Public Republic Art Studio

Човек

19 август, 2012 от · 1 Коментар

Жасмина Тачева

Noj dava posledni ukazania na jivotnite

Калин Терзийски. „Ной дава последни указания на животните”. „Сиела”, С., 2012

Метафоричната образност, заключена в синекдохата на Aлкохола и Лудостта като олицетворения на безмилостната действителност, на екзистенциалните търсения на индивида и неразгадаемите рефлексии в междучовешката комуникация в двата едноименни романа на Калин Терзийски, са смисловата канава, върху която сюжетът може да си позволи да изостави строго подредената хронологична фабула и да прескача от настоящето в миналото и обратно, маркирайки различни (липси на) хоризонти в бъдещето.

„Бум!“

Забравете тази претенциозна реч, високопарната терминология и безсмислените мисловни лабиринти, ако възнамерявате да посягате към книгите на Калин Терзийски. Оставете на някое много скришно място (по възможност такова, че и вие да не се сетите никога повече къде е) всеки опит за самоизтъкване, суета. Но само безплодните демонстрации скрийте там, не самия разум.

Той ще ви трябва, защото Калин Терзийски е от авторите, които съзнават, че пишейки, изливат цялата си душа. Те тъкмо това искат – без срам, без задръжки или глупави възбрани и скрупули да разкажат себе си и от вселенската болка, събрали в душите си, да дестилират най-искреното и чисто вдъхновение.

Вършейки това обаче, те неминуемо влагат в написаното и целия си житейски опит, всички мисли и изводи, отговори и въпроси, които срещат по пътя си; събират ги в текстовете си, които стават своеобразен пътеводител не само из най-съкровените проходи на душевността им, но и през меандрите на мисълта им.

Мисълта на Калин Терзийски?

За да опитаме да разберем, трябва да се трънем на път.

В сърцето на Родопите, недалеч от пригодената за туристически обиколки Ягодинска пещера, има една втора, много по-непристъпна и пълна с мистерии, капани и тайнствени реки – “Дяволското гърло”. Нарича се така, защото през годините десетки хора безследно са изчезвали в нея, приласкани от тайнствената й красота.

Местни жители и изследователи са правили многобройни опити с дървени трупи да установят къде отнасят подземните води жертвите си; пускали са дърветата през входовете и са ги чакали с дни на изхода на пещерата без успех. Какво се случва с хората и дърветата, и до днес няма обяснение.

Но много бързаме – още сме на Ягодинската пещера и стар овчар мистериозно говори на нас, непросветените туристи, за място, много по-интересно от това, по-интересно от традиционната литература с важните си послания и още по-важните си автори, която краси витрините и антологиите.

Има много път до това място, път през пресечени планински райони, над назъбени скали, по протрити дървени мостове, пътеки, широки педя и нещо, и поляни с лечебни горски билки.

Едно е ясно, мълви овчарят и гегата му заплашително се разстила над шубраците, прокрадващи се чак до Бачковския манастир и Чепеларе; до хората и обиталищата им; до светските чешми и продавачите на смилянски боб и изписани грънци по сергиите на асфалтовия път – пътеката до Дяволското гърло е далеч, много далеч от всичко това.

Пътеката познава тези земни баналности, знае хората и общуването им – фалша, дребнавостта, позата, вечното искане на нещо, по възможност без нищо да се даде в ответ. Пътеката никак не обича тези делнични крамоли и затова гледа да се извие някъде далеч от тях.

По непристъпни места, които суетата не ще може да изкачи, по които предразсъдъците и наивните стереотипи се препъват и умират от жажда; които са по-близо до природата и затова – до себепознанието и истината.

Истината за човека. Това е пътеката до литературата на Калин Терзийски. Тя съди страшно, с исполински гняв и сила, с всеотдайно чувство за справедливост, с титанично изобличение на всяка поза, на всеки остарял, фалшив морал. Затова именно не е осъдителна.

Парадоксално е. Но е човеколюбива до дъното на всички свои смисли. Защото съди най-много собствения си автор; защото носи неговата вина и едновременно – потребността от прошката – към себе си и към остатъка от света. Какъв е човекът?

След като литературата на Терзийски е съживила Алкохола и Лудостта – тези прекрасни демони на избавлението и унищожението едновременно (за писателя тези две пространства сякаш са едно), време е да изпишем и другото основно действащо лице в авторовата история за света – Човека.

Грешният, измъчен, надменен, жесток, страхлив, слаб, неразгадаем, прозрачен, влюбен, наивен, нежен, мил, състрадателен човек. Прекрасно е, че може да бъде всичко това едновременно. Прекрасно и заедно с това ужасяващо. Да бъде добър и зъл в един и същи живот. Понякога дори в един и същи момент.

Като младия редник Терзийски от Граничната застава, надвесен над двете сърни – издъхналата и издъхващата – в „Дяволът“ от „Ной дава последни указания на животните“. Често Калин Терзийски напомня за това мистериозно, дори зловещо обстоятелство у човека – че просветлението настъпва в мигове на престъпване на границата на Злото, в миговете след едно убийство, да кажем.

Изобщо, просветлението за автора е преображение, което се извършва у всеки поотделно. Няма масови просветления, така си мисля, че би казал – всеки сам за себе си трябва да намери пътя към това Дяволско гърло, откъдето ще се разкрие пред взора му цялата земя, цялата истина – за самия него и за неговия живот.

Алкохоликът в „Алкохол“, лекарят в „Лудост“, попадналият в нелепия зоомагазин изгубен Ной, пияният прояснен младеж, катерещ в обратна посока ескалатора, редник Терзийски, Шики, Женчото, Този-Който-Не-Иска-Да-Слиза-От-Колата, и всички около тях, всички милиарди прашинки в този разхвърлян и объркан свят, всичко, всеки ще достигне през личния си път до Дяволското гърло своя малък голям неповторим индивидуален забележителен необходим красив и болезнен катарзис, в който ще се спре, надвесен над зейналата пропаст, ще впие отчаяно очи в нея, ще пожелае да полети, да прегърне безнадеждността и после безмълвно ще се сети.

Ще се сети, че всички сме просто хора. Даже сме хора. Разликата между това „просто“ и това „даже“ – толкова е малко да си човек, и толкова много. Нищо не можем и можем всичко. Ще заридаем, ще захълцаме с прерязани сърца, а после ще се смеем с пълни гърди, с лека душа.

Как нямаме нищо, а имаме всичко. Как сме жалки и велики едновременно. Това е то да си Човек – да не разбираш нищо, а всичко да ти е ясно.

Доктор Терзийски признава в „Лудост“ – след всички книги, лекции, години в болнични заведения, ИЗ-та, изследвания, антидепресанти, халоперидол, хлоразин – той все пак не може да разбере тази коварна Лудост.

Луцифер в „Дяволът“ пък ще каже, че може да предвиди всичко още много преди да се е случило, но понякога просто се обръща с всемогъщието си, за да не гледа, закрива очи. Не желае ли подсъзнателно слабостта и несъвършенството на човеците?

Не е страшно да не знаеш, мисля си, че би казал Терзийски – страшно е да не чувстваш. А в сборника си с разкази разказвачът се описва съвършено – „много чувствителен“, направо „чувствен“ – всеки спомен в думите му е експлозия от чувства, един малък огромен личен катарзис – една мъдрост, която няма нищо общо със сухите знания, а е неподправена, взривоопасна чувственост, измита и очистена през болката на раждането на всяка истина.

Тази болка е страданието – най-човешкото чувство. Най-калин-терзиевското чувство.

Ето това е нашият глупав земен абсурд – трябва да накажем и измъчим тялото си до безумна степен, за да бъде спокойна душата ни. Мислите ли, че се е терзаел Исус на кръста? Аз мисля, че това са били най-нежните и спокойни мигове в живота му. Никакво терзание няма, когато тялото е смазано.

Така ще възкликне авторът в „Алкохол“. Това страдание, което идва първо от душата и после се простира до тялото именно за да спаси душата, се пренася и в „Лудост“, следва и в „Ной дава последни указания на животните“. Разказвачът страда заради грешките си, заради разбития живот, разбитото семейство, забранената любов, тягостната работа в болницата, тежкото време, обикновеното живеене, дебнещата скука, заплашителното обезличаване, страшното обезчовечаване, хапещата съвест, тлеещата вина, липсата на вина?, болката на всеки организъм, стенанието на цялата вселена, липсата на контрол, на надежда, на бъдеще, на смисъл.

И после идва Прошката. Всички тези отчаяния са част от пътя по ждрелото на планината, част от надвисналата пропаст. Над всички тях е прошката, толкова ясна, проста и въздействаща – „Аз съм човек“.

Ти си човек.

Всички сме хора.

Това е проклятието ни. Това е утехата ни. Да сме роби и господари едновременно. Да не обвиняваме света в нелеп заговор за покушение над дребните си съдби, а да приемем, че ние сме част от него, не той от нас. Че нищо не зависи от нас. И всичко зависи. Едновременно.

Една приятелка живее в Мусагеница. Всеки ден пътува с градския транспорт. Винаги когато се чуем по скайп, я моля да ми разказва за София, за хората, дърветата, въздуха.

Качила се по-миналата седмица в автобуса. До нея застанал Калин Терзийски. Погледнала надолу. Погледнал надолу. Към двете седалки една зад друга до прозореца. На всяка бил кацнал милостиво по един билет. Огледала се предпазливо. Огледал се предпазливо. Тя посегнала. Той посегнал. Всеки взел своя билет и се настанил на своята седалка. И двамата били хора – толкова далечни в животите, мечтите, скърбите и мислите си. И толкова близки.

И двамата били човеци.

Толкова е хубаво да си помисля, че Калин Терзийски е човек. Човек. Че никой не може да ни разчувства, размисли, разплаче така, както един Човек. Както накарал болната самоизтезаваща се самоубийца отново да яде в „Започни да ядеш!“ или както упътил към трезвата мисъл младежа в „На долната земя“, или както върнал мисълта на Атанас Наков в „Лудост“, или както самият той сдържал гнева си в същата тази случка и не отвърнал на удара.

Както не обвинява и не омаловажава психичноболните само защото са различни от „нормалните“. Нали и те са хора, Човеци.

Нали всички сме хора – навярно затова е толкова тъжно, че прочетох и последната страница; че за момента нямам повече – защото няма нищо по-близко до нас от Човешкото и кой ще го опише тъй добре, така Човешки, както Този-Който-Страда-За-Всичко-Човешко – Калин Терзийски.

Орфей, който всеки ден, с думите си, изкачва пътеката към Дяволското гърло и поглежда света отгоре. Без презрение, надменност, величие. А както човек гледа хората – с много любов и мъка.

Заизкачвах се и аз подир него. Не зная дали го стигнах, но знам, че много гледах край себе си, в себе си – него гледах, гледах и света отдолу и отгоре. Без презрение, надменност, величие. Като човек – хората. С много любов и мъка.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Кремена // 20 авг, 2012 //

    Жасмина, изключително ме развълнува! Ти си Човек също. И не по-малко талантлив също.

Коментирай