Public Republic Art Studio

Милен Русков: “… предпочитам да се ръководя от този фиксиран и автономен далечен хоризонт, който моят естетически идеал ми спуска”

5 юли, 2012 от · 4 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Едно интервю на Ина Иванова с писателя Милен Русков

m_Ruskov
снимка: Мая Любенова

Книгите влияят ли върху света, променят ли го?

Навярно имаш предвид художествените книги, защото за другите това е сигурно. Любопитното е, че наскоро говорих с една моя приятелка точно по този въпрос. Тя казва, че да, понеже променят света на четящия. От друга страна обаче – това вече го казвам аз, – не виждам някоя революция (от Френската буржоазна и Руската през Индустриалната до Научно-техническата) да е била повлияна от художествените книги.

Начинът ни на живот също е много променен през последните два века, да речем, но това се дължи по-скоро на науките и по-точно на тяхната приложна форма, т.е. технологиите. Моралът и междучовешките отношения пък като че ли са повлияни преди всичко от упадъка на религията, възхода на атеизма и изобщо на материалистичния светоглед, урбанизацията, огромната власт на парите и изобщо от обществено-икономическата система, в която хората живеят.

Това обаче не отменя твърдението, че книгите повлияват света на читателя, и оттам навярно неговите действия във външната реалност. С други думи възможно е литературата някак да влияе върху обективния свят, но това става по много тънък и невидим начин и е недоказуемо.

Какви книги не ти се четат?

Тривиални и престорени. Това са две различни категории.

Тривиални значи просто изтъркани като похвати. Част от тези книги са сами по себе си хубави, но по начин, който е познат от стотици други преди тях, и затова са ми безинтересни – има много такива.

Повечето тривиални книги са сантиментални. Между тривиалността и сантименталността има топла връзка. Едното някак естествено поражда другото, и двете са много конюнктурни. Това е така, понеже хората постоянно гледат да ви излъжат с някой лев или да ви изпреварят на опашката, обаче в същото време имат една дълбоко сантиментална страна.

Културата, и далеч не само популярната, традиционно обслужва точно тази страна. Публиката винаги възнаграждава това, тъй че подобни книги стават конюнктурни, оттам започват да се пишат много такива, в резултат на което пък естетиката им се тривиализира.

Повечето престорени книги, обратно, са кресливи. Това се дължи на опита непременно да се оразличиш, без да има с какво. Поради това някои писатели започват да заемат предизвикателни пози.
Но, както се казва в една реклама, „Това не е „Джим Бим””. Това е менте.

Впрочем тези две категории много често съществуват в симбиоза – тривиалните книги са в една своя част престорени, а престорените са в една своя част тривиални. Истински хубавите книги са голяма, изключителна рядкост.

Авторът субект, обект или провокатор е?

Първите две със сигурност: той е субект на разказа, винаги е и негов обект, поне в част от историята, независимо дали тя е автобиографична, или не.

Дали може да бъде определен като провокатор, вече зависи от стила и тематиката му – понякога да, друг път не. Разделението тук минава по-скоро между самите автори, отколкото вътре в кръга на книгите им, понеже един човек обикновено провокира общоприети представи отначало докрай в творчеството си, или пък никога не го прави.

Читателският хоризонт на очакване определя ли избора ти на теми?

Не. Както съм казвал и друг път, аз пиша за боговете.

Зад тази леко гръмка фраза се крие наличието на определен художествен идеал, към който се опитвам максимално да се доближа в книгите си. Какво ще кажат хората, в това число и компетентните читатели, ме интересува, но не много.

Аз познавам историята на литературата твърде добре, за да се доверявам особено на мненията на съвременниците. Почти винаги те са погрешни. Ето защо предпочитам да се ръководя от този фиксиран и автономен далечен хоризонт, който моят естетически идеал ми спуска.

“Джобна енциклопедия на мистериите” беше преиздадена тази година. Полифоничен, майсторски, мистификаторски роман. Доколко спасителна е иронията?

Дълбоко спасителна. Веднъж се чух да казвам в един разговор, че иронията е спасила живота ми. Това, спомням си, малко ме изненада в първия момент. Но то е самата истина, понеже аз съм доста избухлив човек, и ако не беше иронията, по един или друг начин гневът щеше да провали живота ми.

Иронията ме спаси от гнева и ми даде друг поглед към нещата, именно върху тях.

Съвсем отделен факт е, че според мен иронията е най-трудният художествен похват, тъй като тя значи на пръв поглед да говориш едно, докато в действителност казваш друго, нерядко точно обратното.

Това се прави много трудно и иска особено умение, понеже е говорене едновременно на различни планове, нещо като език с двойна предикация, какъвто неслучайно няма – той би бил твърде труден поради непрекъснатата амбивалентност на значенията си.

Но художествено това носи – поне в моите очи – грамадно очарование, не само заради трудността и елегантността на направата, а и защото, тъй да се каже, разширява света поради постоянната двойственост на значенията и преминаването им от едно в друго. Вече нищо не значи просто самото себе си, а винаги и още нещо. Така всичко придобива много по-широк обем.

По същество иронията функционира в прозата като непрекъсната метафора или символ, като тропа, фигура, но изградена върху хумора, който и сам по себе си е много рядък и ценен.

Нека поговорим и за романа “Захвърлен в природата”. Несъстоятелна ли е историята на науката? Отвъд епидермалния слой какви подводни течения крие испанският свят от времето на д-р Монардес?

Науката (нито историята й) не е несъстоятелна, макар постоянно да пребивава в грешка. Това също е много ироничен факт.

Лесно можем да се уверим в него, ако видим колко са се сменили възгледите за научна истина през последните няколкостотин години, да речем. Навярно след 200 години почти всичко, което днес науката счита за истина, ще бъде опровергано като грешка. Точно както се е случило през последните 200 години. Но това не прави науката несъстоятелна, а е просто показателно за процеса на натрупване на знания в един много сложен свят.

Вселената е грамадна и по всяка вероятност почти немислимо сложна, а човекът е твърде малък, умът му също е може би доста посредствен. Това е сблъсък на рало с ракета, тъй да се каже. Докато на ралото му пораснат крила, ще мине доста време. Налъмите ще цъфнат малко преди това.

Що се отнася до испанския XVI в., той носи много от характеристиките на модерността, преди всичко цинизма, алчността, сляпата самомнителност и безпочвената увереност в неща, които най-добре биха могли да бъдат определени като тежки недоразумения.

Имат ли цивилизациите устои?

Разбира се. Част от тях са конвенционални, но са се превърнали във втора природа. Други идват от самата „първа” природа – семейството например е според мен един от тези устои: конвенционална форма на необходима природна функция.

Формата е конвенционална и в този смисъл това е „най-малката клетка на обществото”, но функцията е задължителна и в този смисъл е част от самата природа, чиято първа цел е да се възпроизвежда. Тази необходимост може да взема различни конвенционални форми в зависимост от обстоятелствата.

Много от чертите на цивилизацията, струва ми се, са конвенционално преоблечени, маскирани необходимости или характеристики на природата. Цивилизациите имат много твърди устои, понеже природата има много твърди устои.

Разбира се, цивилизациите са двояки неща, понеже голяма част от техните функции целят именно да предпазят човека от природата, в това число и от неговата собствена.

Тъй като природата е едновременно много мощен импулс и крайно сурова заплаха, хората винаги ще изграждат някаква изключително сложна форма на ред, която едновременно да реализира първото и да ги предпази от второто. Тя следва естествено от съчетанието – или сблъсъка – на природата с човешкия ум. Това са много силни устои както за цивилизациите изобщо, така и за всяка една от тях поотделно.

Като катедрали ли остаряват книгите? Ти лично подвластен ли си на литературните моди (като писател и читател)?

Не мисля, че книгите остаряват толкова внушително. Според мен с течение на времето те просто избледняват, като старите фотографии. Това мое впечатление ме прави неподвластен на литературните моди. Много лесно мога да си ги представя как избледняват до пълна загуба на яркост.

“Възвишение” е романът, който те направи свръхпознат на българската аудитория. Излязоха и няколко сериозни критически текстове. За трогателната и неподражаема смесица на високо и ниско, за прецизния език, за трагикомичната природа на героите. Съществуват ли според теб исторически моменти, в които с особена яркост изпъкват точно такива черти? Има ли матрица?

Съществуват такива моменти. Това са преди всичко периоди на промяна, на преминаване от едно състояние в друго.

Европейският ренесанс, например, е такъв период и е пълен с неподражаеми истории и герои. Българското възраждане също е такъв период.

Но е необходима уговорката, че такива периоди не трябва да бъдат съпътствани от твърде голямо насилие, защото във Втората световна война например няма нищо трагикомично. Втората част на тази сложна дума липсва там.

Насилието унищожава комизма, както добре може да се види в „Кланица 5” на Кърт Вонегът, иначе писател с великолепно чувство за хумор. Но по правило трагикомичните истории и герои изобилстват в бурните времена на преход и промяна, преминаване от едно състояние в друго. Тъй като това е по същество неспирен процес, те могат да бъдат намерени навсякъде, но с различна честота и живописност.

Светът воля ли е, или представа (ако ми позволиш едно волно позоваване на Шопенхауер)?

Според самия Шопенхауер (когото впрочем аз много харесвам и го считам за романтически философ, от мрачната жилка на това велико движение) той е едновременно и двете. Пак според него волята е много по-важен и силен фактор в света. Представата е просто репрезентацията на тази воля, давана от интелекта, който през повечето време не е нищо повече от неин слуга.

Суеверен ли си?

Да, и то доста.

В края на краищата аз съм писал книга за окултизма, поне тематично, каквато е „Джобната енциклопедия на мистериите”.

Страх ме е от черни котки, правя сицилианските знаци и имам една съседка, която според мен е въплъщение на кутсуза, тъй че гледам никога да не я срещам, а ако все пак това ми се случи, се връщам вкъщи и излизам отново най-рано след минута.

Няма как, нелечимо е.

Милен Русков е български писател и преводач.
Автор на “Джобна енциклопедия на мистериите” (2004), за която получава наградата за дебют “Южна пролет”, “Захвърлен в природата” (2008), за която получава наградата “Вик” за роман на годината, и “Възвишение” (2011).

Превел е над 20 книги от английски, в т.ч. “Изповедите на един английски пушач на опиум” на Томас де Куинси, “Пари” на Мартин Еймис, “Как да гледаме философски на живота” на Джеръм Джеръм, и др.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

4 Kоментара за сега ↓

  • Velina // 8 юли, 2012 //

    Удоволствие да прочета! Благодаря на Милен Русков и Ина :-)

  • Стела Николова // 8 юли, 2012 //

    Не познавам автора. Неприятно впечатление ми направи интервюто, много претенциозен език, голямо самочувствие и по-близко до боговете, отколкото до хората.

  • Деян Енев: нормалното кръвообращение на литературния живот е блокирано | Jasmina Tacheva // 11 май, 2013 //

    [...] им се зачете. Такива са Алек Попов, Георги Господинов, Милен Русков, Калин Терзийски, Петър Делчев. Към тях трябва да [...]

  • Марко // 17 май, 2014 //

    До:

    Стела Николова // 8 юли, 2012 //

    Не познавам автора. Неприятно впечатление ми направи интервюто, много претенциозен език, голямо самочувствие и по-близко до боговете, отколкото до хората.

    Не го подценявай, ама никак. Много рядко, но се случва някой да е на “пряката линия” на боговете.

Коментирай