Public Republic Art Studio

Из “Физика на тъгата”

10 август, 2012 от · Няма коментари

Откъс, избран специално от Георги Господинов за Public Republic

Книгите на Георги Господинов

Завръщане в градчето Т.

Fizika na tygata Gospodinov
Снимка: Tasido

Метафизика на прашинките

Заспал съм на перваза на прозореца. Събуждам се от слънцето, което нагрява през мътното стъкло, топло следобедно слънце. Все още в ничията земя между съня и следобеда, преди да се върна в себе си, усещам онова реене и лекота, цялата безтелесност на детското тяло.

Събуждайки се, остарявам за секунди. Сковаваща болка в кръста, кракът ми се е схванал. Светлината на ранния септември, първите паднали листа отвън, притеснението, че някой е минал по улицата и ме е видял.

Слизам бавно от прозореца, разгъвайки тялото си, преди просто скачах от перваза. Стаята, сгряна от есеннното слънце, е оживяла. Един лъч минава точно през масивния стъклен пепелник на масата и светлината се разлага на съставните си цветове.

Дори отдавна мъртвата, мумифицирана вече муха до него изглежда изискано и проблясва като забравена обеца. Брауновото движение на прашинките в лъча… Първото всекидневно доказателство на атомизма и квантовата физика, направени сме от прашинки.

А може би цялата стая, следобедът и аз самият с неловката си триизмерност сме прожектирани. Подобен беше лъчът на стария бръмчащ прожекционен апарат в градското кино.

Припомних си мрака, миризмата на паркетол, бръмченето на машината. Всичко в киното беше направено от този мрак и един лъч. По лъча пристигаше конникът без глава, големите Скалисти планини, Гранд каньон, по него вдигаха прах коне и индианци, крещящите племена на сиуксите, геометричните римски легиони, разпилени цигански табори, отиващи към небето, по този лъч слизаха Лолобриджида, Лорен, Бардо, Ален Делон и неговият вечен съперник Белмондо, ууу, че грозен…

Припомних си как когато филмът е скучен – по-малко бой, повече приказки, – обръщам гръб на екрана и се заглеждам към идващия от прозорчето в дъното лъч. Гъмжи от хаотично танцуващи прашинки. Но не обикновения прах, който бършеха от мебелите във всяка къща.

От този магически прах бяха направени лицата и телата на най-красивите мъже и жени, конете, мечовете, лъковете и стрелите, целувките, любовта, всичко, всичко… Гледах прашинките и се опитвах да отгатна коя от тях ще се превърне в устни, око, копито на кон или в гърдите на Лолобриджида, които се мернаха за миг в една сцена…

Прокарвам ръка през лъча в стаята, размърдвам прашинките, затварям бързо пръсти, сякаш се опитвам да ги хвана, така правех в детството си… Размятах ръце, влизах в битка с тях… От днешна гледна точка тази битка си беше изгубена, те побеждават. Малката утеха е, че скоро и аз ще съм при тях. Прах при праха…

Къщата

Тук съм инкогнито. Иронията е в това, че не полагам много усилия. Най-сигурното убежище, ако искаш да останеш незабелязан, е да се върнеш в родния си град. Все пак спазвам известна конспирация, излизам рядко. Преди това разгласих тук-там, че напускам страната за по-дълго, измислих си някаква стипендия за писатели в Латинска Америка.

Получих си порцията дребни заяждания в два-три литературни сайта, че броят на пътуванията ми значително надвишава броя на изреченията, които съм публикувал в последните години. Напълно справедливи обвинения. Взех си багажа и заминах. Искам да кажа – върнах се. Не знам кой е по-точният глагол в случая.

Къщата, в която някога живяхме под наем, стояла празна от години. Старите собственици си отишли, техните наследници се пръснали по света. Успях да се свържа с човека, който я наглеждаше. Платих му за три месеца, макар че не смятах да се задържа повече от 2-3 седмици. Щях да се върна инкогнито в София, където ме чакаха всички онези кашони и родния мрак на подземието.

Човекът все пак не се сдържа да попита по каква работа съм тук и защо наемам точно тази къща. Имах, разбира се, готова легенда. Ако не друго, с този занаят можех винаги да предложа история, която звучи достоверно. Заложих на изпитаната версия с учения, който си е избрал усамотено място да довърши важен труд.

Ама как пък избрахте точно нашия край, оттук всички бягат.

Точно затова, търся спокойствие. Минавал съм преди години, лекувах си счупения крак на Баните. Чудно е това място тука, чудно, повторих аз. Подозрителността му се стопи като ланския сняг. Похвалиш ли някой колко е хубаво мястото, където живее, сякаш заслугата за това е негова, и си вече свой, допуснат си.

Все пак подчертах, че ще имам много работа и ми се ще да не ме безпокоят. Човекът ме успокои, че съм избрал точното място. Отляво живеела една глуха бабичка, отдясно къщата била празна от много години и само плъхове и караконджули се гонели вътре. Разправят, продължи той, че от време на време една бледа светлинка се мярвала през стаите.

Това бил духът на сляпата Марийка, която последна живяла там. Човекът млъкна, сякаш се уплаши да не се откажа, и добави, че той, разбира се, на такива глупости не вярвал.

Помнех добре тази съседна къща. Тогава Сляпата Марийка беше жива и кой знае защо толкова се бояхме от нея. През деня стоеше скрита в стаята си, излизаше само вечер в двора и ходеше с разперени ръце между дърветата.

Някои казваха, че нощем виждала по-добре, отколкото денем, защото тъмното в нея и тъмното отвън се разбирали. Като при къртиците. Нашите хора нямат милост в езика.

Иначе всичко си е същото. Улицата носи старото си име на съветски командир, стаята си е същата, с маса, легло и стара нафтова печка. Дори повехналите вече орхидеи на тапетите не са сменяни.

В къщата под покрива семейство лястовици е свило гнездо. Имат три малки. Вечер нарочно оставям лампата отвън да свети. Тя примамва мухи и пеперуди, които лястовиците ловят. Скоро изпаднах в колебание дали това, което правя, е редно. Помагам на един вид да убие по-лесно другия.

Да, лястовичките имат малки, които се нуждаят от повече храна. Децата са непробиваемо алиби. Но вероятно тези мухи и пеперуди, които превръщам в жертви, също имат деца. Защо малките лястовичета да са по-ценни от ларвите на мухата? Убийството на муха и убийството на слон не са ли в равна степен убийства?

Бях се върнал в тази къща в Т. за нещо конкретно. Откъртих дъската на пода, вдясно от прозореца. Тук стоеше леглото. Като дете бях си изкопал тайник. После се преместихме набързо и не успях да взема кутията. Казах си, че един ден ще се върна за нея. От тази кутия тръгнаха всички по-късни кутии и кашони, от нея се родиха и в крайна сметка без нея колекцията ми нямаше да е пълна.

Краят на индианците

Шапки долу за мъртвите индианци и за нас, които бяхме от тяхното племе. Трябва да ги прибавя към онзи каталог на изчезналите неща. При измрелите пейджъри, видеокасети и тамагочита. Когато гледахме “Винету”, всички се превръщахме във Винету. След “Оцеола”, махалата се пълнеше с Оцеоли.

Същото се повтаряше с Текумзе, Токайто, Северино, Чингачук – Голямата Змия… Знам, че сега тези имена не говорят нищо на родените по-късно. Батман, Спайдърмен, Костенурките Нинджа успяха да се разправят с индианците и цялата им митология, нечестно, без нито веднъж да влязат в директна битка с тях. Те довършиха онова, което бледоликите преди два века само започнаха.

Историята, която искам да разкажа, се случи след прожекцията на един от тези филми. Помня, че винаги излизахме замаяни от киното, като от битка с белите. Поне час след това още бяхме с единия крак вътре, полуиндианци-полутретокласници. Усещането беше почти физическо.

И така, след един от тези филми влязохме в сладкарницата до киното да си вземем редовната боза и тулумбичка. Трябваше ни известно време да се съвземем от битките, да слезем от конете и да влезем в скучния български свят. Наредихме се на опашка в онази сладкарница.

Дойде редът на първия от тайфата ни, нека кажа, че беше нашият вожд, и той поръча с достойнство своята боза и толумбичка. Продавачката си бъбреше с някого и не го чу. Вождът стоеше пред витрината с каменно изражение на десетгодишното си лице.

Когато жената зад щанда най-сетне го погледна и леко грубо подхвърли „Айде, малкия, казвай кво ше пиеш, няма да те чакам”, той изстреля хладно: „Чингачук не обича да повтаря.” Прозвуча неочаквано за всички. Определено се искаше смелост за хвърлянето на такава реплика и дългата пауза, в която се чуваше само вентилатора, подчертаваше величието на момента.

Миг по-късно обаче продавачката и няколко от обичайните посетители този следобед като по даден знак избухнаха в смях. Беше много подло (подлярско, бихме казали тогава), повече отколкото да ни набият или изгонят. Чингачук не издържа и хукна навън. Ние също „яхнахме конете”.

Никой от нас не се подигра после с Чингачук, напротив, оценихме куража му в един свят, който пет пари не дава за теб. Особено ако си хлапе, в трети клас.

Епилогът на тази история е доста по-мрачен. Обикаляйки градчето Т. сега, години по-късно, попаднах на стрелбището. Можех да се закълна, че беше същият фургон от моето детство, избелял и ръждясал. Дори пушките бяха същите, просто прикладите се бяха олющили още повече.

Най-магическото място някога за нас. Само тук можеха да се видят всички иначе заключени съкровища на чужбините (сега вече знам, че идвали от Югославия). Тази пещера на Али Баба с цигарени дъвки, цветни картички с Гойко Митич, Клаудия Кардинале, Бриджит Бардо, календарчета с разголени жени, тесте карти, снимка на намигаща жена според ъгъла, от който я погледнеш, химикал с плуваща лодка в него, ароматизирана китайска гума за моливи, пистолет запалка, пистолет с капси и барабан, кожен колан с огромна метална тока, значка с Елвис Пресли, ключодържател с Айфеловата кула, стар календар с целия футболен отбор “Левски”, стъклено бастунче, пълно с цветни бонбони, бенгалски огън, кожена каубойска шапка, пластмасов кобур, стъклени топчета във всички цветове и размери, бакелитови балерини, порцеланова Червена шапчица с вълк…

Цялата тази пластмасово-порцеланова империя на кича, пак казвам, неоценима за нас някога, сега изглеждаше вехта и разгромена. Във всеки магазин вече можеше да се видят къде-къде по-големи съкровища (и по-голям кич). Най-отпред стояха онези кафяви, зле отлети в калъп индианци с томахавки, лъкове, копия, коне и пр., за които всички умирахме тогава.

Наближих фургона и тогава внезапно разпознах в мъжа зад тезгяха гордият някога Чингачук, поостарял и понаедрял, да подвиква към група безразлично отминаващи деца. Филмът беше свършил.

Не му се обадих, оттеглих се в сянката на кестените отсреща и останах да наблюдавам. След малко на сергията се появи момче на около 15, вероятно синът му, размениха няколко думи и Чингачук си тръгна. Изчаках още малко и отидох при момчето. Платих си десет изстрела, избрах една от двете пушки и започнах да стрелям по орехите. Още с първия изстрел стана ясно, че пушката бие няколко сантиметра вляво. Старият трик на всички стрелбища, чак ми стана мило.

- Пушката бие встрани, казах.
- Ами не, не би трябвало – изчерви се момчето. – Опитайте с другата.
- Не, на тази вече й знам отклонението – засмях се. Счупих няколко ореха, после се прицелих във вълка, който хукна да гони зайчето, после в принца, който се наклони и целуна принцесата…
- Изберете си какво да вземете – каза момчето, след като върнах пушката на мястото.

Попитах колко струват индианците, взех един приклекнал стрелец в ръката си, после друг, конник, галех ръбовете им, оглеждах ги като ценител. Момчето стоеше и гледаше невярващо. Сигурно бях първият, който проявяваше интерес. Когато казах, че искам да купя всички индианци, то сякаш се уплаши.

Не знаело какво ще каже баща му, той много държал на тях. Нали се продават, казах по-твърдо. Да, да, продават се, отвърна момчето и се огледа безпомощно за баща си. А каква е цената? Цената, разбира се, беше смешна. Ето какво ще напаравим, казах аз, ще платя всички, а ще взема половината. Нека другите да останат за баща ти. И му кажи да не ги дава толкова евтино. Тук има принадена стойност от миналото. Не съм сигурен, че ме разбра.

- Вие колекционер ли сте – попита момчето, докато ми подаваше евтината найлонова торбичка с индианците.
- Може и така да се каже.
- Оставете някакво име или минете пак, баща ми много ще се радва да се запознае с вас. Тук никой не се интересува от индианци.

- Поздрави баща си – отвърнах, тръгвайки си
- Как се казвате… – извика момчето подире ми.
Направих още няколко крачки, не бях длъжен да отговарям, можеше да се престоря, че не съм го чул. Но все пак се обърнах
- Бързоногият елен е индианското ми име – махнах с ръка и потънах зад завоя.

Страничен коридор

Сляпа баба. Най-лесният начин да си направиш лабиринт – завързват ти очите и тръгваш. Изведнъж светът се преобръща, стаята, която така добре си познавал става друга. Истински лабиринт в който се блъскаш, нараняваш, придвижваш с охкания. Сега си мисля, че това би била любимата игра на Минотавъра.

Като деца си обещахме с моите братовчедки, че колкото и да остареем и да се променим, и да имаме деца, и да станем важни или съвсем да изпаднем, ще се събираме в един уречен ден всяка година и ще играем на сляпа баба. Докато наистина станем слепи баби, смееха се те.

Случайните докосвания, докато се опитваш да хванеш някой в тъмнината, дългото разпознаване чрез опипване, бяха част от невинната еротика на тази игра. За последен път играхме някъде в последните курсове на университета. Спомням си само, че налетях на огромния кактус в хола и после два дни вадих трънчета.

Жулиета пред киното

Откакто съм тук, това сигурно е едва третото ми излизане.

Вървя бавно по смрачаващите се улици, срещам хора, чиито лица нищо не ми говорят. Потъмнели, уморени, безизразни. Ранният сумрак на октомври пада бавно, мирише на печени чушки, всички са се прибрали за вечеря, чуват се реплики от (един и същ) сериал. Минавам покрай градското кино, отдавна забравило мириса на лента. И изведнъж зад гърба ми някакъв женски глас изстрелва на един дъх:

- Здрасти, здрасти… Какво правиш. Аз заминавам… айде, сбогом… скоро няма да се върна…

Скороговорка, последвана от странен беззвучен смях. Беше толкова неочаквано, че наистина се уплаших. Докато се наканя да отвърна нещо, макар че явно нямаше нужда, жената беше отминала. Жулиета, лудата Жулиета! Разпознах я в гръб, леко прегърбена и винаги забързана. Същото старомодно розово костюмче откакто я помня, с големи копчета от плат и повехнала шапка като на английската кралица.

Жулиета от моето детство, годеницата на Ален Делон, която все се въртеше около градското кино, пускаха я без пари, и знаеше всички филми наизуст.

Веднъж като дете, докато още притежавах обилно онази способност, усетих цялата какофония в нея. Сякаш самата тя беше направена от филмови сцени, леко размазани и редуващи се с бясна скорост. Връхлитаха влакове без спирачки, коне, любовни тръпки, няколко безмилостни ритника в корема, лица, реплики, юмрук в лицето, ниско прелитащи самолети, случайни реплики, тъга и еуфория… измъкнах се изтощен и замаян.

Блажена от “връзката” си с Ален Делон, тя все обясняваше как той ще я вземе от Т. и ще я отведе директно, пар авион в Париж. Беше неграмотна и непрекъснато търсеше някой да й пише писмата до нейния възлюбен. Тъй като често се навъртах около киното и бях от малкото, които не й се присмиваха, се превърнах в най-чест писач на писма, местен Сирано дьо Бержерак. Всички те започваха със “Скъпи на сърцето ми, Алене…”, минаваха задължително през кратък коментар на последния филм, в който нейният любим се е проявил и подробно обясняваше как е разчела знаците, които той й пращал от екрана.

Понякога си позволяваше малки ревниви предупреждения, като например да внимава с младата Ан Парийо, а също и с тази кокошка М. Д. (сменях в движение “кокошка” с “кокона”)… Писмото винаги свършваше с уверението, че тя, Жулиета, е готова, няма много багаж и го чака, да драсне два-три реда кога ще дойде да я вземе.

Ще я намери всеки следобед пред киното. Слагах писмото в плика, пишех “Париж, Ален Делон” и тя собственоръчно го пускаше в жълтата пощенска кутия. На подател неизменно стоеше “град Т., Жулиета, пред киното”. Както се вижда, тези адреси само подчертаваха славата и на двамата кореспонденти. Познати в света и в града си.

Един ден обаче чудото се случи и Жулиета получи писмо от Ален Делон. Някой го бил оставил на касата на кино “Вапцаров”. Че на печата върху плика се чете името на съседния град и писмото е написано на български, си остава незначителна подробност. Имах честта да бъда първият му читател, Жулиета вече не се доверяваше на друг.

“Скъпа Жулиета, пишеха местните шегобийци, с цялата си локална жестокост, получавам редовно писмата ти и се принудих да науча български, за да мога да ти пиша. Невинаги успявам да ти отвърна, защото съм затрупан с работа и жени, но на жените аз не обръщам никакво внимание поради вечната ми обреченост на теб, свидна рожбо, годенице моя. Не преставай да ме чакаш, събери си чеиза, тури и банския, ще мина да те взема от Т. директно за Канарските острови. Твой любящ те, Делон.”

Бяха я взели за канарче, но тя така пърхаше от радост, сърце не ми даде да настоявам, че писмото е фалшификат. Грабна плика от ръцете ми, завря носа си в него, сякаш можеше да улови нещо от парфюма на Делон, после ме прегърна, скри писмото в пазвата си и тръгна да обикаля полудяла от щастие града, да разнася благата вест и да се прощава.

Вече нищо не можеше да разбие увереността й, че Делон ще мине и тя прекарваше всички следобеди пред киното с една малка окъсана чанта с чеиза и банския. Минаха години, киното го затвориха през 90-те, самият Делон безмилостно остаря, а Жулиета не пропусна нито един следобед от висенето си там, на уреченото място.

Разравям в архивите си и старите вестници от онези дни, никаква снимка не мога да намеря, никакъв знак за нея, единствената аристократка в града. Нейният брат, Гошо Центъра, беше й отнел титлата на градския луд, какво неравенство и в лудостта. Него самият, благ и безобиден, го намерили удавен, заплетен в тръстиките на Тунджа. По запазената му снимка, която прилагам тук, можем да възстановим малко и от озареното лице на сестра му, Жулиета.

Fizika na tygata Gospodinov

Да прибавя и историята на Жулиета в капсулата на тази книга. Един ден Делон, стар и забравен, ще научи, че в град Т. пред някогашното градско кино всеки следобед в продължение на 40 години (тук Пенелопа се смалява от срам) го чака една жена с целия си багаж в малък сак.

Gospodinov_korica_fizika

“Физика на тъгата” – новият роман на Георги Господинов

Аз сме. Едно момче говори – от подземния лабиринт на Минотавъра, от мазе в края на Войната, от приземна квартира през 1970-80-те, от старо бомбоубежище утре.
Роман за емпатията и нейното чезнене, за световната есен, за минотаврите, заключени в нас, за възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици на тъгата и вечното време на детството, което ни предстои.

Роман с преплитащи се коридори, отклонения и стаи, който смесва минало и настояще, мит и документ. Събира истории и животни от всеки род, прави капсули на нетрайното заради онзи, който има да идва –постапокалиптичен читател, бог или охлюв.

Ако “Естествен роман” беше “машина за истории” (Le Courrier), то във «Физика на тъгата» машината е пусната на пълни обороти.

Дългоочакваният роман на Георги Господинов излиза дванайсет години след “Естествен роман”, който се превърна в най-превежданата българска книга след 1989-а. “Физика на тъгата” излиза отново с марката на “Жанет 45”.

Технически характеристики:

Жанр: роман
Издателство: Жанет45
Обем: 338 стр.
Корица: мека
Излиза на: декември 2011г.
Цена: 14.00 лв.
ISBN: 978 954 491 748 7

Повече информация можете да намерите тук.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай