Public Republic Art Studio

Петър Чухов: “Живото човешко присъствие, топлотата, обживяността,… е ценното, както в бита, така и в изкуството.”

9 юни, 2012 от · 1 Коментар

Exclusivno_za_Public_Republic

Разговор на Жасмина Тачева с Петър Чухов

Petar_Sn_Radina_Gancheva
Снимка: Радина Ганчева

Петър Чухов: “Хайку като светоусещане означава скромност, ненатрапливост, способност за вслушване и вглеждане в другостта, в не-аза. И изразяване на този не-аз с колкото е възможно по-малко примеси. Но за мен не значи бягство от отговорност, от отношение, безстрастна обективистичност. Точно в това, как да бъде спазена мярата, е голямата трудност. И голямото майсторство – не само в писането, но и в битността.”

“Порядъкът е един вид постигане на хармония. В този смисъл успешна поезия е тази, която, дори с привидния си хаос, предизвиква усещане за хармония.”

Poster_Rafail Georgiev
Постер: Рафаил Георгиев

Този понеделник бе поредното представяне на мултимедийния спектакъл „Безопасни игли“ по сценарий на Мая Кисьова – първи по рода си подобен проект в България, съчетаващ хайку на български, английски, руски и японски от едноименната ти книга с музика и асоциативна мултимедия.

От друга страна, първоначално книгата ти излиза само в двайсет екземпляра, всеки с уникални оформление и рисунки от Сирма Сиромахова. Може ли същото да се каже и за спектакъла – че е различен всеки път?

Да, донякъде. Разбира се частта, която е мултимедийна, винаги е една и съща, но играта се променя. Като цяло спектакълът все още се дооформя. Мая, освен автор на сценария, е и режисьор, а и изпълнител. Тя обича да импровизира, така че, в зависимост от атмосферата и настроението, всяко представление има различно темпо, ритъм и изразителност.

Photo_Rafail Georgiev
Снимка: Рафаил Георгиев

В спектакъла могат да се проследят седем настроения, кореспондиращи на определени душевни възприятия: „Град”, „Интериор”, „Смърт” срещу „Живот”, „Природа” срещу „Любов” и последната – „Опасни игли”.

Изградени са върху сто и пет хайку стиха от „Безопасни игли“. Можем ли да ги определим като сенрю (бележка за читателите: жанр в хайку, при който на преден план са човешките настроения, а не просто природата) ?

За да не се объркат хората, които не са навътре в проблемите на японските кратки форми, всичко минава под знаменателя на хайку. Всъщност наистина някои от тристишията са сенрю, а някои – от така наречения хибриден тип между двата жанра.

Но по-голямата част са хайку, макар и не от класическия вид. При този жанр също има класически и свободен модел, както има класически и свободен стих в поезията като цяло.

Photo_Ralitza Toncheva
Снимка: Ралица Тончева

Защо точно 1200 безопасни игли?

Отговорът на този въпрос може да даде Мая, която сама си изработи костюма от безопасни игли. Аз мога да кажа само, че дори и представлението да започне с такъв точен брой игли, в края му те са по-малко, защото някои от тях се откачат и падат по сцената.

Photo_Maya Kisyova
Снимка: Мая Кисьова

Синкретичността – съчетанието на поезия, музика, театър, танц, мултимедия – това ли е бъдещето на изкуството?

Според мен това е естественото състояние – така е било в миналото, още в древността, така е днес, сигурно така ще продължи да бъде и по-нататък. Новото разбира се е мултимедията. Обаче с нея трябва да се внимава.

Тя придава лъскавина и зрелищност, но това е само външен блясък – както при супермодерните заведения, които на пръв поглед са страшно привлекателни, а като поседиш малко в тях, вече ти се иска да излезеш. Живото човешко присъствие, топлотата, обживяността, да го кажем така, е ценното, както в бита, така и в изкуството.

Biorain Dhunta
Снимка: Biorain Dhunta by Petar Tchouhov

Преди броени месеци сборникът „Безопасни игли“ беше преведен на ирландски. Как се случи това и какво означава за теб?

Покрай различни мои публикации в хайку издания, някои от които в Ирландия, се запознах (виртуално) с Гейбриъл Розенщок, един от известните съвременни ирландски поети и писатели, също и автор на хайку. Той е от малцината в своята страна, които, освен че говорят ирландски гейлик, пишат на него, а също е превел и продължава интензивно да превежда произведения на автори от цял свят на този език, който, макар че е задължителен за изучаване в училищата там, не се радва на голяма популярност.

Гейбриъл хареса моите неща, помоли ме да му изпратя повече и аз му изпратих „Безопасни игли“, току-що издадена от „Сиела“ двуезично – на български и английски. След около месец той ми писа имейл, към който беше прикрепил превода си на цялата книга на гейлик. Каза, че търси издател.

Търсенето продължи около година, но накрая сборникът излезе и сега се разпространява освен като печатно издание и като електронна кига, а също и във версия за мобилни телефони, което, според мен, е особено подходящо за кратките форми.

Изданието е двуезично – на ирландски гейлик и български. Според Гейбриъл читателите биха били любопитни да видят версии на стиховете и на нашия език, тъй като кирилицата изглежда екзотично. За мен пък е екзотично да имам издадена книга, и то точно с хайку, на ирландски гейлик.

Photo_Maya Kisyova
Снимка: Мая Кисьова

Също така споделяш, че често пишеш на английски и след това превеждаш написаното на български. Спектакълът пък се играе на три езика. Чудех се – как се променя хайку с промяната на езика; какво печели и какво губи в тази метаморфоза?

Тъй като познанията ми за хайку са придобити основно през английски, свикнах да мисля този жанр чрез този език. Разбира се всичко, което напиша, минава през редакцията на някой от моите приятели хайку поети, чийто роден език е английски. По принцип английският е по-синтезиран език, с по-малко думи и по-малко срички можеш да кажеш повече неща, а това при хайку е много важно.

Понякога се случва българската версия да се различава по смисъл, за да може просто да зазвучи добре. Случва се и обратното – нещо, което съм написал на български, на английски става почти ново стихотворение. Това е според мен и една от любопитните характеристики на спектакъла – зрителите, които знаят и трите езика или поне два от тях, могат да видят как понякога се променя акцентът или дори целият смисъл при различните версии.

Традицията при рецитиране на хайку е то да се казва по два пъти, така че в случая това донякъде е и реверанс в тази посока.

Хайку като литературна форма учи на точност, „пестеливост и поетически аскетизъм“ в писането, както сам се изразяваш. А влияе ли на самата душевност, на самия поглед към света освен на претворяването на видяното в думи?

Хайку като светоусещане означава скромност, ненатрапливост, способност за вслушване и вглеждане в другостта, в не-аза. И изразяване на този не-аз с колкото е възможно по-малко примеси. Но за мен не значи бягство от отговорност, от отношение, безстрастна обективистичност. Точно в това, как да бъде спазена мярата, е голямата трудност. И голямото майсторство – не само в писането, но и в битността.

От личните ти наблюдения – какво е добавил Западът в лицето на Бийт поколението и днешните европейски и американски хайку автори към хилядолетната поетична източна традиция?

Бих употребил две, може би малко дразнещи, но според мен добре изразяващи това, което искам да кажа, думи – хуманизация и урбанизация. По традиция хайку се занимава повече с природата, което за битието на японеца от 17 век сигурно е било естествено, но днес за по-голяма част от пишещите хора е вид отчужденост. Природата не е естествената ни среда, тя достига до нас опосредствана, а в чист вид дори ни плаши.

И докато в японската култура пиететът към класическото наследство до голяма степен затруднява преодоляването на традицията, макар че и там това се случва, за западния писател задръжките са много по-малки, ако въобще съществуват.

Някои могат да сметнат това за непочтително, арогантно и дори разрушително отношение, но то ражда нови форми и нови възможности. Светът на градския човек, трескавото ежедневие на модерността (да си спомним „Модерни времена“ на Чаплин), калейдоскопичността на постмодерното и вездесъщата мигновена виртуалност от началото на 21 век срещат в хайку и свързаните с него кратки форми както мощен противник, така и възможен съюзник, стига да могат да намерят общ език.

Точно това търсят поетите от бийт поколението, а и днешните европейски и североамерикански автори. А и не само те. Ето като пример едно от „американските хайку“ на Джек Керуак:

в аптечката ми –
зимната муха
умряла от старост

LaText_Sn_Vladislav_Hristov
Снимка: ЛаТекст – Владислав Христов

С толкова български автори на хайку, признати по света, можем ли да говорим за България като за ярък участник в днешната хайку общественост?

Световната хайку общност е сравнително затворена система, голяма част от авторите се познават чрез интернет и всеки нов, интересен поет, бързо влиза в обсега на вниманието. По-сложно, но и много по-важно, е събуждането на итнерес от страна на по-широки кръгове от културните слоеве и четящата аудитория. Това засега почти не се случва, както у нас, така и зад граница. Но смятам, че постепенно нещата ще се променят.

Подсъзнанието ли пише, или върхът на умствената съсредоточеност? С други думи – поезията повече на хаос ли прилича, или на съвършен порядък?

Всеки хаос е порядък от някаква гледна точка, както и обратното. Порядъкът е един вид постигане на хармония. В този смисъл успешна поезия е тази, която, дори с привидния си хаос, предизвиква усещане за хармония.

Преди около година се появи стихосбирката “Когато се завръщат еднорозите”. За поезията в нея казваш, че е по-подходяща за четене с чаша вино пред камината, отколкото пред публика, докато „Безопасни игли“ е превъплътена в спектакъл.

Американски литератор сподели наскоро, че поезията от Балканите има забележителната способност да обединява двата ракурса – интимния и обществения – в едно и да звучи на площада по един начин, а насаме със себе си да разкрива коренно различни смисли. Съгласен ли си с това твърдение?

Не знам, дали това е характерно специално за поезията на Балканите, но наистина една поетическа творба (а и не само) носи различни енергии в себе си и те могат да бъдат отключени по различни начини.

Спектакли, пърформанси, поетически работилници и много други провокации, както към аудиторията, така и към самите пишещи – това са част от нещата, които дават допълнителни измерения на поезията.

Аз лично съм голям поддръжник на този вид изяви, затова организирам поетически двубои, участвам в поетически акции, а напоследък, използвайки това, че съм и музикант, представям някои от стихотворенията си като рок парчета с групата „ЛаТекст“.

Кога можем да очакваме следващо представление на „Безопасни игли“?

Може би през юли, на едно екзотично място.

Latext_Sn_Maritsa_Kolcheva
Снимка: ЛаТекст – Марица Колчева

Кога за пръв път посегна към китарата и кой беше първият път, когато обедини звучността ѝ с поезията?

На вилата имаше стара руска китара и като 7 – 8-годишен хлапак много обичах да дрънкам на нея. Не знаех акорди, нито свирех някакви мелодии, просто самият звук ме омагьосваше. По-късно започнах да ходя на уроци, да измислям песни и текстове към тях. Уви, те някъде се изгубиха през годините, но си спомням, че едно от парчетата се казваше „Димящата лула на живота“. Ха-ха, тогава четях много книги за индианци, да. Ето, мога да се похваля, че съм правил „инди“ рок още в началото на 70-те…

Една от китарите ти, с която често излизаш на сцена, няма тяло, а само гриф и рамка. Какво те привлече в нея освен специфичните ѝ звукови качества? Имат ли за теб специално значение празнотата и необикновеността ѝ?

Да не търсим под вола теле – не съм я избирал заради някаква символика на празнотата. Нито пък от суета. Просто е много удобна, разглобява се – част от рамката се маха, лесна е пренасяне, съвсем лека е. Освен това има изход за слушалки и можеш да свириш, без да пречиш на околните. Свирил съм си в автобус например, докато пътувахме за някакъв фестивал, май в Хърватия беше. А и звукът й наистина е впечатляващо добър.

Kokarda_Sn_Dimitar_Uzunov, Mehmed Hasan
Снимка: Кокарда – Димитър Узунов, Мехмед Хасан

„Кокарда“ ли е най-последният музикален проект, в който участваш? Къде можем да чуем групата в близко бъдеще?

Като част от етнорок групата „Гологан“, заедно с басиста Иван Вълев и барабаниста Гриша Маникатов започнахме да правим парчета, които не се вписваха в стила, който свирехме там. В началото пеех аз, но в един момент материалът се понатрупа и решихме да потърсим по-сериозен певец. Сменихме няколко души – поради една или друга причина те не се оказаха подходящи – и накрая попаднахме на Иван Матев, който се вписа добре в нашия саунд.

Така, след няколко месеца репетиции, през март тази година излязохме за първи път пред публика в рок бар „Фенс“. След това имахме участия и в други клубове, а следващото най-вероятно ще бъде в предаването на Васко Кръпката по телевизия „Скат“.

Другият проект, който всъщност може би е най-новият, това е групата „ЛаТекст“, за която вече споменах. Там се опитваме да влеем в поезията допълнителна енергия – клубна, а защо не и площадна, – тази на рока.


ЛаТекст – При мамута

Започнахме в края на февруари в Софийския университет – „При мамута“, после участвахме във фестивала „Улица Отец Паисий – текст“ в Пловдив, в Седмици на четенето, организирани от София: Поетики, а сега имаме покана да свирим и на малкия сезон на „Сфумато“ в края на месеца.

Върху какво работиш в момента и какво планираш за близките месеци?

Освен участията с „ЛаТекст“ и „Кокарда“, ще има и такива с „Гологан“. На 16 и 17 юни ще участвам в ежегодната международна хайку-конференция в Благоевград, организирана от хайку клуб „София“, където съм и част от журито в конкурса за хайку на свободна тема.


Кокарда – във Фенс

Поредният поетически двуой пък ще направим в рамките на пролетното издание на София: Поетики – на 23 и 24 юни. Слагам последните щрихи върху книгата на моето алтер-его Чешо Пухов – „Гола в тунела“ (чалга за интелектуалци). Имам покана за поетически фестивал в Шотландия в началото на септември и, ако намеря пари за път, живот и здраве, ще отида. Има и други неща, но те още са доста аморфни.

Линкове:

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: , , , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

Коментирай