Public Republic Art Studio

Из “Горски дух”

17 август, 2012 от · Няма коментари

Мартин Ралчевски

Gorski duh
Снимка: agroni

Разстоянието от Приштина до Косовска-Митровица бе около стотина километра, така че ние отивахме сутрин там и се захващахме за работа, тоест разговаряхме с хората, наблюдавахме и пак разговаряхме, а вечерта се връщахме да преспим в хотела.

На втория ден се събрахме отново, за да обменим опит. За разлика от колегите ми, които бяха натрупали и събрали доста информация, за мой срам, аз не се бях добрал почти до нищо.

Само като чуеха откъде идвам и кой съм всъщност, сърбите изведнъж се затваряха в себе си и отказваха да разговарят с мен. Тъй като се стремяхме към обективност, за никой от нас това положение не беше приемливо. За да бъдат пълни и изчерпателни докладите и заключенията ни, ние се нуждаехме да чуем задължително и двете страни.

Застоят в проучването налагаше неотложна промяна в плана. Затова, за да достигнем част от целите си, се налагаше да си послужим с малка измама. Решихме, че най-целесъобразно ще бъде, ако вместо да казвам, че съм професор по история от Сирия, започна да се представям за някой друг.

Да, обаче вече бях обикалял наоколо и много от местните вече ме познаваха. Затова бе желателно да сменя града. Пред мене имаше няколко възможности. След кратки колебания единодушно се спряхме на една от най-абсурдните – християнски поклонник! Трябваше да играя ролята на далечен християнски поклонник, дошъл в Косово, за да се поклони на светините по тези земи.

Ако някой ме питаше откъде идвам, решихме, че ще най-удачно да казвам, че съм от Египет. И така – приключението започна. На следващия ден се записах на целенасочено организирана религиозна екскурзия до някакъв си манастир, който се намираше още по на север от Косовска-Митровица, почти на самата граница със Сърбия.

И така сутринта се качих в автобус с около тридесетина сърби, мъже, жени и деца, и потеглих към въпросния манастир. Сега се срамувам от това, но тогава, трябва да ти призная, че почти през цялото време се присмивах в душата си на тези хора. Струваха ми се някак глупави и суеверни. Тъй като аз на всяка цена трябваше да спечеля доверието и уважението им обаче, за да ги накарам да споделят по-късно с мен мнението си за новата държава, си бях наел лична преводачка.

Разговаряйки с нея на английски, още по време на пътуването, събудих интереса на пътниците, защото чуждата реч, която чуваха, ги караше волно или не често да се обръщат и, от време на време, да ме поглеждат.

Преводачката ми каза, че на повечето от тях присъствието ми им е много приятно, защото виждали в моите очи чуждестранен съмишленик и брат във вярата им. Тези нейни думи ме накараха да се почувствам в известен смисъл виновен заради мислите си, поради което и скоро спрях вътрешно да им се присмивам. Както и да е, това са подробности…

Пристигнахме в манастира малко преди обед и обиколката започна. Първо всички взехме благословение от игумена, после чинно се поклонихме пред мощите на местния светец, а след това започнаха да ни развеждат и да ни обясняват разни неща. Вътрешната ми метаморфоза започна, когато ни отведоха до един голям стенопис, който до известна степен беше леко повреден, но и умело реставриран впоследствие.

На него бе изобразен Христос. Направи ми впечатление, че беше облечен в някаква съвсем проста дреха и че беше с боси крака. Той стоеше пред някаква врата и чукаше по нея. От другата страна на врата имаше хора, които бяха насядали около богато отрупана с най-различни лакомства маса, които, улисани в ядене и приказки, по всичко изглеждаше не чуваха чукането на Христос.

Екскурзоводката ни обърна специално внимание и обясни, че вратата няма брава от външната си, тоест от тази, от която се намираше Христос. Тя ни обясни още, че това е доста стар и интересен библейски сюжет, според който, от нас и само от нас зависи дали ще отворим вратата и ще пуснем Иисус в дома си. “Той стой и хлопа – каза тя, – чака… не се втурва на сила…”.

Под рисунката имаше текст, който преводачката ни преведе дословно. „Ето, стоя пред вратата и хлопам, ако някой чуе гласа Ми, отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене”*.

Не знам какво се случи с мене в онзи момент Ади, аз цял живот съм бил правоверен мюсюлманин и въпреки, че като историк навярно съм бил доста по-добре запознат с християнската история от останалите хора, никога не съм изпитвал никакво влечение към тази вяра. Но в онзи момент… – Ханиф направи малка пауза и с трепереща ръка избърса, избилите по челото му ситни капчици пот, – в онзи момент… не знам как да ти го обясня, но… то стана сякаш за миг; тогава разбрах и усетих, че стоя пред истинския Бог, Този Който обича безрезервно човека.

Който от любов чака отвън на студа всеки един от нас Му отвори вратата. Който не вменява присъствието и заповедите Си, а обича, и Се надява и ние доброволно да Го обикнем…. За пръв път в живота си тогава проумях, че почти всеки човек, бил той мюсюлманин, евреин, индус, будист и така нататък, ако наистина осъзнае Кой е всъщност Този необикновен Мъж, едновременно човек и едновременно и Бог, Който доброволно е отдал живота си за нас, няма начин да не Го пусне да влезе в сърцето му… – Ханиф отново направи кратка пауза. – Проблемът обаче е, че в Близкия изток, а навярно и в другите части по света, където християнството не е познато, уви няма кой да Го чуе, образно казано разбира се, когато Той чука на домовете на хората и ненатрапчиво се опитва да докосне отрудените им и обременени души…

В онзи свещен и надхвърлящ всякакво логично обяснение момент, аз запазих самообладание и не реагирах по никакъв начин, който да издаде душевното ми сътресение. Разгледах с привидно спокойствие останалите стенописи, свещени предмети и други забележителности в манастира, а в душата му вилнееше най-сладката и утешителна буря, ако мога така да се изразя.

Все пак, макар и доста формално, успях да изпълня намерението си и да проведа няколко разговора със заплануваните сърби. Те струва ми се искрено страдаха, че това са техни земи от векове, които сега насилствено биваха откъсвани като жива плът от суверенната им държава. Те се чувстваха напълно безпомощни, притиснати от международния натиск да направят каквото и да било.

Говорих с хората, но нито записвах думите им, каквото бе първоначалното ми намерение, нито следвах първоначалния си план. Прибрах се в хотела много късно. Когато си легнах, вече беше станало почти полунощ. Бях много изморен. Толкова много, че не намерих сили нито да ям, нито дори да си взема душ. Едвам се добрах до леглото и заспах дълбоко. Най-интересното обаче тепърва предстоеше.

Денят се бе оказал просто прелюдия към това, което щях да изпитам през тази нощ. Това бе най-живият, най-истинският и същевременно най-страшният сън, който някога бях сънувал и който едва ли някога ще забравя. Като повечето сънища той бе странен, но за сметка на това пък бе изключително ясен и разтърсващ. Не знам как, но някак си пак се бях озовал в същата онази църква, която бях посетил през изтеклия ден.

За разлика от деня обаче, сега бе нощ и храмът бе напълно безлюден и пуст. За миг попаднах в някаква мъгла, която бавно се разсея и незнайно от къде в центъра на църквата от нея изникна един висок кръст, на който висеше Христос. Той бе вързан с въжета и прикован, точно така както го описват книгите и както е по филмите. Гледката беше ужасна!

Пред него бе изправен грубоват войник, който държеше в ръката си камшик и Го бичуваше. А тялото Му бе толкова слабо и така силно наранено, че сърцето ме заболя при тази жестока гледка. Ударите раздираха тишината и беше неописуемо страшно, когато чувах плющенето на камшика.

Това бе бич, обкичен с ресни, нанизани с късчета олово, ръбати, остри с грапави страни… При всеки нов удар те се впиваха в трепетната плът на невинния Христос… И всеки път, когато камшикът заплющеше, Христос потръпваше, но не издаваше никакъв звук. По измъченото Му лице струеше кръв. В очите Му блестяха сълзи…

Венец от тръни кичеше главата Му… Синини и кръв личаха по ребрата. Навсякъде, по раменете, по гърдите, по ръцете и краката Му се виждаха все кървави следи. За момент настъпи тишина и аз паднах на колене, изумен от гледката. Минута по-късно безжалостният и суров войник надигна пак разветия камшик и продължи да шиба…

Силно възмутен, аз пламнах… бях обладан от свещен гняв и се спуснах към него, като с цялата си ярост завиках: „Зли човече, какво правиш?! Спри! Хвърли вече този камшик!” Исках да погледна в лицето този звяр… В този момент войникът се обърна и ме погледна. И тогава… ох… Аз се ужасих още повече… защото в него открих своето лице! За мене това бе явно чудо. Първо усещането в храма, а после и съня. Какво да ти кажа повече… На сутринта се събудих християнин.

Knigi Ralchevski

Martin Ralchevski

Мартин Ралчевски е роден през 1974 г. в София.
Завършил е Теология и География в СУ ”Св. Климент Охридски”.

Автор е на четири романа и на около 20 статии.

Живее във Великобритания.

Авторски блог

Gorski duh
Технически характеристики:

Година на издаване: 2009
Брой на страници: 320
Корици: меки
Език: български
Тегло: 405 грама
Размери: 21×14.5
ISBN: 9789542804031

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай