Public Republic Art Studio

Из “Безкрайна нощ”

13 август, 2012 от · Няма коментари

Мартин Ралчевски

Bezkraina nosht
Снимка: Rev Stan

Бяха изминали няколко часа, откакто Марк бе пристигнал в Анзио. Не бързаше. Имаше достатъчно време, за да се наслади деня.

След като прекара известно време в центъра на градчето, оглеждайки спокойно всяка витрина и магазин, той се насочи надолу по склона. Вълнението в душата му растеше с всяка измината крачка.

От последното му и единствено посещение на това толкова скъпо и значимо за него място бяха минали малко повече от три години, а градчето, поне на пръв поглед, сякаш изобщо не се бе променило.

Както първия път, така и сега, му направи силно впечатление гостоприемството на местните хора. Жителите на целия регион определено бяха забележително мили и истински приятелски настроени. Може би това беше също една от причините той да пожелае да прекара онези съкровени и незабравими мигове именно тук.

Вървейки бавно и размишлявайки, без да се усети, неусетно Марк пристигна там, за където бе тръгнал. „Човек винаги се връща на мястото, на което някога е бил щастлив”, мислеше си той.

Къщата си беше същата, само зеленината отвън му се стори малко по-оскъдна, но това беше навярно поради току-що отминалото сухо и горещо лято. Докато оглеждаше наоколо и негласно беседваше с живите си спомени, на верандата се появи хазяйката. Тя очакваше неговото посещение и прилежно бе приготвила и подредила стаята по същия начин както преди три години – нещо, за което той изрично я бе помолил.

– Заповядай Марк, много се радвам да те видя – слизайки на верандата, заговори го тя.

– Как си, как е Моника…? Влизай де. Марк кимна любезно, но целенасочено пропусна да отговори.

– А вие как сте? – на свой ред попита той. – Получихте ли парите които ви изпратих?

– Да…, да получих ги. Влизай, настанявай се. Силно вълнение обзе душата му, когато прекрачи прага на къщата и се запъти навътре. „Старанието на тези хора е трогателно”, мислеше си той, отваряйки вратата на стаята.

– Приятно съм изненадан, личи си, че много сте се постарали – няколко секунди по-късно тихо промълви той, но нямаше кой да го чуе – за негова изненада жената бе вече излязла.

Той докосна нежно изпънатите снежно бели чаршафи, с които бе покрито леглото, направи няколко обиколки из стаята, а сърцето му се преизпълни от вълнение, което бързо премина в носталгия и мъка. Познаваше всяко едно кътче в тази стая по начин, който никога нямаше да може да забрави.

Тук, на това място, той бе изпитал толкова много радост и щастие. Стените в помещението бяха сякаш пропити с онази тайнствена и вечна енергия, която дава живот на красивото и непреходното в този свят и която движи всичко в него към добро – любовта.

Тази любов обаче не можеше да се пресъздаде или опише, а само да се преживее. Марк издърпа единия от двата стола пред масата и извади от единствената чанта, която носеше със себе си, празен пощенски плик, в който предварително старателно бе сгънал няколко бели листа, въздъхна тежко, замисли се за момент и започна да пише.

„Скъпа Мони, от цялата си душа искам да ти кажа, че искрено съжалявам най-вече за това, че в онзи ден, когато излязохте, пропуснах да ти кажа колко много те обичам. Знам, че времето тече само в една посока и нямам никакъв шанс да го върна назад, но ако все пак допуснем…”

В този момент сякаш нещо го сепна и той се спря за момент, отмести поглед в страни и се зачуди. Защо пишеше това писмо? На какво се надяваше? Какво очакваше? Моника никога нямаше да прочете и узнае за неговото словоизлияние. Явно беше, че въпреки силното му желание и копнеж за диалог, усилията му бяха напразни. Нямаше смисъл да протака повече.

„Дойде моментът”, промълви съвсем тихо сам на себе си, хвърли ядосано написаното на пода и рязко се изправи. Веднага по гърба му пролазиха тръпки, а челото му се осея с малки капчици студена пот. „Ами ако все пак отвъд има нещо – мина като светкавица през ума му бърза мисъл, – дали наистина е възможно…, ами ако вместо да се освободя от болката и тежестта се окаже, че ги отнеса със себе си завинаги?!”

Той обаче отлично съзнаваше, че не трябва да мисли за подобни неща точно в този момент, или поне не и ако наистина искаше да доведе нещата докрай. Затова решително отхвърли разколебаващите го мисли, които незнайно откъде бяха дошли в главата му, отвори отново чантата си, извади две блистерчета с таблетки и старателно започна да ги разпечатва.

Той добре знаеше, защото се бе поинтересувал предварително, че човек трябва да се е нахранил предварително, за да е сигурен, че няма да повърне, когато хапчетата започнат да се разтварят в стомаха му. Въпреки това обаче, противно на желанието си, той не бе успял да сложи нищо в устата си от сутринта, а денят вече вървеше към своя завършек. Марк погледна към чантата си отново, за да установи този път, че шишенцето му с минерална вода, което си бе купил в Рим, е празно.

„Каква ирония”, мислено възкликна той. Всъщност какво значение имаше с каква вода щеше да вземе приспивателните. За пръв път от няколко седмици насам той се усмихна, след което стана и спокойно отиде до банята, наля си чаша вода и започна да поема таблетките. Взимаше по пет броя наведнъж, отпиваше голяма глътка вода, преглъщаше, изчакваше малко и отново поемаше следващата доза.

Изведнъж, сякаш провокиран от нещо, той скочи и отиде до прозореца – защо да не изживее последните си минути, или може би час, разхождайки се по плажа, – така щеше да се наслади по-пълно на любимото си място и да го запази много по-надълбоко в сърцето си, отколкото ако прекараше оставащото му време, лежейки и бездействайки в стаята, а и по този начин щеше да избегне неминуемите главоболия и неприятности, които нищо неподозиращата хазяйка определено щеше да има в следствие на неговата постъпка.

Марк глътна набързо последните хапчета и се запъти към улицата. „Странно – мислеше си той, докато слизаше към плажа, – до час сигурно ще съм мъртъв, но въпреки това все още имам някаква цел”. Без да се усети, той извървя цялото разстояние от къщата до плажа за по-малко от пет минути.

Когато стъпи на пясъка около себе си, видя едва неколцина плажуващи, които, опитвайки се да се насладят на последните лъчи на есенното Слънце, неподвижно бяха налягали по все още топлия пясък.

Моментът бе съкровен и неповторим, всяка минута бе единствена, прощална и свещена, поради което съвсем логично и естествено бе да предпочете да я изживее сам. След кратко оглеждане той избра тихо и сравнително отдалечено място, доста встрани от и без това малкото хора на плажа, на което на спокойствие да се прости с живота.

Той и преди обичаше уединението, спокойствието и тишината, но сега повече от всякога се нуждаеше от тях. Седна и бързо отпусна умореното си тяло на ситния пясък. Това щеше да е последната спирка на съществуването му – мястото от което повече нямаше да помръдне. Хората на плажа не подозираха нищо, навярно дори не го бяха и забелязали, което определено за него беше най-добрият вариант.

Мúсли като – какво щяха да си помислят околните когато разберат, че се е самоубил – можеше да се каже, че в известна степен го вълнуваха в предходните дни, но в настоящия момент, учудващо и за самия него, всички подобни притеснения и угризения напълно го бяха напуснали.

В тези последни минути той предпочиташе да се отдаде на хубавите си и красиви спомени, които бе преживял именно тук на този неотразим лазурен бряг, вместо да се терзае за неща, които вече не му бяха подвластни. Искаше му се да запечата в съзнанието си чудната картина, от която в момента бе реална част, вплитайки в нея и онези, вечно живи и прекрасни емоции от скъпото си минало.

Морето беше по-красиво от всякога. Слънцето галеше с есенните си лъчи по-нежно от когато и да било, а водата блестеше кристално чиста, топла и изпълнена с живот. В далечината плаваха няколко яхти, които поради отражението и отблясъците на Слънцето върху водата изглеждаха така сякаш не контактуваха с нея, а висяха сякаш във въздуха.

„Какво ли са си мислили хората през Средновековието – замисли се Марк, гледайки отдалечените лодки, – когато са виждали как корабите постепенно изчезват от погледите им? Първо корпусите им, после платната и накрая мачтите и знамената. Тъй като тогава са вярвали, че Земята е плоска, навярно това поетапно скриване и появяване на плавателните съдове зад хоризонта е будило у тях истинска почуда и недоумение. Със сигурност този „феномен” е пораждал много въпроси в сърцата им, на които те изобщо не са били в състояние да си отговорят.

При Слънцето е било по-лесно – виждали са това, което виждаме и ние сега, че то обикаля около Земята, а не обратното, в което са вярвали без излишни разсъждения.” Въздействието на сънотворното явно все още не беше започнало, защото на този етап Марк мислеше доста последователно, или поне така му се струваше. Изненадващо за самия него, през главата му мина дори мисълта да се изкъпе и да поплува за последно – нещо, което обичаше и добре умееше.

Той обаче бързо отхвърли това хрумване с аргумента, че би било твърде нелепо да се удави, имайки предвид способностите си на доказан плувец. „Странно е, че откакто взех таблетките, постоянно ме обземат различни желания. Първо пожелах да изляза, после дойдох на плажа, а сега ми се иска да плувам. Възможно ли е това да е така, защото все още не съм готов да умра!?”.

Той отново се загледа към морето като погледът му за втори път бе привлечен от отдалечените малки лодки, които плаваха, сякаш умишлено, точно на границата на хоризонта. „Наистина е красиво, едва ли има друго място на Земята, което да е така прекрасно…”.

В този момент на около трийсетина метра пред него минаха двама влюбени, които се държаха за ръце и по всичко личеше, че изгаряха от плам и копнеж един към друг. За момент Марк остана като слисан – той почувства, че завижда. Цял живот не беше изпитвал подобно чувство, винаги се бе стремял да бъде добър, внимателен и скромен, така беше възпитан, така щеше и да си отиде.

Сега обаче, когато най-вече искаше да е в хармония, макар и условна, със себе си, учудващо в душата му бушуваха най-различни противоречиви чувства и желания. Беше изминал близо час от взимането на приспивателните; най-после действието им бавно, но сигурно бе започнало да се проявява. В известна степен можеше да се каже, че Марк бе добре запознат с основните проблеми на психотрониката, както и с какви ли не подобни разкази за паранормални преживявания на прага на смъртта, описани в не една книга от различни автори.

Той с нетърпение очакваше да види и сам да проследи, както повечето книги описваха това, най-важните си и значими събития от сравнително краткия си живот, които трябваше да се появят пред затварящите му се очи като на кино лента. След това трябваше да премине през нещо като тунел и да бъде посрещнат накрая от същество, излъчващо бяла светлина.

На това място обаче всички разкази прекъсваха и умиращите се събуждаха отново в познатите си, най-често болни или наранени тела. Каквато и да беше истината, най-после той лично щеше да има възможността да я провери и узнае лично, и това, за негова радост или нещастие, щеше да се случи съвсем скоро.

Тази мисъл го накара да изпита леко задоволство и дори събуди, макар и за кратко, неизменното човешко любопитство, отнасящо се към всичко непознато и неизвестно. Десетина минути по-късно той вече нямаше сили да стои повече седнал. Въздействието на лекарствата ставаше все по-осезаемо; само до преди няколко минути умът му бе бистър и сравнително спокоен, постепенно обаче психическата умора и сънливостта взимаха превес над всичко останало.

Мислите му започнаха да губят последователността и логиката си, а погледът му неусетно бе преместил своя фокус и устрем от красивото море към небето. Марк лежеше неподвижно по гръб като проявяваше последни опити да концентрира и събере малкото си останали сили за да премести лявата си ръка в по-удобна позиция, която по необясними причини и незнайно защо се намираше в крайно неестествено и нетипично положение, изметната твърде встрани от тялото му.

Той напрегна волята си, съсредоточи цялата си енергия и с последни сили успя да я придвижи в по-удобна позиция. Клепачите му натежаха неимоверно много. Моментът неумолимо го завладяваше; повече не можеше да се съпротивлява. Той все още усещаше контакта с пясъка и чуваше, макар и слабо, прибоя на вълните. Постепенно всичките му сетива го напуснаха. Той затвори очи и се отпусна напълно. Последното нещо, което почувства, бе сякаш, че потъва. …

Knigi Ralchevski

Martin Ralchevski

Мартин Ралчевски е роден през 1974 г. в София.
Завършил е Теология и География в СУ ”Св. Климент Охридски”.

Автор е на четири романа и на около 20 статии.

Живее във Великобритания.

Авторски блог

Bezkraina nosht
Технически характеристики:

Година на издаване: 2008
Брой на страници: 336
Корици: меки
Език: български
Тегло: 435 грама
Размери: 21×14.5
ISBN: 9542803515

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай