена територия, неподвластна на пари, успех, суета, PR и звездомания. Нужно е да я има, за да оцелява творческото начало. Прочетох интервюто с интерес, оставам със симпатия. Успех на Калин Сърменов!

Коментирай