Public Republic Art Studio

Събота, 26 май

27 май, 2012 от · Няма коментари

Ина Мирчева

СЕДМИЦА С НЕСПИРНИ ДЪЖДОВЕ

Съботата на 26 май мислено ме връща назад към една друга, незабравима за мен, събота – 12 май 2012. Премиерата на първата ми книга „Минава нощ, минава ден”.

На работа съм до 14.00, когато трябва да приключа успешно с куп неща – от опаковането и транспортиране на картини до среща с клиент, с когото трябва да финализираме продажбата на картина от изложбата. Събота е най-подходящото време – все пак за мнозина е почивен ден.

До 18.30 – началото на събитието, има цели четири часа и половина. Пресмятам как ще тръгна към 16.00, как за половин час ще бъда до Пощата, ще зяпам витрините, как ще си купя малка бутилка минерална вода, как точно в 17.30 ще бъда в книжарница „Хермес” (срещу хотел България), за да направим бързо, импровизирано интервю с Аница, която е сътрудник в сайта на Europlovdiv.

Умерената доза пресмятане е добро лекарство срещу паниката. Както и връщането още по-назад във времето – края на февруари. Февруари с минусовите температури, с виелиците и преспите сняг, незапомнени от години в този град.

Точно тогава предавам ръкописа на моята коректорка Гергана Иванова с молба на всяка цена да ми го върне лично за още няколко поправки. На следващия ден тя се обажда на мобилния, за да ми каже, че папката е вече в Университетското издателство при Георги Кърнев.

Гергана. Разбрала е, че няма какво толкова да се протака.

И после всичко се случва за седмица. С Цвети, моят технически редактор, сме в усилена кореспонденция, а нейното безгранично търпение привежда ръкописа в завършен вид.

Писането наистина е самотно занимание, но не и издаването на книга. От художника, през главния редактор, коректора, изборът на хартия!, печатарите, съмненията – възможно ли е всичко да бъде съвършено?, и прочие.

После двете рецензии на Ивона Карачорова и Жоржета Чолакова, които писаха с любов за книгата. На всички съм безкрайно благодарна.

А сега вече – с премиерата, трябва да зазвучат и финалните тържествени акорди.

Докато говорим с Аница, Стела е уловила free Wi-Fi и пее в новия си Twitter. Поглеждам към часовника, ескалаторът се движи на празни обороти – до уговореното време за начало на премиерата остават само 10 минути. Винаги пристигат в последния момент.

И наистина, всички се изсипват наведнъж и ме затрупват с цветя и поздравления.

Докато Жоржи казва встъпителните думи, аз съм скрита зад огромните букети, бутилките с бяло вино и луксозните опаковки шоколадови бонбони. В представите ми е изглеждало точно така.

После идва ред на моето четене. Още с влизането в книжарницата, сценичната треска се е изпарила и аз, обзета от необяснима веселост, почти разсмивам публиката, която може би си е представяла някакво драматично рецитиране на стихотворения.

Извинявам се за слабия и тих глас, като споделям, че той е причината мечтата ми за артистична кариера да се провали, и прочитам три стихотворения.

Няколко пъти съм извикана на бис, накрая отказвам да чета, споделяйки основателното си безпокойство, че, ако прочета цялата книга, кой луд ще си я закупи.

Отговарям на няколко въпроса, говорим и за това, каква лъжа е твърдението, че „сега не е време за поезия” – присъствието на толкова много мои близки и далечни го доказва. Раздаването на автографи е чудесно и все пак донякъде театрално, имайки предвид, че това е първата ми книга. Щастлива съм.

mir4_6

Повечето си тръгват, най-близките остават. Пръсваме се на две групи – едната забива в „Happy” отсреща, под хотел „България”, но малко по-късно се присъединява към нас в РТВЦ-то – просторна кръчма зад Радио-телевизонния център, където масите са по-големи и събират повече хора. Вътрешните помещения на ресторанта са заели бившите бомбоубежища под Сахат тепе, наречен още „Дановия хълм” с чест на българския възрожденец и книгоиздател Христо Г. Данов. Външните пространства са терасовидни, с много зеленина и огромни рекламни чадъри – в единство с прекрасното ни настроение.

mir4_ 8

Всеки е грабнал по книга и халба с бира. Четенето продължава. Припомнянето на това, как е минало. Повечето са на мнение, че като време е било в границите на разумното и сме се разминали с опасността да отегчим публиката. Някой обаче се обажда, че сме претупали събитието. Започват спорове и съмнения. Истината е, че това с претупването си го мислим, защото ни се иска празникът да не свършва.

Вкъщи вече подреждам цветята: ирисите във ваза от цветно стъкло, белият лилиум – във висока кристална ваза, червените и жълти рози трябва да са заедно, оранжевата стрелиция – отделно от другите, защото е най-красива, букетчето теменужки – в тумбеста глинена вазичка.

Снимам цветята. Искам тези цветя никога да не увяхват, поглеждам градинката на малката тераса, кестенът, чиито клони почти нахлуват в стаята.

Поглеждам небето. Започнало е да вали. Очаква ни дълга седмица с неспирни дъждове.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай