Public Republic Art Studio

Иван Василчин: Толкова близо, толкова далече…

31 юли, 2012 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Ина Мирчева в разговор с Иван Василчин

Разговорът е по повод изложбата “Мост” на художника Иван Василчин в галерия „Жорж Папазов”, Пловдив.

Иване, една от твоите изложби е с мото „Българщина и духовност”. Кажи ни нещо в защита на българската духовност с днешна дата. Или това заглавие е отправено само към миналото?

Както навсякъде – гора без сухи дървета няма! И в миналото е имало проституция, прости хора, омраза, зло, неграмотност, корупция и т.н Но е нямало медии, които да тиражират ежеминутно всичко това. Всяко време си има своите приоритети и ценности !


Да, историята на човечеството добре познава насилието. Бих казала, че днес, благодарение на медиите, насилието има възможност широко да се рекламира. И тогава?

Не води към добро. Хората трябва да се научат да търсят истината и да не се оставят да бъдат манипулирани, да не си продават душата за 30 сребърника.

Какво би трябвало да бъде мястото на творците в тази среда?

Да протестират чрез творбите си, да провокират зрителя да мисли, да задават модели на поведение и така да решават проблеми.

Смята се, че банатските българи са павликяни, а павликянството отрича почитането на икони. Ти обаче се занимаваш с реставрация и стенописваш в църкви. Това свързано ли е с твоята вяра, или е само работа? Смяташ ли, че един реставратор и стенописец трябва да бъде и вярващ християнин?

Ей, това с павликянството! За хората, дето не ни познават, историята е измама. Останало е само името, така че ние нямаме нищо общо с идеологиите на движението. А защо рисувам православни църкви?

Татко ми го правеше преди мен, аз ходех с него всяко лято още от младите си години и просто получих от него любовта към стенописването. Струва ми се толкова “нормално”, че и сега не знам и никога не съм го питал, той защо е избрал този път. Естествено вярата е част от работата на стенописеца.

Твоите живописни творби се определят като „абстрактни”. Какъв е при теб творческият път от изображенията в иконите до крайно изчистените, минималистични платна, които сега рисуваш? Каква е връзката?

Моята първа картина нарисувах, когато бях на 3 г. Нали е ясно, че беше абстрактна? После реших да се науча да скицирам фигури, портрети, пейзажи…

Всяко лято ходех с татко ми по работа в разни църкви, завърших гимназията, факултета по изобразителни изкуства, а когато реших, че мога да се справя добре в областта на реалното, започнах най-трудната работа – да намеря точно този път, по който вървя сега.

Правех пейзажи, фигури, стенописи, търсех идеи, символи; анализирах и синтезирах, смесвах, подреждах, докато стигнах накрая дотук.

Разгадай ни някои от символите. Например – „Бяла тишина” или „Жълтицата, влюбена в кристал”. Или „Свети патриарх Евтимий” – един червен триъгълник се врязва в светлото изображение с форма на купол – какво означава това?

Червеното, черното, бялото, златното, сребърното са цветове и символи на силните чувства.

Включих в тази изложба картини от два цикъла: “Българщина и духовност” и “За любовта “.

За картината “Св. Св. Кирил и Методий” написах в анотацията за изложбата :

„Близо” и “далеч” са субективни категории. Всеки мери според собствената си височина. Далеч във времето Кирил и Методий създадоха българската азбука, а сякаш бе вчера. Вчера по обед беше готова, вечерта банатските българи трябваше да пишат с латински букви, а тази сутрин младите българи в България пишат с латински букви. Колко много неща могат да се случат от вчера до днес. А вчера се гордеехме, че имаме азбука…”

Разделих картината на две части. В ляво има червен фон, който символизира, от една страна, жертвата, при която опазихме азбуката дори и под турско робство, от друга страна – мъката, че днес младите хора забравят толкова лесно! Втората част изобразява светците – лаконично светлите фигури на Кирил и Методий се появяват от мрака на времето, подчертавайки антагонистични понятия като: близо и далеч, познат и непознат, светлина и мрак, чист и нечист.

В “Жълтицата, влюбена в кристал” се крие една любовна приказка. Силуетът на жълтицата, привлечена от белия кристал, с влюбен поглед го мами и се движи по една перфектно кръгла линия, сливайки се с него въображаемо. Бялото е символ на чистата любов, червеното – на страстта.

На фона на черното, който символизира невидимото, непознатото, бъдещето, жълтото е символ на женската красота, а защо не и на измамата. Много пъти в историята жените с измамната си красота са изкушавали даже и императори или един Атила, примерно.

„Бяла тишина” е най-тъжната за мен приказка, тя е спомен за татко, който си отиде миналата година. Бялата фигура съм аз, черното е прозорецът и мракът, невидимото.

Черното и бялото са противоположни не-цветове: живот – смърт, светлина – мрак, познат – непознат.

Една вечер, от височината на скелето, се загледах през църковния прозорец, навън беше тъмно, аз мислех за моя баща, търсейки начин да говоря с него. Събудих се от съзерцанието и скицирах картината, която бях видял.

„Св. Патриарх Евтимий” – символ на надеждата, на жертвата, пример за всички българи – да се обичаме и пазим това, което сме наследили. Фигурата на патриарха носи ореол на светец, от лявата страна тече кръв – триъгълникът, за когото ти казваш, че се врязва.

Тук направих аналогия с раната на Христос, символ на жертвата. Черният фон предсказва петстотинте века под тъмнината на турското робство в контраст със светлината, която излъчва светецът и дава надежда.

От кое направление в изобразителното изкуство черпиш вдъхновение? Любим художник?

Следя всичко с интерес, особено от импресионизма нататък, но винаги съм бил самоук! Любимият ми художник е Амедео Модиляни!

От творческата ти биография виждам, че през 2010 г. си направил три изложби в България за кратко време, а тази година и в Бяла Слатина.

През 2010 г – даже четири изложби. През 2012 година бях на пленер в Оряхово. Изложбата „Мост” е четвърта по ред за 2012 г. Ще има и още една – на 10-ти септември.

Чувстваш ли се тук по-щастлив, по-добре приет? И ако е така – на какво се дължи това.

Добре приет съм на много места, но никъде другаде, както в майчината си страна, не се чувствам толкова щастлив. Причината е ясна: корените ни са дълбоко заровени в българската земя и никога, и никой не може да ги извади. И да ги режеш, те ще растат отново още по-силни.

Това означава ли, че мечтаеш да живееш в България. Питам, защото много българи искат да живеят някъде другаде?

Прочетох наскоро в интернет за село Драгомирово:

“С Освобождението през 1878 г. българинът католик Иван Василчин от Бешенов дошъл в България и огледал запуснатото черкезко село Дели Сюлю и неговите околности, отстоящи на час и половина южно от католическото село Ореш. Намерил място, пригодно за живеене и след година довел семейството си. Последвали го и други фамилии (общо 141 семейства).”

Аз няма да основа селище, но се надявам това, което правя, да носи в сърцето на всички българи по света рaдост и гордост, и може би пример, че не бива да забравяме или да се срамуваме, че сме българи, а да пазим свято и обичащо това съкровище, включвайки език и писменост в една дума – “България “.

Няма смисъл да жадуваш за нещо, което можеш да имаш без никаква съпротива. Нали ние тръгнахме по света с намерението да се завърнем. Аз се чувствам българин и се гордея с това, оттам черпя вдъхновението, което дава смисъл на моето творчество, дава ми сили и ме кара да мечтая.

Не само българите емигрират, всички тръгват по течението, искат по-добър живот, по-добра заплата, но тогава на кого да оставим България? Ние сме тези, които имат сила да я издигнат, ако трябва и от пепелта!

Защо „днес българите пишат с латински букви”, както сам отбелязваш в анотацията за твоята изложба? Толкова ли е трудно да се оцени писмеността, която имаме?

Защо пишат с латиница? Този проблем е универсален, има го и при англичаните, всичко е съкратено, всичко е виртуално, всичко е глобализирано. А хората, особено младите, даже не се докосват до книгите, често чувам: “Защо ми трябват книги, след като има интернет, а в интернет има всичко? ”

Според мен е по-лесно, по-красиво, по-честно да ползваш “Ч” вместо “ТСH”. Ако десетима пишат или коментират нещо, всеки един от тях го прави на някакъв собствен латинско-български диалект и понякога просто не мога да разбера смисъла на написаното.

Какво означава за теб членството ти в Съюза на българските художници?

Ще цитирам какво пише за това Светлана Караджова, кмет на село Бърдарски геран :

“На 2 февруари 2012 г. Иван Василчин, банатски българин от Стар Бешенов (Румъния), стана член на Съюза на българските художници. Тази новина дойде да зарадва банатските българи по света, защото е признание за художник, който претворява в картините си своето виждане за българското.”

Обичаш ли да четеш? Какво четеш в момента? Любим писател или поет.

Обичам да чета. Съжалявам, че за четене не разполагам с толкова време, колкото бих искал да имам.

Последната книга, която прочетох е на Мирча Картареску, чиято майка е българка – “Защо обичам жените”.

Не мога да кажа, че имам любим поет, но много обичам поезията, даже понякога самият аз пиша:

ТОЛКОВА БЛИЗО, ТОЛКОВА ДАЛЕЧЕ…

Затварям
очите си,
за да виждам теб,
протягам
ръцете си,
за да те прегърна,
душо,
по силно от слънцето
сърцето ми
изгаря,
горещите ми устни
стопяват
разстоянието,
с вятър
те погалвам,
вълшебна,
нежни звуци
водят ни
в танцов ритъм.
Светлината е песен,
тази е за нас,
мила,
сълзите ми потичат
от радост
и викам :
ГОСПОД Е СЪБИРАЧ !

Яни или Иван?

И двете, зависи от мястото, в Бешенов – Яни, официално – Иван.

Можеш ли да ни напишеш двете имена на езика, на който говориш в Стар Бешенов?

Аз бих казал банатско-български диалект, но вярно е, че бе признат като втория официален български език:

Iván Jáni Vаsilčin ud Stár Bišnov

Ти си организатор на „Кръжок по изкуство за деца и юноши”. Лесно ли е да си дете през 21-век?

Не, не е лесно. Техниката и технологиите са проблем и за нас, възрастните, правят ни зависими. Децата трябва да се върнат към естествените игри, към естественото детинство, да се радват на това съкровище, което е детството.

Разкажи ни с няколко изречения за твоя баща Димитър Василчин. Какво наследи от него?

Татко беше за нас символ, пример, надежда и подкрепа по пътя, който той ни откри.

От една година насам ни гледа и ни дава най-добрите съвети от едно прекрасно място, невидимо. Той се бори за нас да наследим неговите занаяти.

Ние сме двама братя. С моя брат Флорин завършихме едни и същи училища по изкуство – и средно, и висше.

Баща ми, Димитър Василчин, наречен Мити, а понякога хората му викаха и “безстрашния”, е банатски българин – стенописец. Роден е на 10 ноември 1943 г. в селото Стар Бешенов, нарисува през живота си повече от 40 храма из цялата Румъния .

Замина си от този свят на 17 май 2011 г.

Наследих от него смелост, доброта, страст към изкуството, постоянство, доверие в себе си, вяра и гордост, че съм българин!

Неговите последни думи бяха : “Всичко е добре! ”

Тази изложба е посветена на моя баща Димитър Василчин.

Обичам те, татко!

Какво си пожелаваш да ти се случи в Пловдив през дните на твоята изложба?

Многобройната публика да си тръгне с една усмивка, мисъл, желание за добро, щастие и гордост!

Иван Василчин е роден на 23 септември 1974 г. в Дудеши Веки, Румъния, в семейството на банатския българин стенописец Димитър (Мити) Василчин от Стар Бешенов.

Той е един от наследниците на избягалите българи-павликяни по време на Чипровското въстание, които днес живеят в с. Гиген, Гостиля, Бърдарски геран.
Завършва гимназията по изкуство „Щефан Лукиян” в Ботошани, Румъния, а след това е студент в Художествения университет „Георги Енеску” в град Яш, във факултета за дизайн, декоративни и изобразителни изкуства, специалност Стенопис.

От 2002 година се занимава с реставрация и стенопис на православни храмове в съседна Румъния. От 2006 г. до 2009 г. е организатор на „Кръжок по изкуство за деца и юноши” и „Пленер в Стар Бешенов”.

Живописта е другото призвание на художника.

Изложбите, с които Иван пътува в българските градове: Правец, Етрополе, Ботевград, Оряхово, Бяла Слатина, са на тема „Българска духовност” и „За любовта”.

От 2011 Иван Василчин е член на Съюза на българските художници.

В момента художникът живее и работи в столицата на българите в Банат – Стар Бешенов, като независим професионален художник.

ТВОРЧЕСКИ ИЗЯВИ

Самостоятелни изложби

Март, 2001 „Изразяване”, Яш – Румъния
2006 – 2011 Стар Бешенов – Румъния
Март, 2010 Оряхово, Правец, Етрополе, Бърдарски геран ( банатско
българско село) – България
Април, 2010 Френски културен център Тимишоара – Румъния
Май, 2012 „Българщина и духовност”, Бяла Слатина

Общи изложби

1997/ 2002 Дни на Художествения университет „Георги Енеску”, Яш,
Румъния
– „Експо-студ” 1-8 ( организиран е от съюза на студентите,
чийто председател е художникът )
2001 Ботошани – Румъния
2002 Ботошани – Румъния
2002 „Фестудис” Яш – Румъния „Пръстови отпечатъци”
2006 Тимишоара – Румъния “Попа Шапка”

Пърформънс

2000 Тимишоара – Румъния “Положение на нещата” , Международен
фестивал „ Студент Фест”
2011 Оряхово – България

Пленери

2003 Теремия маре Тимиш, Румъния
2006/2009 „Пленер в Стар Бешенов” с организатор Иван Василчин
2011 Оряхово – България

Рубрики: Frontpage · Visual Art · Новини

Етикети: , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай