Public Republic Art Studio

От една постапокалиптичка

2 юли, 2012 от · Няма коментари

Fizika na Tagata

Георги Господинов. “Физика на тъгата” . Изд. Жанет 45, 2011

До:

Г. Г.
Минотавъра
Бога на мравките
емпата
брат му
баща му
дядо му
изоставените деца
изядените деца
(може и на Ален Делон да му е интересно)

Да се знае, че капсулата на времето a.k.a. “домашната аптечка за след края на света” бе открита по-рано днес във времеубежището на едно софийско мазе, под стълбите на къща в Т., пред затвореното лятно кино в T., под паве на малък площад в Лисабон, в един облак от немокрещ дъжд, до оградата на Жълтата къща и на още толкова места, колкото са годините, изминали от първия мит за Тезей.

Общо-взето е навсякъде. От щаба предполагат, че по въздушно-капков път е разпространила семена /малки черни знаци с различна форма, наричани “букви”/ във всеки край и безкрай на вселената и сега капсули никнат навсякъде.

Може би ще се радвате да научите, че най-тленното вътре – една синкава /макар в по-ново време да не ползваме цветови названия, а просто комбинации от пиксели/ книга с дебелина, доста по-голяма от обичайната на комиксите, които от време на време зачитаме в хартиен вариант, е най-добре запазена от инвентара. В момента подлежи на дешифриране. Много са скокливи тези черни знаци, букви, то си е цял “Лабиринт”, ама това Вие много добре си го знаете.

Ако още се чудите коя съм, да поясна, че извън работното време, в което задачата ми е главно да се превъплъщавам в различни разреди животни, най-вече книгопасни, съм от тези новите /да си призная обаче, и ние остаряваме/, които описвате като “постапокалиптици”.

В старите енциклопедии ни наричат дори “деца на Демокрацията”, макар в последните години все повече възрастни да се тюхкат, че то Демокрация така и така нямало. Явно сме по-голямо чудо и от Иисус, щом освен баща ни липсва и майка.

Вие, писателю, и всички гореупоменати лица, с които хем сте едно цяло, хем сте коренно различни, бихте казали, че живеем хем в Апокалипсиса, хем в Пост-Апокалипсиса, даже и в Пре-Апокалипсиса. Аз бих добавила и Неделята. Едно съвремие, в което Апокалипсисът идва не в 6, а по 6 пъти на ден минимум, но около нас е толкова тихо, че все едно си в

Градове, които изглеждат пусти в 3 следобед
Грац
Торино
Дрезден
Бамберг
Тополовград
Одрин
Мантуа
Хелзинки
Кабур
Руан*

Обръщам към Вас – никой не знае къде сте в момента, макар да има различни предположения – някакво извънредно скришно бомбоубежище под училище в Т., още по-тайно мазе в столицата, край живописни немски езера, на кафе с Гаустин…

Но Ви търся все пак, за да опитам да синтезирам позицията на съпоколенчиците /малко номенклатурно сигурно ще прозвучи, но за нашата генерация е по-скоро рядкост да можем да формираме неологизми със съветски привкус/ си относно Вашата многоуважавана от нас капсула.

Аз и без повод бих Ви писала, знам, че обичате писането и получаването на писма. Обаче още повече нарасна решителността ми, като видях, че ред от пре-апокалиптичните коментатори на Вашите творби често отбелязват разни свои, според мен неоснователни, наблюдения като: “Знам, че младите няма да знаят какво е това животно Социализъма и как мирише кинолентата, но аз помня!”

Исках, собствено (в своя защита ще кажа, че и преди прочита на книгата Ви знаех тази дума), да споделя с Вас, че по принцип, като споделям впечатленията си за новопрочетена книга, все се случва да си прикривам действителната възраст.

Мисля си, че всеки уважаващ себе си автор, като види, че делото му е обект на интерес от страна на разни недоносчета, на които дрехите им са покапани още от несръчно изпитото вино на абитуриентската вечер, би махнал пренебрежително с ръка и би продължил да си пуши цигарата на вдъхновението.

Малко по-ухилено отпреди, “но то, вдъхновението, е за възрастни и отзивите за книгите ми би следвало също да се поверяват в ръцете на сериозни хора”.

Аз знам обаче, че Вие няма да си го помислите, Вие самият често сте на 3, така че не се притеснявам. Плюс това аз на своя абитуриентски бал не отидох и дрехите ми са що-годе чисти.

Имам обаче проблеми и от друго естество.

Като за начало, от две години домът ми се помещава през океана, в едно градче близо до Ниагарския водопад, който не виждам да се е променил съществено, откакто Алеко го е посетил. По-важният проблем е, че понякога, по думите Ви, когато тъгата извърши своята презокеанска миграция, през ума ми се прокрадва съмнението, че може би наистина нашето поколение от постапокалиптици много не разбира какво се случва около него.

Защо проявявам тази нечувана дързост – да мисля за нас като за постапокалиптични същества и да си представям, че книгата Ви, макар не само, но до голяма степен и на нас е посветена? Вие казвате, че ще дойде време, когато обитателите на Земята, независимо дали кореняци, или пришълци, няма да имат спомен от миналото.

То ще трябва да им се припомни и в името на тази голяма цел човечеството всеки ден каталогизира открития, изобретения, мамути, вампирски скелети и други свещени мощи, формули за кисело мляко и атомни бомби и прочие.

Все повече се убеждавам, че май е настъпила тази повратна точка. Че ние, поколението след Промените, което в световен план може да се определи и като това на Интернет, айпода (да не би пък Стив Джобс да ни е баща?), микровълновата печка, 1,2,3,4G смартфоните, или както един приятел ни нарича, the (WH)Y generation, въпреки (почти) неограничения достъп до дигитална, цифрова, социална, виртуална информация, имаме все по-големи бели петна относно събитията от детството, та какво остава за тези малко преди него.

В този смисъл чувствам, че ние сме именно постапокалиптици. И то от най-трагически вид, понеже за разлика от тези, които занапред има да се раждат и които, логично, нямат чак толкова какво да търсят по оголелите тротоари на 90-те, ние по тях сме расли, а все едно имаме амнезия.

Ние сме поколение на безвъпросителни. Нашите баби и дядовци или презират дълбоко соц-миналото, или горко милеят за него. Майките и бащите ни са расли в комсомолските редици, после пели бойните песни на демокрацията по смелите си студентски митинги, докато сме се раждали.

Сетне са треперели, предадени, от яд, перящи пелените ни на ръка и чакащи колетите хуманитарни помощи от Швейцария в най-гладните години на пост-соца. Сега им е все тая – държавата и без това вие на умряло.

И ние, непомнещи гордите възгласи на закъснялата [според Вас направо несъстояла се] си Пражка пролет, непомнещи сълзите на майките си, редящи се в 4 сутринта на опашки за хляб в Лукановата зима, сме израснали с това „все тая“ и дори не искаме да знаем за тези голи, излъгани, но копнеещи времена и не питаме.

Само се усмихваме кисело на всеки опит на старите вкъщи да започнат задочната тема и махаме презрително с ръка – политика, какво ни интересува нас.

Нашите родители поне са вярвали в една цел. Ние виждаме само опороченото й (не)изпълнение. И мислим за бягство. Защото е страшно да замлъкнат мечтите, както става с майките и бащите ни. Затова крещим в чалга дискотеките, колкото ни глас държи – да упражняваме този вик за мига, когато ще крещим за една голяма мечта.

Мечта, която, по всичко личи, само навън може да се осъществи. Тук няма работа. Няма мечти. Не остана и срещу какво да се борим, защото всичко в машината на държавата е за смяна. Така че – давай да бягаме! [откъс от нещо, което все започвам да пиша и все се задавям и не довършвам]

Обаче членуваме във Фейсбук групи с атомни черепи и заглавия “Да израстнеш през 90-те”. Помним, че всяка вечер като родителите ни на нашата възраст чакахме Сънчо и Педя човек. Слушахме с тях диско от Западна Европа, навъртахме се край жигулите, които редовно поправяха и които прогресивно зачезваха.

Питахме каква е разликата между “Полиция” и “Милиция”, понеже лади и от двата вида още се срещаха по кръстовищата. Купуваха ни играчки на Бъгс Бъни по обед, а привечер дядовците и бабите ни с преправени гласове опитваха да върнат любовта ни към Пинокио /или Буратино за по-носталгичните/, Пластелинко, Туфо рижия пират, Ян Бибиян, Готованко.

Понеже и възрастните още бяхте в недоумение, канехте вкъщи хем Дядо Коледа, хем Дядо Мраз, което за нас си беше чиста шестица от тотото – два пъти повече подаръци. Гледахме с вас конференциите на Желю Желев, извънредните емисии покрай Валутния борд (не разбирахме много какво става и се връщахме към играта с индианци – да, и ние все още играехме с тях).

Радвахме се, че имаме хиляди левове /според американските филми по телевизията бяха много пари – достатъчно, за да убиеш някого/.

Един ден родителите ни ги взеха и като си ги поискахме обратно, дадоха ни по лев-два, а ние мислехме, че може цяла кола да купим с тях. В магазина обясняваха, че само за дъвки стигали и ние се мръщехме ужасно.

Позволявам си да Ви отегчавам с тези истории, защото знам, че сте от малкото, които ще ме разберат. Моето поколение израсна без герои. Въпреки наплива на американската комиксова и екшън култура. Докато се осъзнаем, започнем сами да гледаме новините, и по малко да се осведомяваме за близкото минало, не спираха да развенчават този митологичен “Преход”, който така сполучливо може да се опише с Вашата метафора за Лабиринта.

Какъв по-голям лабиринт от тоя прословут преход, в който всички проходи, през които историята се е процедила, май са били запушени…

Докато научавахме постепенно кой е Сашо Сладура, кой е Ян Палах, кого наричат “Багера” (рядко от родителите си – повече от разни телевизии, разни улични легенди в трамвая); докато качвахме сами в YouTube архивни кадри от героичното превземане на Парламента в онези хайдушки години, за които толкова ви завиждаме, един по един хероите на тези времена ги изобличаваха в двойни игри, любови с властта и най-вече с парите.

А ние гледаме невярващо как цялото ни детство, оцветявано с водните боички на вярата в доброто, губи багрите си и се изражда в зловеща тъма. И все по-усилено се взираме в мрака за белите точки на примери за подражание, на “добри практики”, както е записано в учебниците ни.

Нашите учебници винаги са пълни с чуждоземните постижения и то най-вече в науката и бизнеса. Нравствени учители нашето поколение намери само в позабравени рок-бунтари, които май единствено не престанаха да пеят за свободата – не само на тялото, но и на духа. Защото всичко около нас сочи, че духовното е безперспективна категория в наши дни. Че точно обратното трябва да следваме, ако искаме да успеем.

Защото днес лудите считат за свестни – тези без задръжки и без морал. Те диктуват правилата. И тогава, на другия край на света, тъкмо в момент, когато упорито опитвах да преценя дали има смисъл да се връщам, книгата Ви се озова в мен и аз я прочетох на един дъх.

Под цъфнала липа в парка (тукашните никак не миришат и това не е опит за имплицитен шовинизъм), в автобуса, на работа, преди да заспя, на ум, на глас, сама, в компания – аз не пуснах Вашата книга и никои 350 страници в живота ми не са били толкова лесни и толкова трудни за четене. “Трудни” и по смисъла на възрожденския български език. Трудни със значения, опит, идеи, кълнове, които се прихващат за съзнанието и принасят неумиращи послания.

Аз Ви пиша, за да Ви благодаря за откровеността, вниманието, любовта, емпатията. Емпатията май съдържа всички тях. Благодаря, че, разкривайки следите на пътя преди нас, ни показахте накъде той продължава. Ние, както казах, се бяхме изгубили в едно незнаещо безвремие.

Не само пътя показахте, но и един добър начин да го вървим – с поглед и ухо за другите, не слепи и глухи, затворени в себе си. Показахте, че пътят затова се казва “път”, защото се изброжда от много хора. В различни времена. Тези преди нас, тези след и тези, вървящи редом с нас, не могат да бъдат отречени, забравени, отритнати.

Всички сме различни и всички си приличаме. По това, че всички се случваме. И заедно се лутаме из Лабиринта на света и на самите себе си.

Благодаря, че поставихте началото на една нова физика, до която нито Нютон, нито Айнщайн са стигали конкретно. Която казва, че няма нищо задължително в това, времето да тече линейно. Че връщането назад не само не е невъзможно, но че всеки го прави всеки ден в спомените, дори в мечтите си. Че от това следва, че и грешките от миналото подлежат на коригиране. Поне в нравствен план. Ако коригираме самите себе си.

А бъдещето… Кой знае… Ясно е само, че то ще е толкова добро, колкото добри сме самите ние.

Искрено Ваша,
Жасмина Тачева

06/24/2012, Бъфало

________

* Господинов, Георги. “Физика на тъгата”. ИК “Жанет 45″, София, 2012г.

** Не мисля, че “Ви” беше граматически и смислово правилната форма за обръщане към Георги Господинов. Правилното местоимение според мен е “ви” – за да включи всички негови “аз”-ове – реални, митични, вчерашни, днешни, утрешни, пътуващи, пишещи, търсещи, събиращи.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай