Public Republic Art Studio

Илиян Метев: “Чувствам се европеец”

22 юни, 2012 от · 1 Коментар

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Ирина Папанчева с Илиян Метев

Iliyan Metev

Илиян Метев е роден през 1981 г. Прекарва детството си в Германия, където учи за цигулар и има изпълнения по германското класическо радио. Учи художествено изкуство в Central Saint Martins, Лондон, и завършва Британското филмово и телевизионно училище (UK National Film and Television School) през 2008 г.

Илиян е режисьор, оператор и ко-продуцент на филма „Голешево”, който печели 17 награди, между които и Talent Dove в DOK Leipzig – един от най-престижните фестивали за документално кино. Новият му филм „Последната линейка на София” току-що грабна втората по значимост награда от инициативата “Седмицата на критиката”, провеждаща се от повече от пет десетилетия в рамките на кинофестивала в Кан.

Връщате се от фестивала в Кан с наградата Visionary Award за филма “Последната линейка на София”. Поздравления! Какъв е смисълът на тази награда и какво означава тя за Вас?

Това е голямо признание и комплимент за нашата работа, както и внимание към ежедневните усилията на нашия екип от “Бърза помощ”.

Филмът ни отне почти четири години, за да го завършим, имахме и тежки, и по-леки фази, но никога не сме доупскали компромиси в неговите подход и автентичност. Така че участието и наградата в Кан са голяма чест за нас.

Как се роди идеята за филма? И защо “последната линейка”?

Идеята се роди от контраста, който няколко пъти съм виждал в нашите болници. От една страна системата и стойностите с жестокост се разпадат, от друга страна има все още доброта и отговорност в някои хора в тази сфера.

“Последната линейка” е метафорично заглавие. Но ако не покажем инициатива и отговорност, то може да стане реалност.

Какво беше усещането да пътувате с линейка из София в течение на две години? Какво породи процесът във Вас като личност и като творец?

За мен София промени физиономията си и стана друг град. На всеки втори ъгъл има спомени – трагични, но и ведри. Близостта с нашия екип и тяхното ежедневие ме промени и ме накара, надявам се, по-уравновесено да мисля за живота и смъртта.

Каква е Вашата история в този филм? Как бихте довършили изречението “Това е филм за….”

Това е филм за трима души, които вършат нещо смислено и за което дават всичко от себе си на фона на една разпадаща се система.

Идеите Ви за заснемане на филма са доста смели. Как стигнахте до тях, особено до решението да не показвате лицата на пациентите?

Моята концепция беше ясна още преди започването на снимките. Исках да се фокусирам изцяло върху екипа и условията в тяхното ежедневие.

Ако показваме останалото – би изместило този фокус, а и би нарушило личното пространство на пациента. Редица телевизии искаха да покажем малко повече сензация, но, разбира се, ние не се съгласихме.

Как създадохте окончателната структура на филма и различава ли се тя драматично от първоначалната Ви идея?

Монтажът е един полурационален, полуинтуитивен процес. Важното в процеса беше да имаме правилен баланс между елементите – всяка сцена да показва нещо ново, да постигнем правилно съотношение между сериозността на ситуацията, но и хумора, без който трудно се оцелява в тази сфера.

Важно беше да има и развитие в напрежението, както и в ритъма. Когато всички тези елементи си намерят мястото, в един момент материалът започва да свети и да живее за себе си. Това е неописуемо.

Имаше ли водещ принцип или тема, който Ви помогна да определите най-важния аспект във всяка сцена при заснемането й, както и при „сглобяването” на филма, при редактирането?

Интересуваха ни ситуациите, в които пряко си личаха отдадеността, но и предизвикателствата в ежедневието на нашите герои.

Понеже подходът ни беше документалното наблюдение, където чакахме нещата да се случат пред камерата, трябваше да сме заредени с много търпение в продължение на две години. В монтажа заснетите ситуации в комбинация с гореспоменатите качества формираха скелето на нашия филм.

Процесът на заснемане на филма провокира ли някакви нови идеи или разбиране за правенето на филми, които бихте искали да изследвате в бъдеще?

Да, провокира нови идеи. Част от творческия подход на “Последната линейка на София” беше да направим възможно най-достоверен документален филм, технически точно сглобен.

И действително имаше доста хора от публиката, а и критици, които бяха впечатлени от това, че филмът ни прилича технически на игрален филм. Надявам се да развия този подход по-нататък със следващия си проект, без да губя документалната автентичност.

Имате ли усещането, че въпреки липсата на музикален фон във филма, Вашият значим опит в музиката е провокирал тази негова специфика?

Надявам се. В моята работа не обичам да ползвам музика – тя прекалено изкривява действителността и често е по-заредена с емоция, отколкото картините.

Но иначе намирам самата логика на музикалната композиция, идеята за контрапункт и темите и вариациите в творбите, примерно на Бах, за много вдъхновяващи и сходни с киното.

Какво следва след „Последната линейка”? Какви са творческите Ви проекти?

Още е рано да се каже конкретно, но развивам нови проекти – и в чужбина, и в България.

Имате продуцентска къща. В киното лансирането на филм без продуцент е невъзможно. Смятате ли, че това се отнася и за другите изкуства в наши дни? Достатъчно ли е за един творец да бъде талантлив и да твори, или има нужда от сериозен маркетинг, за да стигне до своята публика?

В момента с интернет и все по-достъпната техника нещата много се променят. Както едно време на писателя му е трябвала писалка и хартия, така става сега с камера и компютър.

Важното е да имаме нещо стойностно за казване. Сигурен съм, че с упоритост може да се стигне много далеч. Но когато артистът иска да получи финансиране, да привлече вниманието на телевизиите и публиката, ролята на продуцента е важна.

Възможно и нормално е в днешно време артистът сам да се продуцира, но все пак често е по-плодотворно да се събере с друг продуцент, с когото преследват една и съща цел.

Живеете в България и Великобритания. Как се е отразило обитаването на два различни свята на формирането Ви като творец? И къде е домът Ви?

Това е любимият ми въпрос, защото е много нееднозначен. Живял съм и дълги години в Германия, така че се чувствам навсякъде чужденец и навсякъде у дома.

Имам най-силна емоционална връзка с България и често се чувствам призван да работя тук. Същевременно се обогатявам от контакта с най-различни култури и идеи в Англия. Така че бих казал, че се чувствам европеец.

Рубрики: Frontpage · Visual Art

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Жасмина Тачева // 8 юли, 2012 //

    Поздравления и за наградата в Карлови Вари!

Коментирай