Public Republic Art Studio

Вещицата като персонаж във фолклора и в литературата за деца и юноши

18 май, 2012 от · 1 Коментар

Проф. дфн Томислав Дяков

Tomislav Diakov
Снимка: jumpinjimmyjava

Магията и магическите ритуали, според Едуард Тейлър, могат да бъдат отнесени към най-нисшите известни степени на човешката цивилизация(1). Носителите на такива знания и умения винаги, дори и в много по-късни епохи, са поставени на особен пиедестал; едновременно мразени и обичани, те предизвикват страхопочитание в социума.

Независимо от това, че са хора, статутът им в йерархията е този на медиатори между различните светове – земния, божествения и хтоничния. Свръхестествените сили, които обладават, им помагат в магьосничеството, гадаенето и чародейството; по собствена воля те могат да донесат добро или зло на обикновения човек.

„Съвместявайки често в едно лице жреца и магьосника (баяч), магът има на своя страна цялата сила на религията. (…) Маговете по професия съществуват още от най-древните известни стъпала на цивилизацията. Те са живели със своето магьосничество и са поддържали вярата в него. (…)

Що се касае до очевидността и обосноваването на очевидността, то магията не тръгва от лъжата и твърде рядко е употребявана като явна измама. Въобще – магьосникът изучава своята толкова прославена от древните професия съвсем добросъвестно и самият той съхранява вярата си в нея от началото до края”(2).

И така, още в архаичните култури магията е една от формите на тайното познание, свързано с управлението на някаква свръхестествена сила(3). Основната идея на магията, обаче, е действително тъждествена с основната идея на науката – това е „вярата, подразбирана, но твърде истинска, в природния ред и единство.

Магьосникът не се съмнява, че едни и същи причини винаги водят до едни и същи следствия, че изпълнението на съответната церемония, придружена със съответното заклинание, неизбежно ще доведе до желания резултат, освен ако се случи така, че неговите заклинания бъдат осуетени и провалени от по-силните заклинания на друг вълшебник…”(4)

И магическата, и научната концепция за света приемат установеността и неизбежността на последователните събития; неизменността на определени закони, чието действие може да се предвиди и да се изчисли. Следователно този, който знае причините, знае и следствията, а това е равносилно на управление на света.

Магията, обаче, често греши в естеството на частните закони, определящи последователността на събитията; погрешни са приложенията на асоциацията на идеи по съприкосновение в пространството и времето(5).

Така или иначе, магията подсказва силата на търсещото човешко съзнание, стремежа му да открие онези общи правила, чрез които да подчини природата, да наложи космоса над хаоса в битието. Вероятно това е и една от основните причини за нарастване на интереса към нея в съвременността(6).

Вниманието е насочено, обаче, не само към магическото действие, а и към неговите актори: магове, магьосници, вещици, баячки и врачки. В различните култури те имат известни различия помежду си, но общото, обединяващото ги в една група е по-важно: владеенето на магическата сила, чрез която моделират битието – за зло или за добро.

Те са посредници; извършването на вълшебства винаги е на ръба между реалността и свръхреалността, на границата между действителното и фантастичното. Енигматичните им фигури на медиатори сами по себе си са правдиви (и правдоподобни), а същевременно – имагинерни, недосегаеми, освен за свръхсетивното познание(7).

Най-ярко изразени двойствени магически черти в тази група притежава вещицата; тя е своеобразен характерологичен синтез на медиаторските функции. Зловещата й същност се откроява ясно в религиозен план, особено през средновековието, а това е едно важно условие за незаличимо присъствие като персонаж във фолклорната култура.

Диахронните връзки между мита, фолклора и литературата осъществяват преноса през вековете; казано условно, вещицата става една от брънките в културната традиция, като съединява различните фази: устност, писменост, аудиовизия(8). За да разберем защо е така, трябва малко по-подробно да разгледаме същността на вещицата като персонаж във фолклора и литературата и да се опитаме да установим социалните й функции.

В нисшите митологии и народните поверия вещиците са жени, встъпили в съюз с демонична сила (дявол или нечисти сили), за да се сдобият със свръхестествени способности(9). През средновековието представите, идващи от християнството, за жената като източник на греха и съблазните, улесняват твърде много широкото разпространение на вярата във вещиците. Странното е, че не само вещерството, а и неверието във вещиците е обявявано за ерес, предателство към бога.

Трите категории вещици са в йерархия: черни, творящи изключително зло; сиви, които извършват и някои добри дела и бели, помагащи на човека. Повечето вещици са отнасяни към втората категория; на тях се приписват епидемиите, сушите, неплодородието, множеството отравяния и лоши предсказания.

Според народните вярвания те могат да летят, да стават невидими, да оживяват предмети. Задължителните им атрибути са прилеп, черна котка, метла, ръжен, вълшебни треви. По правило вещиците са грозни старици. В някои случаи, обаче (може би и под въздействие на по-късния романтизъм) – приемат, когато се налага, външността на красиви млади жени.

Средновековните поверия разказват и за Сабат – разгулно сборище на вещици, когато те се съешават с нечистата сила. Това става на определен връх, нощем (Валпургиева нощ); дотам летят на метлите си, или на козли и свине. Вещиците (и магиите, които правят) са най-опасни по време на големите календарни празници; тогава способностите им нарастват и могат да попречат най-много на плодородието и благополучието на човешкия колектив(10).

„В Западния свят – твърди Жан Палу – вещерството по своята същност е една непрестанна молба, отправяна към просъществувалите езически богове. То е и постоянен протест срещу господстващите религии – католическата и протестантската…”(11).

В този план магията е изкуството да се управляват силите на Злото, а вещерството – опит те да се подчинят; затова Магьосникът е посветен в големите тайнства, а вещицата (рядко – вещерът) познава само малките тайнства. Тук разделението мъжко-женско начало подсказва по-късния, патриархален ред, в който водещата роля е на Мъжа, Героя, който доминира в митологичната структура на битието(12).

Общо взето, в античността се говори за Магьосници, а едва „в 589 година се появява за първи път терминът „вещер”, отнесен към селото. По всичко личи, че вещерството има двойствен произход”(13). Устната традиция пази стари поверия, върху които се наслагват християнски представи: за получения синтез ясно подсказват фактите, че сборищата на вещици винаги са в близост до мегалитни паметници или развалини от римско-езичната епоха; в същото време в преданията, легендите и фабулатите дяволът и други демонични сили заместват фавните и сатирите.

”На един вещер, десет хиляди вещици” – пише Жюл Мишле. Това е достоверен факт”(14). И вероятно – факт, свързан с по-голямата податливост и чувствителност на жената; а също и с това, че тя – особено през средновековието, е по-нещастна, по-ограничавана и значително по-натоварена от мъжа. „Жрица на изчезнала езическа религия, гадателка на съдбата, заклинателка, т.е., престъпница, вещицата е жертва на религиозните си предразсъдъци, на социалната си омраза, на своето разбунтувало се отчаяние”(15).

Приписваните на вещиците злодеяния са изключително много; по-важните от тях са богохулство, сквернословие, почитане на дявола, предаване в ръцете му на новородени деца, или на такива, които ще се родят, жертвоприношение на деца в името на сатаната, посвещаването им на дявола още от утробата на майката, клетва за сатанинска проповед, клетва в името на дявола, кръвосмешение, човекоубийство с цел набавяне на човешко месо и органи (за магии), човекоядство при нощните сборища, отровителство, магии върху животните и реколтата, магии върху земята, съвкупление с демоните(16).

Нощните сборища – Сабат – са основната дяволска литургия, обикновено извършвана в сряда и петък сред древни руини. Следва изповед, при която всяка вещица разказва подробно злините, които е направила; ако са малко, получава наказание. После всички танцуват голи в транс. „Всички се смесват помежду си. Развихрят се порочни страсти, отприщва се потисканата похот. Похот, освободена във виденията. Наслади, забранени от човешките морални закони, изтощават телата. Проявява се с пълна сила трескавата лудост на половия нагон…”(17)

Още в Библията има много предупреждения срещу вещерството; отсъжда се смърт за вещиците (Изход 22:18); гадателите и вещиците са изключени от обществото (Второзаконие 18:10). По-късно, вече от 314та година започва създаване на закони срещу тях, изготвяни от църковните събори; през средновековието те са преследвани и сурово наказвани след показни съдебни процеси(18).

Индивидуалното или колективното нещастие се обяснява с омагьосване, естествено, тогава се извършва издирване на виновни с цел подобряване положението на засегнатите и „прочистване на общността от сблъскващите се с корените на съвместния живот вещици”(19).

Вещиците присъстват във всички традиционни вярвания като фигури, занимаващи се с магии и гадания. „Това явление и неговото название не е просто славянско, то има индоевропейски произход, който проличава в неговата древност, жизненост, в автохтонните му черти. Едва след края на 15 век в него прониква страшният западноевропейски принос под формата на процеси и клади”(20).

В българската фолклорна традиция етимологията на думата „вещица” е свързана с „вещ”, т.е., знаещ, умеещ(21). „Вещицата е жена много стара – пише Димитър Маринов – която чрез тайната сила на разните бильки и буренье и със съдействието на дявола и лошите духове получавала свръхестествена сила, дарба и природа. Всичките невидими духове са нейни всегдашни присъщници и слуги. Тя постоянно се намира в техния кръг и черпи от тях сила и мощ на чародейства.

Вещицата живее в пустите гори и планини, в дълбоките непроницаеми лесове, край река, извор или врело. Тук тя е сама, уединена и се занимава със събиране бильки и буренье. Тя има следующата свръхестествена сила: изцерява човека от каквито и да било болести; предсказвала бъдещето на човеците; откривала тайните помишления на човека; покорявали й се самите стихии; тя можала да създаде вятър, дъжд; причинявала наводнения; преобразявала човека в животно, камък или дърво и повръщала го отново в първия му образ; можала, ако иска, да направи човека щастлив или нещастен; имала сила да се префтаря на разни животни, а ако искала, да става и невидима.

Змиите са нейни прислужници и слуги и те й помагали да събира бильки и буренье лековити и чародейни. Змийската отрова за нея е без действие.

Понятията на народа не могат положително да определят дали вещицата умира, както всички хора и какво ставало с нея.

Вещицата е зло дихание и населението не само я мрази, но се и бои от нея. И днес епитетът „вещица” се дава на жените и момите за укорение. Има също укорителен епитет вещерник или вещугюрник на мъж, но мъж вещица не можех да открия”(22).

Според народните вярвания вещицата може да се преобразява на гъска, куче, вълк; понякога живее и в отдалечени пещери. Няколко важни изисквания има, за да стане една жена вещица: преди всичко тя трябва да е много лоша („курва, сводница и родена с нишан или пък мъртвородена, а после чрез надуване съживена”)(23).

Задължително трябва да е над петдесет години, да не ражда вече, или, ако е по-млада, да бъде бездетна. Сложен ритуал трябва да се извърши, за да се превърне жената във вещица: това става на Велики четвъртък, чрез жертвоприношение на пусто огнище, мазане с кръв и престояване така четиридесет дена, след това изкъпване под витло на воденица, поливане със самодивски билки, сварени в ново гърне и пак на пусто огнище.

Всички обредни действия жената прави „гола-голеничка”: „…тя се вече предава на дявола и като се полее с тия самовилски билки дяволът става за нея видим. Тя се разговаря с него, получава поука и като се чуят първи петли, тя се връща у дома си, но вече не обикновена жена, а вещица”(24).

Така жената-вещица със силата на дявола може да става свръхчовек – вижда бъдещето и миналото и прави магии: любовни, а също черни – за смърт, болести, раздяла, неплодородие, кражба на благополучие и бели – за изцерение. Вещиците се познават по това, че устните и телата им са покрити с черно-модри петна.Нощем, докато спят, душите им напускат телата; трупът остава като мъртав, само слабо диша.

Душата приема образа на жълто-черна пеперуда, която цяла нощ лети и като срещне някого, го изпива. Налита най-вече на малки деца, които още бозаят и на хора, които спят навън. Тази пеперуда се вижда по-скоро като огън или пламък.

Народът ни нарича вещиците и с други имена: магьосници, бродници, билярки. „Вещиците се рисуват в народните приказки, че обитават пусти места, край реки и че имат общение с дяволите и самодивите. Те имат пиленца, които не са обикновени пиленца, а змийчета. Те могат да правят всичко”(25).

В осми век Йоан Дамаскин описва вещицата като „жена, която нощем идва по въздуха, прониква през заключени врати, удушава малките деца или им изяжда дроба”(26). Тя е с дълги до земята коси, с огнени очи; изкоренява плодните дървета, връзва женската младост и надвива женска ненавист.

Погледът й е остър, носът – дълъг, гърбава е и куца, а около устата и по тялото има червени петна. Основното й занимание е вредоносната магия. Жени, любени от змей, на старини се превръщат във вещици, а когато умрат – стават вампири или върколаци. При смъртта си се мъчат много и издават звуците на животни, които приживе са обирали; душите им никога не намират покой(27).

Ако вещицата иска да предизвика смъртта на човек, тя сваля неговата звезда; със заклинания и магии може да свали Слънцето и Луната и причинява затъмнения(28). Магьосническият талант се придобива по наследство, обикновено от родени през Мръсните дни момичета(29). При правенето на вредоносна магия често се употребяват остатъци от храна, екскременти и менструална кръв. Преди да отидат на Сабат, вещиците се мажат с човешка мас, детска кръв и тайни треви(30).

„В приказките и разказите се повтаря един и същи сюжет. Известната с всякакви вредоносни действия жена – разстройва сватби, кръщения, подлудява хора – се сърди, когато не я канят на сватба и не й дават подаръци. Домът е прокълнат и непременно го сполетява нещастие. (…) Особено много магии вещицата прави, за да ожени своя уродлив син. Тук не без значение е фактът, че синът на вещицата е урод. Във фолклора на южните и източните славяни тя няма деца или пък те са уроди, с които тя подменя нормални деца…”(31) (курсивът мой – Т. Д.)

Важна характеристика на вещицата е нейната връзка с демоните – всички те са посредници между света на живите и света на мъртвите, но ако демоните са представители на отвъдния свят, то вещицата е „от другата страна”, от тази на живите(32). Като цялост демоничните персонажи заемат особено, градивно място във фолклора: около тях „се създават отделни мотиви, а често и цели приказки или песенни сюжети”(33).

Действията винаги се развиват в строго определен хронотоп, свързан със същността на хтоничните сили: нощем, в потайна доба, на границата между видимия и невидимия свят – реки, гори, брегове, мелници, гробища(34), запуснати къщи (огнища).

В приказната фолклорна проза вещицата като персонаж се появява и с варианти магьосница, старица, баба: баба-магьосница; баба, по-лоша от дявола(35); магьосница превръща момък на камък; невярна жена – магьосница превръща мъжа си в куче; мъж превръща невярната си жена в биволица с помощта на магьосница; магьосница превръща братя в птици; царица, наклеветена, че е магьосница; магьосница и заварена дъщеря; магьосница научава тайната на вълшебния нож(36).

Приказните мотиви, в които участва старица, почти винаги я свързват с вълшебни умения, а също и с гората; тя често е горската старица: юнак убива змейове с помощта на старица; старица погубва юнак, като узнава къде се крие силата му (в ножа); старица „ден и нощ” преде бяла и черна прежда; старица дава съвет на момчета как да грабнат дяволици от хорото; неродена мома като трескá в колибата на старица; хитра старица с измама принуждава девойка да слезе от дърво (върши наопаки домакинска дейност); старица заварена дъщеря; старица научава тайната на вълшебния нож; старица помага на героя; старица.магьосница открива къде е отвлечената царска дъщеря; старица дава на момък вълшебни предмети; старица благославя две сестри(37).

С вещицата като персонаж са свързани – косвено – и онези мотиви, които повествуват за магии: цар принуждава самодива да освободи от магия езеро и мъжа си; съпруг-змия, освободен от магия чрез изгаряне на змийска риза; освобождаване от магия на омагьосан съпруг; освобождаване от магия на братя-птици; магия за възвръщане на любовта(38).

В славянската митология, а също и в народните приказки на източните и западните славяни, най-яркият персонаж на вещица е този на баба Яга, горската старица – вълшебница. В полски и чешки език името й буквално означава „горска баба”; в старосръбски език – „болест”, „кошмар”(39).

Според фолклорното повествование тя живее насред тъмна гора, в къща на кокоши крака, стоборът около къщата е от човешки кости върху тях – човешки черепи; вместо мандало – човешки крак; вместо брава – ръка; вместо ключалка – уста с остри зъби. Баба Яга е човекоядка; тя изпича откраднати деца; реже ремъци от гърба на заварения в къщата човек.

Тя е сляпа (или полусляпа, защото я болят очите); единият й крак е само кост; гърдите й са огромни. „Яга или Яга баба, ягова, ягишка, е вид вещица, зъл дух с образ на грозна старица. На челото си Яга има рога… Баба Яга, костена нога, се вози в кутел, подпира се с чукалото, с метла заличава следите си.

Костите й на някои места стърчат извън тялото, гърдите й висят под кръста; тя ходи да търси човешко месо, краде деца, кутелът й е железен, теглят я дяволи; под нея бушува страшна буря, всичко стене, добитъкът реве, върлува мор, а койо види Яга, онемява”(40).

Зловещата, хтонична същност, обаче, не пречи в някои приказни варианти Баба Яга да е дарител на вълшебни предмети (или умения), с които помага на героя. Впрочем сходни персонажи има и в германската, и в гръцката митология(41); у древногръцки автори от VІІ-ІІІ век пр.н.е. се откриват образи, близки до образа на Баба Яга(42).

Един от основните дялове в прозата за деца и юноши е свързан с фолклорната приказка (и мита)(43): това са преразказаните от световни писатели приказки, а също и голяма част от създадените от тях фантастични произведения. Те не само „наследяват” структури от посветителните обреди, но и образна система, а също стилни и изразни средства (поетика). Логично е двойствен персонаж, какъвто е вещицата, също да продължи съществуването си и в литературата; още – повече, че този образ – в една или друга степен – е мотивиран от позицията си в инициацията.

Пълноценно персонажът присъства в приказките на Братя Грим(44). Тук вещицата се среща във всички фолклорни хипостази. Тя живее на долната земя, в малка къща и е „стара жена с такива големи зъби, че момичето се уплашило и понечило да побегне” („Баба Хола”); бедна старица-вълшебница, която проси милостиня („Магарешката салата”); вещица, която живее в къща насред гора („Синята светлина”, „Шестте лебеда”); „стара, много стара жена, която се подбира на патерица”, живее в захарна къщичка и е зла вещица със съсухрена ръка, сляпа човекоядка („Хензел и Гретел”); старица-магьосница, която превръща синовете си в орел и кит („Кристалната топка”); стара женица, живееща в къщичка в планински пущинак с гъските си, по-хитра и от дявола, вещица („Гъсарката на кладенеца”).

В някои приказки магьосницата има вълшебна градина с марули („Марулка”) или е вещицата от Стъклената планина, която държи като пленници три царски дъщери („Барабанчикът”). Тя е старица с кафяво лице и червени очи, а на дългия си нос носи очила; ръцете и са съсухрени. Вещица превръща Железният Ханс в див човек („Железният Ханс”). Семантиката на персонажа в приказките на Братя Грим е идентична с фолклорната; образът е неделим от общата образност на сакралния топос, в който се реализира посветителния ритуал.

В приказките на Вилхелм Хауф(45) старица-вещица, госпожа Ахавзи, притежава вълшебните чехли и тояжката („Малкият Мук”). Хубавото момче Вили в „Джуджето Дългоноско” е превърнато в урод от черна магьосница: „…една стара жена, тя била окъсана и дрипава, имала дребно и изострено лице, съвсем набръчкано от старост, очите й били зачервени, а острият й извит нос се надвесвал над брадичката.

Подпирала се на дълга тояга – куцала, и можело всеки миг да се строполи и да разбие острия си нос върху каменната настилка”. В гърне тя готви вълшебни гозби, които приспиват и омагьосват героя, превръщайки го в роб (за седем години). В друга приказка, обаче, „Еленовият гулден”, старицата-вещица госпожа Фелдхаймерин спасява героя (Куно): „…Знаел, че тя умее да приготвя разни мазила и течни лекарства, с които церяла хора и добитък: но не било вярно това, що се приказвало за нея – че имала един тиган за бурно време и когато го слагала на огъня, затрещявали страхотни гръмотевици”.

Тук, в това повествование, вещицата е добра; тя научава младия граф на полезни работи – да приготвя лекарства, разказва му за покойната му майка и за това колко добрини е видяла от нея. Така В. Хауф представя различни образни варианти на вещицата; освен това, той нарушава традицията на приказната изолация на персонажа. В неговите произведения тя обитава не отдалечени и усамотени зони – в горите, а живее в градовете, близо до хората.

Развитата образна система в творбите на Ханс Кристиян Андерсен(46) също включва вещицата като персонаж в различни версии. Старата, ужасно грозна магьосница, чиято долна устна виси до гърдите, без да иска, снабдява войника с вълшебни предмети („Огнивото”).

Старата магьосница дава ечемичено зърно, от което се ражда Палечка („Палечка”). В историите, които разказва Х. Андерсен в „Галошите на щастието” има две девойки – едната по-млада, другата по-възрастна: „техният вид беше твърде благороден, ръцете им – твърде нежни, а кройката на дрехите им – царствена. Това бяха две феи.

По-младата, макар и да не беше самото Щастие, все пак беше прислужница на една от неговите придворни дами, която раздаваше на хората малките дарове на щастието. По-старата имаше загрижен вид: тя пък беше феята на Скръбта, която трябваше да върши сама всичката си работа, за да бъде уверена, че ще я изпълни както трябва”.

Зловеща е морската магьосница – баба, която хвърля все нови и нови неща в котлето и „когато то завря, човек можеше да си помисли, че плаче някой крокодил” („Малката русалка”). Тя храни от устата си една жаба, а върху широките и надупчени гърди играят тлъсти змии, които тя нарича пиленца.

Снежната царица от едноименната приказка е с противоположна външност: тя е хубава, много хубава; по-прекрасно и по-умно лице от нейното никой не е виждал. Тя е съвършена, но целувките й са по-студени от лед, от тях Кай изпада в забрава, но би могъл и да умре. В тази приказка има още една магьосница, но тя е добра; омагьосва само понякога, за собствено удоволствие; в нейния цветарник се носи чудно ухание; сламената й шапка е нашарена с всякакви цветя.

Несъмнени са изключителните възможности на Х. Андерсен да задълбочи, и да разшири фолклорната образност и символика. Той внася не само допълнителни художествени щрихи, но и обогатява ореолните значения, носени от отделни персонажи. Феите и цариците в приказките му са далечен хипостаз на вещицата; по-скоро са отделни персонажи, обединени от свръхестествените си, вълшебни способности и в някакъв план – от хтоничното, женско начало.

Подобно обединяване на черти от различни персонажи откриваме и в образа на Момичето със сините коси на Карло Колоди(47) в творбата му “Приключенията на Пинокио”. Тя е фея, добра магьосница, чиято функция е на вълшебен помощник на героя; в същото време е едно добро, обикновено момиче със състрадателен характер. Във фантастичната тъкан на произведението, обаче, въпреки епизодичността си, този образ запазва митопоетичната си и фолклорна символика. Феята е господарка на магиите, „тя символизира паранормалните умения на духа или заслепяващите способности на въображението.

Тя извършва най-невероятни преображения и за миг изпълнява или измамва и най-честолюбивите желания. Тя вероятно представя възможността на човек да развива в съзнанието си проекти, които не е могъл да осъществи”(48). Нейното присъствие в повествованието „съпровожда” метаморфозата (=символична смърт), която се извършва с героя. От по-широка гледна точка, обаче, феята също е двойствена, защото се превръща във вещица. (Именно така Уилям Шекспир я интерпретира в образа на кралица Маб…(49))

Приказната традиция е добре застъпена и в българската литература. Народните приказки и приказките по народни мотиви на Ран Босилек(50) са неделима част от повествованията с фантастичен характер – основна група в литературната продукция за деца и юноши(51). В прозата на Р.Босилек, обаче, вещицата като персонаж има по-скоро епизодична роля; това е така, защото авторът насочва вниманието си повече към битовизиране на детайлите.

Стремежът му е реалното, делничното, обикновеното в рисунъка да надделява над имагинерното, вълшебното, необикновеното. Все пак, това е деликатно равновесие, в което персонажи, носители на фантастични черти не могат напълно да бъдат изключени: вещиците тук са с образите на старици, но не съвсем обикновени. Магическото някак се подразбира, загатнато от не-случайното участие на персонажа в конкретен хронотоп.

Бабата, която носи за продан кученце, котенце и гущерче, впоследствие се оказва магьосница, а животните – царски синове и царска дъщеря („Вълшебният пръстен”). Девойката, държана в плен от великана, е притежателка на вълшебни предмети („Девойката и царския син”).

Тя трябва да заколи момъка и да го свари в големия котел. В същата приказка, но в по-късен епизод самата девойка „останала при бабата, която била вещица”. Вещицата в „Неродена мома” е прегърбена бабичка, която пророкува, наливайки си мед и масло в яйчени черупки. Закрилницата на бабиното момиче също е необикновена старица – в същото повествование. Стара жена с парцаливи дрехи, майка на побратим, насочва героя към красивата царска дъщеря („Дървеният кон”).

Намаляването на степента на „вълшебност”, което постига Р.Босилек – по отношение на този персонаж – съвсем не намалява функционалността му. Присъствието на образа тук, също както и в народните вярвания има елемент на битовизъм; в същото време персонажът загатва за наличие на различни светове: сакрален и профанен.

Тази тенденция засяга и творчеството на Ангел Каралийчев(52). „Така и приказният свят на Ангел Каралийчев, въпреки всичко наивно и фантастично, заето от народната приказка и пригодено към афективния живот на детето, отразява един строго индивидуален начин да се фабулира заедно с един сърдечен тон на вживяването, който придава особен, магически реализъм на неща и лица”(53).

Баба Яга в неговата приказка „Омагьосаната жаба” е вълшебна помощница. Живее в къщурка върху два кокоши крака, „върху печката седнала магесницата баба Яга, носът й забит в тавана. Седи и си точи зъбите”. Тя нахранва юнака, хубаво го нагостява, изкъпва го в банята и после го упътва как да намери своята жена, чудна хубавица.

В друга приказка „…в тъмната гора преди много години живеела една вещица, която вършела на хората само злини и окото й не мигнало, когато й се паднело някого да погуби…” („Гулчечек”). Добра вещица е бабичката в колибата, която спасява момичето („Златното момиче”).

„Каралийчев като творец е здраво, неразривно свързан със земята, мисленето и възприятията на селския човек, с предметността и конкретността на неговите представи. И именно затова дарбата на твореца да навлиза органично и естествено в приказния, фантастичния свят, света на мечтите и преданията е неотделима от конкретно-образното възприемане на действителността”(54).

Фолклорни представи изпълват и образа на вещицата в приказките на Николай Райнов(55). Арапин отнася момата в четвъртото царство и я оставя в къщата на стара бездетна жена; тя става бабиното момиче; в гората, край огъня две слепи бабички намотават и размотават две кълба, едната е Денят, другата – Нощта; пак в гора, сред дървесата баба-вещица вари в голям котел черен катран. В същата приказка единият арапин отнася княгинята през седмото царство – в осмото, при друга баба. „Бабата била бездетна, та я взела за храненица. И там княгинята живяла около година време.

Тая баба била магьосница. През деня тя живяла с храненицата си и я учила на разни магии, а нощем се изгубвала някъде: мръкне ли се, тежък сън унасял булката и тя заспивала”. („Вампирова булка”).

В приказката „Дървен кон” бабата, парцалива, стара, живееща в нечиста, мръсна, бедна, вонеща къща е идентична като персонаж с този от едноименната приказка на Р.Босилек. Задачата й е да насочи, да посочи кулата, в която живее чудно хубавата принцеса.
На поляна сред гората живее вещица-човекоядка; стоборът й е от човешки кости, навръх всеки кол има по един човешки череп; вратата е подпряна от човешки нозе, а вместо брава има отворена човешка челюст.

Там ще живее Василиса („Василиса Хубавица”), но ще научи и много тайни. Около хижата на Каменната вещица също има стобор; на всеки кол стърчи по една мъжка глава („Чудовището Кошчей”). Вещицата е едра, цялата черна, мустаката, само с три косъма на главата; зъбите й като на глиган, ноктите – като на орел; тя е човекоядка.

В приказката „Къде е щастието?” вещицата е сгърбена, дрипава бабичка, подпираща се на патерица; тя изпълнява желанията, в същото време помага на героя да осмисли живота си. Повелителка на зверовете е горската баба, която живее в много дебел дънер; при нея слугува героя и научава да не мисли само за себе си („Златното гърне”).

Във фолклорните мотиви Н. Райнов влага често по-дълбок философски смисъл. Контаминациите, които извършва, не само увеличават обема на повествованието, а по-скоро допринасят за едно пълноценно разгръщане на образната система и за литературизация на фолклорната поетика – в езиков и стилен план.

Тук вещицата като персонаж получава допълнителната характеристика на мъдър съветник и учител на основния герой.

В разгледаните дотук чисто приказни – чужди и български повествования вещицата е важен персонаж, неделим от структурите на инициационния мотив. Така е, обаче, и в другия тип произведения на литературата за деца и юноши – тези, в които има реалистични елементи – под формата на отделни образи, или на вътрешно и външно рамкиране в самия текст.

Е. Т. А. Хофман(56) е от тези сложни писатели, които непрекъснато бягат в света на нереалното, за да се върнат накрая в света на реалното. Действителността, която представя, е винаги в един иронично-битов и сатиричен план. „Това е един твърде пъстър и странен свят, който, преди да го разбереш, трябва да го почувстваш.

Трябва да го уловиш във вечерния звън на манастира, в капризите на принцеса Пирлипат, в шепота на сватбените рокли. Това е светът на марионетките, на полууродливите сънища, на феите от среднощното общество на „Серапионовите братя”. Според знаменития датски романтик Еленшлегер Хофман имал цял шкаф с марионетки.

Той пренася света на марионетките в своите фантастични новели, където реалното се прелива с нереалното, действителното с измисленото. Според автора на „Еликсирите на дявола” и „Принцеса Брамбила” хората по рождение не са свободни, а са играчки в ръцете на непознати сили. Хората сами по себе си са марионетки, които съдбата придвижва”(57). (курсивът мой – Т. Д.)

По традиция страшните думи – прокоби към студента Анселмус произнася стара и грозна жена. Нейният глас е писклив и грачещ; тя е алчна; на проклятията и виковете, които надава старицата се събира тълпа, която ругае и кълне Анселмус („Златната делва, една приказка от новото време”). Като звънки кристални камбанки звучат словата на трите блестящи златистозелени малки змии; те го омагьосват.

От бронзовия чук на вратата се хили проклетият образ на вещицата от Черните порти. Сини са очите на Вероника, а тя също е магьосница. Косвеното вещерско присъствие е и в “Малкият Цахес, наречен Цинобър”” а също и в „Царската годеница”: героите са омагьосани, но получават вълшебна помощ.

В литературата Е. Т. А. Хофман внася, включително чрез женските образи на свръхестествени същества, романтичната гротеска. Имагинерни персонажи, те добиват в повествованието невероятна плътност и правдоподобност, особено в емоционалния му план.
В съвременната литературна приказка на Лиман Баум(58) „Магьосникът от Оз” също има реалистично рамкиране.

Вътре, във фантастичния свят, обаче, магьосникът от Оз се оказва обикновен човек, измамник. В същото време -–отново обаче – е притежател на магическа сила; тази сила е реална – силата на находчивостта. „Оз, останал сам, се усмихна радостен на своя успех.

Той даде на Плашилото, на Тенекиения дървар и на лъва точно това, от което те мислеха, че се нуждаят. „Как да не бъда измамник – мислеше си той, – когато тези хора ме карат да върша неща, които, както всеки знае, са невъзможни. Лесно беше да направя и Плашилото, и дърваря, и лъва щастливи, защото си въобразяваха, че аз мога всичко да направя”.

Фантастичният свят в приказката на Л. Баум е управляван от вещици: Лошата магьосница от Изток, която държи всички Дъвчащи в робство, е убита от къщата на Дороти. Самата героиня е упътена от Добрата магьосница от Север. „Магьосницата от Запад имаше само едно око, но то беше силно като телескоп и тя можеше да вижда навсякъде”; тя заробва Дороти и нейните приятели, защото притежава вълшебната златна шапка.

Тази магьосница е толкова зла, че кръвта й е засъхнала още преди много години; тя се бои единствено от тъмнината и от водата, която може да я разтопи. Накрая се превръща в кафява безформена маса и се размива по чистите дъски на кухненския под. Добрата магьосница Глинда изпълнява желанието на Дороти; тя е магьосницата от Юг: „…стори им се красива и млада. Червените й коси падаха на къдрици върху раменете й. Роклята й бе бяла, а очите сини и се отправиха с мил поглед към момичето”.

Свръхестествените персонажи на Л.Баум имат специфични функции в творбата му. Те изграждат една особена вълшебна координатна система, която затваря квадратна структура. Движението в тази система е изток-север-запад-юг; зло-добро-зло-добро. Този фантастичен свят е ограден от реалния свят, но вътре, в центъра му, между доброто и злото е разположено откровение за действителността.

Така, на пръв поглед чрез формалното „използване” на персонажите – магьосници, авторът изпраща послание за истинската, но непозната вътрешна духовна същност на всеки човек, за интелигентността, добротата, храбростта и приятелството. Текстът за магическия персонаж крие кода за неотменимото съзряване и помъдряване на индивида, т.е., инициацията.

В „Хрониките на Нарния” на Клайв Луис(59) вещицата е владетелка на отвъдното царство (през входа-дрешник). Тя е врагът, заграбил властта от Лъва. Нейната външност много напомня Снежната царица на Х. Андерсен: „…в средата на шейната седеше грамадна жена, по-висока от всяка друга, която Едмънд бе виждал.

Тя бе покрита с бяла кожа, в дясната си ръка държеше златна пръчка, а на главата си имаше златна корона. Лицето й беше бяло – приличаше на сняг или на захарна глазура. Устните й бяха яркочервени. Общо взето лицето й бе красиво, но надменно, студено и отблъскващо”. Тя омагьосва героя и той иска да стане принц; всички обитатели на Нарния я мразят.

Може да превръща хората в камък, а също и да върши най-различни страшни неща. „Направила е магия, за да бъде в Нарния вечна зима, но никога да не настъпва Коледа…”. Бялата вещица е зла и жестока; замъкът й се състои сякаш само от кули, с дълги и заострени върхове, тънки като игли. Владее тъмна магия от прастари времена и именно срещу нея трябва да се опълчат героите, за да освободят Нарния.

Като персонаж в творбата на К. Луис вещицата е класическият антагонист и функциите му са ограничени до вредителство, преследване и борба с героя(60).В същото време, обаче, авторът доизгражда приказната схема с литературни описания (допълнителни атрибути не само към героите, но и към обстановката). Освен това, чисто приказното повествование е оградено от реалистично, напълно правдоподобно встъпление и заключение. А това несъмнено са част от елементите на една литературна приказка.

Детската царица, персонаж от творбата на Михаел Енде(61) „Приказка без край” е вълшебницата, която управлява страната Фантазия. Тя призовава героя Бастиян да й помогне, в същото време тя му помага не само да открие Фантазия и да заживее в нея, но и да намери трудно доловимата й граница с реалността.

Човек трябва да може да влиза, но и да излиза оттам. „Приятели – каза Бастиян, – напразно търсихме пътя, който ще ме отведе в моя свят. Страхувам се, че ако продължаваме така, никога няма да го намерим. Затова реших да потърсим единствения човек, който може да ме посъветва накъде да тръгнем. Това е Детската царица.

От днес цел на нашето пътуване е Кулата от слонова кост”. Владетелката на Фантазия е не само повелител на магическите полета и пространства, но и на времето; човек може да я види само веднъж през живота си. Тя, обаче, ще умре, ако няма кой да я назове с ново име: „Само истинското име прави съществата и предметите реални – невярното име прави всичко недействително”.

Антипод на Детската царица е „най-голямата и зла магьосница на Фантазия” – Ксайде. Тя живее във вълшебния замък Хорок („Виждащата ръка”) сред гора от орхидеи-хищници. „Тя бе доста по-висока от Бастиян и много красива. Беше с дълга одежда от виолетова коприна, косите й бяха червени като огън и сплетени на малки и големи плитки, образуваха твърде своеобразна вдигната нагоре фризура.

Лицето й и грациозните й ръце бяха бледи като мрамор. Погледът й бе странен и объркващ. След известно време Бастиян разбра каква е причината. Тя имаше две различни очи – едното зелено, а другото червено”. След срещата с Ксайде в съзнанието на Бастиян се заличава споменът, че в своя свят той е дете; злата вещица е лошият съветник на героя, тя го тласка към неразумни постъпки, славолюбие и гибел.

Магическите персонажи на М. Енде носят своеобразна философска семантика, съответстваща на основните идеи в творбата за откриването и усвояването на имагинерния свят. Нещо повече: те са образно въплъщение на етичните категории за добро и зло; откровеност и притворство; честност и лъжливост. Така авторът – чрез тях – съумява да „пренесе” в литературата митопоетичните и фолклорни бинарни механизми, разкриващи двойствеността на битието.

Приказната традиция в съвременната литература за деца и юноши е продължена и в трилогията на Джоан Роулинг(62) за Хари Потър. Това също са произведения, в които има реалистични елементи: представени са паралелни светове – единият действителен, другият – магически.

Героят „прескача” от единия в другия и ако в реалния е слаб, нещастен и унижаван, то във фантастичния е силен, щастлив и уважаван. Магьосник по рождение (и по призвание) Хари Потър стои високо в йерархията на вълшебното общество в „Хогуортс” (училище за магия и вълшебство). Като всеки приказен герой, той също има вълшебни помощници (Хагрид, професор Дъмбълдор и професор Макгонъгол); сред тях важен персонаж е преподавателката по трансфигурация – магьосницата Макгонъгол.

„Извърна се да се усмихне на котката, обаче тя беше изчезнала. Вместо това, той се усмихваше на жена с доста строг вид, която имаше правоъгълни очила с точно същата форма, каквато беше шарката около очите на котката. Тя също носеше мантия, и то изумруденозелена. Черната й коса бе прибрана в стегнат кок”. Професор Макгонъгол е човек, с когото не бива да се спречкваш; тя е строга, но справедлива, а когато е ядосана, устните й могат да станат толкова тънки, че да не се виждат изобщо.

Погледът й е пронизително остър. Въпреки че винаги кара Хари Потър да си мисли, че нещо е сбъркал, тя е добра магьосница, която го пази и защитава от злите сили. Макгонъгол е зоомаг – може да се превъплъщава в различни животни.

В „Хогуортс” всички персонажи са магьосници, дори по аритмантика преподава вещицата професор Вектор, а по пророкуване – магьосницата професор Трелони: „…те видяха, че е много слаба, а грамадните очила увеличаваха очите й няколко пъти над естествената им големина. Заметната бе с надиплен воал, украсен с пайети. На тънката й шия висяха безброй верижки и нанизи с мъниста, а ръцете й бяха целите украсени в гривни и пръстени”.

Дж. Роулинг създава един цялостен, успореден на реалния, вълшебен свят, в който има дори министерство на магията. В този отвъден свят магията е средство за комуникация, тя е обграждащата аура на всеки персонаж. В съвременната проза за деца и юноши романите за Хари Потър са специфична „реабилитация” на вълшебното в рационалната ни и прагматична действителност.

Те изграждат имагинерност, която явно много липсва на човека от аудиовизуалната епоха и Интернет. Несъмнено това е основната причина произведенията на Дж. Роулинг да имат огромен успех; изключителен интерес предизвиква и филмовата версия на киностудиите „Warner Bros.”.

Епизодична роля на вещиците като персонаж отрежда Елин Пелин(63) в романа си „Ян Бибиян”. Това са трите жени на магьосника Мирилалай; те се мразят, затова той никога не ги оставя насаме. Първата е едра и грозна жена със зелени очи, тя веднага се спуска „да хване за гушата” Ян Бибиян.

Втората е тънка и суха, с кротки очи, но се спуска „като усойница срещу него и протегна костеливи пръсти с остри и дълги нокти към лицето” му. Тя яде човешки очи и иска очите на Ян Бибиян, за да му покаже пътя към земния свят. Третата е чудна красавица, на устата й грее усмивка, очите й светят като най-чистото небе, по страните й играят леки розови облачета, гласът й звънти сладко като песен.

„Ян Бибиян застана пред нея смутен и пленен от нейната хубост. Някаква чудна, необикновена сила изпълни гърдите му. Той запя вдъхновено”. Именно тази трета жена разваля магията на желязната гора и освобождава героя. „Русата й коса падаше до земята. На главата си беше турила венец от бели рози, а в ръката си носеше китка от здравец и босилек”.

Първата вещица се превръща в жаба (после в тютюнево зелено растение), втората – в змия, а после – в отровни жълти гъби.

Фолклорният произход на тези персонажи не буди съмнение; те биват включени от Ел.Пелин в романа наред с някои сюжетни елементи от народната приказка. Но именно „преплитането на тези елементи е онзи кръстопът, където пародийното зазвучава особено силно и където всъщност се разколебава художествената система на приказката”(64).

Злите вещици са иронично пресъздадени като две крайности (дебела и слаба); метаморфозите им стигат до растения (и то – тютюн и гъби). Добрата вещица пък е толкова красива, че напълно излиза като персонаж от фолклорната конвенция.

„Ироничното ядро е заложено в текста, то разколебава традиционното значение и макар че никъде не избухва и не „взривява”, така да се каже, формата, то практически постига своя разрушителен ефект…”(65) Персонажите в творбата на Ел. Пелин са само една малка част от тенденциите към пародия на фантастичното66. Освен това „пародията винаги е била полесражение на вкусовете…”(67).

Елементи на пародия се откриват в образа на вещицата и в значително по-късното произведение на Роалд Дал68 „Вещиците”. Още в увода авторът споделя: „В приказките вещиците винаги се появяват с неизменните глупави черни шапки и черни наметки, винаги яхнали метли.

Но това тук не е никаква приказка. Тук става дума за истински вещици… (…)
Истинските вещици носят най-обикновени дрехи и съвсем приличат на най-обикновени жени. Те живеят в обикновени къщи и имат обикновени професии.

И тъкмо затова е толкова трудно да ги хванеш.

Истинската вещица мрази децата с нажежена до червено съскаща омраза, която е по-съскаща и по-нажежена от всяка омраза, която бихте могли да си представите.
Истинската вещица прекарва цялото си време, като крои планове как да се отърве от децата в своята зона. (…)

Истинската вещица изпитва такова удоволствие от унищожаването на деца, каквито изпитвате вие, когато ядете препълнена купичка ягоди, покрити с пухкава сметана. (…)
Разтъпчи го,
Размажи го,
Просто да се изпари!
Това е мотото на всички вещици”.

Вещицата никога не може да бъде заловена; в пръстите й има магия, в жилите й танцува дяволска кръв. Тя може да накара камъни да скачат като жаби, по водата да играят огнени езици. Вещицата винаги е жена, тя е много по-опасна от таласъма или върколака; винаги изглежда като добра леличка, може да е любима учителка.

От друга страна, има задължителни белези, които издават всяка една вещица: винаги носи ръкавици на ръцете си; плешива е и носи перука; ноздрите й са по-големи, ръбчетата им са розови и извити като на някои мидени черупки; обонянието й е много силно, може да подуши дете отдалеч.

Очите на вещицата са различни – черната им точица непрестанно променя цвета си; всъщност, вещицата само прилича на жена, говори като жена и се държи като жена, „…но всъщност те са съвсем различни животни.

Те са демони в човешки образ. Затова имат дълги нокти, плешиви глави, особени носове и странни очи, които трябва да прикриват колкото се може по-добре от останалия свят”. Освен това, вещиците нямат пръсти на краката, а слюнката им е синя. Господарката на всички вещици е всесилна и безпощадна; красива е, но лицето й е маска, която тя сваля.

Вплитането на хумор в описанията на вещиците в произведението на Р.Дал има важната функция на контрапункт, който трябва да смекчи и да разведри тъжната, иначе, история на едно сираче. В повествованието персонажът е антагонистичен; чрез магиите си вещицата разделя близките и превръща героя в мишле. В друг план тя има генерираща емоционалността роля; зловещото й присъствие, хтоноса, който олицетворява, сближава още повече героите. „-Колко живее една мишка, бабо? (…) – Защото не бих искал да живея по-дълго от теб!…”

Сблъсъкът с вещицата разкрива дълбоката и нежна същност на героите. Чрез този персонаж – косвено – авторът съумява да предаде едно важно послание: „Няма никакво значение кой си и как изглеждаш, ако някой те обича истински…” Философия, твърде близка до тази на Антоан дьо Сент Екзюпери в „Малкият принц”.

Магическа е цялата вселена в историите от света на Диска на Тери Пратчет(69): вълни от парадоксалност се разливат по морето от каузалността; неканена, магията се надига в съзнанието и напира да бъде казана; част от древната магия все още може да се намери в суров вид – в осмична форма, която се създава в кристалната структура на време-пространството („Цветът на магията”).

В този свят магията изчезва, разлага се бавно през хилядолетията и така освобождава безброй суб-астрални частици, които неумолимо изкривяват реалността около нея; впрочем, магията си остава магия, дори и временно вкарана в оковите на пергамента и мастилото, защото тя има своя потенция („Цветът на магията”).

„Това беше октарината, цветът на магията. Той беше жив, ярък и трептящ; неоспоримият пигмент на въображението, защото, където и да се появеше, това беше знак, че самата материя се покорява на мощта на магическото съзнание. Беше самото омагьосване…”(70)

Вещицата е един от централните персонажи в историите на Т.Пратчет. Дамата-богиня е магьосница със зелени очи, а Марчеса е петнайсетгодишната магьосница от пети разред, черна, „но това не беше нито тъмнокафявият цвят на Урабия, нито лъскавото синьо-черно на мусонния Клеч, а черната дълбока, полунощна тъмнина на дъното на пещера. Косата и веждите й имаха цвета на лунната светлина. Около устните й светеше същото бледо сияние”(71).

В Планините Рамтоп живеят най-много вещици; там те са също баби-акушерки, това е приемливо и никой не казва лоша дума за тях, за да не рискува превръщане в друга форма („Еманципирана магия”). На т.нар. местно Сборище, нощем, сред първичната стихия, трите вещици баят над котлето: „В нощи като тази вещиците излизат навън.

Всъщност не отиват много надалеч. Не им допада храната по чуждите краища, нямат доверие на водата и шаманите винаги първи заемат шезлонгите. Но луната вече разгонваше дрипавите облаци, резливият въздух беше изпълнен с шепот и се долавяше повей на магия”(72).

Най-младата вещица – Маграт съвсем не е надарена в гръдната област, носът й е зачервен и остър, всеки косъм в косата й държи на собственото си мнение; тя избягва традиционната островърха шапка, но се придържа към основните повели на вещерството, което „…в нейния случай означаваше голямо количество сребърна бижутерия с октаграми, прилепи, паяци, дракони и други подобни символи на ежедневния мистицизъм.

Маграт дори би боядисала ноктите си в черно, само че не би могла да понесе изпепеляващото презрение на Баба”(73).

Най-старата вещица е Баба Вихронрав; черната й пелерина се развява като крилете на ангела на отмъщението, дошъл да донесе избавление на света от всичката глупост, преструвки, измама и фалш. Тя не би се описала по друг начин, освен като „запазена за възрастта си”. Вещерската й пелерина, която по принцип служи за одеяло на болните кози, е изработена някога от черно кадифе, а сега е просто черна.

Тенът на лицето й е като розова ябълка; никакви ласкателства не могат да убедят и една-едничка брадавица да впие корен по красивата й, макар и леко конска физиономия. Метаболизмът е такъв, че големите количества захар, които поглъща, не успяват да повредят зъбите й. Всичко това безкрайно я разочарова. Диамантеносиният й поглед, обаче, е стокиловатов.

Втората вещица, леля Ог, „…от друга страна, беше пухкава като бебче и имаше лице, наподобяващо сбръчкана стафида. Най-доброто, което можеше да се каже за Маграт, беше, че момичето беше чистичко и спретнато, освен това беше плоска като дъска за гладене с две грахчета, поставени върху нея. Косата й беше наблъскана с шнолки и цветя…”(74)

В света на Диска има, разбира се и зли вещици: това е Черната Алис, омагьосала Спящата красавица и Пепеляшка и заключила Маруля в кулата („Посестрими в занаята”, „Вещици в чужбина”). Натрупването на много магия на едно място винаги води до странични ефекти („Цветът на магията”).

Шапката на вещицата е черна, висока и със заострен връх; вътре има малко тел, за да я придържа във форма и няколко игли за шапка. Тук се крие тайната на вещерския занаят: „…тя е вълшебна шапка, защото ти я носиш. Но ти си вещица, защото носиш шапката. Хм.”(75)

Тя прави човека; тя определя кой е той. Летящата метла на Баба Вихронров е инатлива; нейното стартиране изисква много търчане напред-назад. Според собственото им определение, трите вещици са „трите авиовещици” („Вещици в чужбина”); впрочем, метлите са пак много на мода, особено сред по-младите. Ремонтите и поддръжката на метлите осигуряват специализирали се в тази област джуджета („Еманципирана магия”).

„Небесата над Ланкър добре познаваха и се бояха от метлата на възрастната вещица. Баба се бе научила да лети доста късно през живота си и след първоначалното подозрение се пристрасти към летенето като конска муха към рибя глава. Проблемът обаче беше в това, че тя разглеждаше всеки полет като права линия, свързваща точка А с точка Б, и не можеше да приеме идеята, че и другите обитатели на въздуха имат някакви права.

Миграционните пътища на целия континент се бяха изменили единствено поради този прост факт. Бърза еволюция сред местните породи птици беше дала поколение, което летеше по гръб, за да държи под око небесата горе…”(76) Трите вещици са първите, които правят опит за презареждане на метла по време на полен.

Друг важен вещерски атрибут е вълшебната пръчка; тя е направена от някаква кост, вероятно слонова; повърхността й някога е била релефна, но поколения наред от „възпълнички феи-кръстници” са я загладили.

Обрамчена е със златни и сребърни пръстени, но никъде няма каквито и да е инструкции как се използва или какво се предполага да се прави с нея. Тя превръща всичко, към което е насочена, в тикви („Вещици в чужбина”). Кристалното гадателно кълбо е намерено в рибарска мрежа, затова изкривява реалността („Посестрими в занаята”).

Котаракът – любимец и придружител на леля Ог, също е част от магическия „инвентар”. „За всички останали той бе огромен котарак, механизъм от невероятно устойчиви жизнени сили, опаковани в кожа. Козината му имаше вид на парче хляб, престояло около две седмици на влажно място.

Незапознатите често го съжаляваха, понеже му липсваха ушите, пък и муцуната му изглеждаше така, сякаш върху нея е бивакувала мечка. Те не можеха да знаят, че причината за това е самият Грибо, за който беше въпрос на котешка чест да се опита да набие или изнасили абсолютно всичко – до четворен конски впряг на товарен фургон включително.

Свирепите кучета скимтяха и се криеха под стълбите, когато Грибо правеше своята разходка по улицата. Лисиците страняха от селото. Вълците то заобикаляха отдалеч”(77). Именно този котарак изяжда вампира Дракула, в момент, когато кръвопиецът е приел форма на голям прилеп. За вещицата леля Ог Грибо е „сладкото пухче на мама”.

Във философията, характерна за света на Диска, котките са като вещиците: не се бият, за да убият, а за да победят. Ако убиеш противника, той няма да разбере, че е загубил; истинският победител трябва да има противник, който е победен и при това го разбира. „Триумфът над труп не носи наслада, но победеният противник, който остане победен до края на нещастния си, скапан живот, е истинско съкровище”(78).

Вещиците, персонажи в творбите на Т.Пратчет, са особени: „това е магия от земята, а не от небето…”(79) Магьосничеството не е нищо друго освен светлини и огън и игра със силата, което не е присъщо на една вещица. „Баба Уедъруекс слушаше с нетърпеливо раздразнение изрази като „Богините Майки” и „примитивно боготворене на луната” и си мислеше, че тя много добре знае какво е да си вещица – ставаше дума за билки и клетви, за летене насам-натам нощем и, най-общо, за спазване на традицията…”(80)

Мозъците на мъжете-магьосници работят различно: тяхната магия е само числа, ъгли, ръбове и „какво правят звездите, като че ли това има някакво значение”, всичко се свежда до силата. Вещиците са жени; те са хитри, правят малко подозрителни, домашни и органични магии; чрез тях Природата допуска жените до вълшебните извори, но техните занимания не са висша магия.

Те обикновено работят с това, което действително съществува в света („Еманципирана магия”). Магьосниците обичат сложната йерархия, а вещиците не се интересуват твърде от структурния подход към професионалното израстване.

Те задържат магията да не управлява света; никой никъде не ги кани, те отиват където си искат; никога не се губят; вещицата трябва да бъде господар на всяка ситуация („Посестрими в занаята”). Една от най-съзидателните сили на света е искреният вещерски гняв.

Четири важни съвета направляват стъпките на всяка млада вещица: „Никога не вярвай на куче с оранжеви вежди; винаги взимай адреса и името на младия мъж; никога не заставай между две огледала; и винаги носи съвсем чисто бельо, защото не се знае кога подплашен кон ще те прегази по смърт и ако хората видят, че носиш недотам изрядно бельо, ще умреш от срам…”(81)

Класическите вещици са два вида – сложни и прости; първите имат стая, пълна със символични предмети, вторите нямат. И за двата вида, обаче, е важно да вярват не в т.нар. атмосфера или в човешката аура, а по-скоро по-важно е в какво не вярват. Вещиците чувстват историята; те са разфокусирани във времето.

Всъщност единствената магия, която правят е главознание: това е единственото нещо, което има значение. Не вещиците избират занаята, той ги избира и те действително стават вещици, когато останалите вещици започнат да се отнасят към тях като към вещици. „Те всъщност са доста добри жени”(82).

Съществуват в хармония с великите цикли на Природата и не причиняват вреда никому; естествено, грижа ги е за неща като „истина, традиции и съдба”. Вещиците (и магьосниците) не могат да имат свой дом, въпреки това си отиват у дома.

Персонажите на Т. Пратчет са борци за справедливата кауза, която постигат с витално и действено отношение към света, а също така и с управление на натрупаната магия. Това означава употреба на различни билки, клетви, левитация, практически уроци по магия и заклинания, магия за огън, заемане на чуждо съзнание, магия за превръщане на определени предмети в други предмети, преобразявания, метаморфози, вразумяване на крадци („Еманципирана магия”); приложна магия, заклинания и призоваване на демона по протокол, окултна бижутерия, спиране на времето, пренастройка на съзнанието, магия на словото („Посестрими в занаята”); второ зрение, огледална магия, магии с кукли (вуду), влизане в съзнание, поглед в бъдещето, промяна на материята („Вещици в чужбина”).

Чрез вещиците като персонажи в творбите ки Т.Пратчет постига обобщение за механизмите на магията и религията в обществото: „Магията й действаше по обратния начин. Какво беше бог? Фокусирана вяра. Ако хората вярват, богът започва да расте. Отначало слабо, но ако блатото учеше на нещо, то бе търпение.

Всичко би могло да стане обект на вяра. Шепа пера, вързани с червена панделка, шапка и палто върху няколко пръчки… всичко. Защото когато всичко, което хората притежават, в действителност е нищо, тогава каквото и да е би могло да бъде почти всичко.

След това го храниш, обграждаш го с внимание, както квачка се грижи за пиленцата си, и даваш възможност на силата му да нараства малко по малко. А когато узрее моментът – отваряш пътя… в обратната посока. По-скоро човекът може да е господар на бога, отколкото обратното. След това се плаща дан, но така е винаги. Госпожа Гогол от опит знаеше, че накрая всички умират…”(83)

Връзката между персонажите на Т.Пратчет и сходните персонажи в мита и приказката е доловима на различни нива в семантиката на образа. Запазен е статутът на вещицата като медиатор между земното и свръхестественото. В същото време митопоетичната и фолклорната конвенция са пародирани – чрез хумора в описанията (на външност, атрибути, действия), а също и чрез смяна на функциите и самата „вътрешна” философия на персонажа: вещиците задържат магията да не управлява света.

Така във фолклорната и литературна традиция на приказното се откроява движение на представите, сигнализиращо смяна в позициите на фантастичното в жанра. Иронията на Т. Пратчет не е насочена единствено към шаблоните (и повторенията на историите), а по-скоро към неосъзнаването и неразграничаването на явления от различен порядък, в които имагинерното и реалното се смесват.

Независимо, обаче, от различния начин, по който постигат художествените си задачи, персонажите на Т. Пратчет имат същата социална роля, свързана с инициацията. Все пак, в аудиовизуалната фаза на културата на юношите може да се въздейства не само чрез страх, а и чрез смях: проблемът винаги е свързан с посвещението, с израстването, с различното, по-високо познание.

Като цяло вещицата, с цялата своя същност и функции е почти константен персонаж в мито-фолклорната и литературната традиция. Както се убедихме, образът й се формира от многобройни детайли. В приказката има три основни типа вещици: вещица-дарителка; вещица-похитителка и вещица-побойница(84). И трите типа – по един или друг начин са свързани с царството на мъртвите.

Тя гощава героя по пътя му към далечното царство: това е отглас от представите за вълшебната храна, която яде мъртвият по пътя към отвъдното(85). Външният й вид изцяло напомня труп: костите, зъбите, пръстите, гърдите; в някои традиции има и атрибути, подсказващи разложение – кухо туловище, размекнати меса. Къщичката й е малка и прилича на ковчег.

В същото време е стопанка на горското царство и животинският облик е най-старата й форма(86). И така – вещицата е свързана едновременно с отвъдния свят и с животинския свят: тя е пазител на входа към смъртта. Слепотата й означава и грозота, и тъмнина, а едновременно с това асоциира и с невидимост: живите не виждат мъртвите, както и мъртвите не виждат живите. „…Вещицата има някаква връзка с обреда на инициацията. Тази връзка ще се разкрие постепенно.

Посветеният е отведен в гората, доведен в къщичката, където застава срещу едно чудовищно същество, властелин на смъртта и царството на животните. Той се спуска в обителта на смъртта, за да се завърне оттам отново „в горния свят”.”(87)

Двойствена характеристика на вещицата е и едновременното й свързване – косвено – от една страна с майчинството (рязко подчертана женска физиология; любовни магии), а от друга страна – със старостта и не-познаването на брачен живот. Всъщност, тя е господарка и майка на животните, върху тях има неограничена власт.

Вероятно тук, според тезата на Вл.Проп, се откриват много древни обществени отношения, свързани с епохата на матриархата, когато майката е едновременно и владетелка. В по-късния етап, когато мъжът-герой оглавява рода, единствената обществена функция, която остава за жената, е майчинството.

В мита, обаче, майката-владетелка губи майчинството, като запазва само атрибутите му и властта над животните. По този начин тя запазва за себе си и властта над живота и смъртта на човека (животът на ловеца зависи много често от животното, т.е. от владетелката на животното). „С други думи, вещицата е явление, което е известно в етнографията под името господар”(88).

В по-ранните етапи от развитието на човечеството смъртта е схващана като превръщане в животно. Поради това господарят на животните пази входа към света на мъртвите (и животните); той може да превърне всеки в животно; това може да бъде дар, също така дар може да бъде власт над животните (по-късно – вълшебно животно).

В този именно смисъл образът на вещицата произлиза от тотемния прародител по женска линия; към него се пренася и огнището (първоначално мъжки родов признак), а наред с него – атрибути от женски характер, непряко свързани с него: ръжен, метла, чукало, кутел. Впрочем, повелителки на животните в митологиите са и Кибела, с нейните преувеличени органи на плодовитостта и кървави посветителни обреди(88), и Артемида, мечешката богиня на лова, вечната девственица с решителен и агресивен характер(90).

С вещицата като персонаж са свързани и множеството изпитания и задачи, които тя поставя на героя с цел да провери добродетелите, магическите му знания и сила. Заспиването на героя в къщата на вещицата е равносилно на смърт, из царството на мъртвите пътуването по-нататък е с вълшебен помощник; това е изпитанието, за което той получава награда. Функцията на поставянето на задачи понякога е пренесена към друг персонаж – този на царкинята(91).

И така – с вещицата се свързва лицето или маската, което извършва посветителния обред (жена или животно). В приказките, ако тя е роднина на някой от героите, то винаги е роднина на жената или майката на героя; тя принадлежи към женското родово обединение. Посвещението пази реликти на матриархални отношения, то се извършва от рода на жената. Всъщност, приказката навежда на мисълта, че и в обреда фигурира жена, но в някои случаи тази роля се изпълнява от мъже, преоблечени като жени (травестизъм)(92).

Това само подчертава още веднъж, че всички членове на съюза имат обща старица-майка. В женската природа на вещицата изцяло е отразен матриархата; травестията „снема” противоречието с по-късната мъжка власт. В същото време отразява и андрогинизма на битието, съчетаването на мъжкото и женското начало.

В края на краищата най-важната цел на посветителния обред е именно доказването на зрелостта и продължаването на родовия ритъм: „…женско-мъжката травестия – пише О.Фрейденберг – представлява метафора на половото сливане: жената става мъж, мъжът – жена…”(93)

Вещицата-похитителка и вещицата-дарителка са два хипостазни образа, свързани с инициационния обред, с пребиваването на неофита в отвъдния свят. Така този персонаж „тласка” героя към символична смърт, за да се роди отново, но вече като друг човек, на по-високо йерархично ниво.

„Цялата „горска” религия – обобщава Вл. Проп – се превръща в поверия за зли духове, великият жрец – в зъл магьосник, майката и господарката на животните – във вещица, която отмъква децата, за да ги изяде по недотам символичен начин. Времето, което унищожава обреда, унищожава и неговите създатели и извършители: вещицата, която изгаря децата, сама изгаря по волята на разказвача – носител на епичната приказна традиция.

Никъде – нито в обредите, нито във вярванията – няма такъв мотив. Но той се появява, когато разказът започва да се разпространява независимо от обреда, и показва, че сюжетът не е създаден в онези обществени времена, когато е създаден обредът, а в други, които са сменили предишните и са превърнали свещеното и страшното в полугероична, полукомична гротеска”(94). (курсивът мой – Т. Д.)

Вещицата е устойчив персонаж не само в народната култура (особено на Европа)(95), а и в литературната белетристика за деца и юноши, особено в нейния приказен дял. Тук откриваме същите трансформационни процеси: самата литература по собствен път десакрализира мита и ритуала и усвоява – чрез собствената си поетика (доста по-широка от фолклорната) приказни мотиви, сюжети и образи от народното творчество.

Можем да обобщим, че вероятно това е една градираща тенденция, в която персонажът се развива от пълно покритие с митичния си и фолклорен първообраз към образ-пародия, в който знаците се обръщат.

От фолклорните представи до съвременния литературен образ на вещицата, разбира се, пътят е дълъг; това е път на повишаване на художественото качество – чрез детайлизиране, чрез увеличаване пространството на метафорите, чрез ирония и не на последно място – чрез засилена авторова инвенция в неочакваното. Можем да обобщим накратко:

В творчеството на Братя Грим вещицата като персонаж е неделим от този във фолклора; тя е част от общата образност на сакралния топос.

Вилхелм Хауф представя различни хипостази на вещицата; в приказките му се „урбанизира” нейното присъствие. Тук вече се открива известно „преместване” в самата същност на образа, защото е нарушена традиционната изолация.

Двойствеността е много характерна за общия персонаж на вещицата в произведенията на Ханс Андерсен. Той разширява фолклорната символика и обогатява ореолните значения. За първи път – в литературата за деца и юноши – се извайва образът на вещицата като млада и изключително красива жена.

Карло Колоди пък утвърждава добрата фея като образен вариант на персонажа; тя съчетава обикновеното, нормалното със свръхестествените възможности на вълшебната закрилница-дарителка.

В приказната традиция на българската литература Ран Босилек „намалява” фантастичността на вещицата като персонаж. Той съумява най-добре да интерпретира народните вярвания и така постига известна степен на „битовизиране” на същността й.

Магическият реализъм на Ангел Каралийчев също попада в тази тенденция. Импровизациите му върху фолклорния персонаж акцентират върху вещицата-дарителка.

Николай Райнов внася в образа й (в някои варианти) по-дълбок философски смисъл; тук вещицата е съветник и учител. Извършваните от автора контаминации разширяват доста представите за нея; това разгръщане е успоредно с литературизацията на фолклорната поетика.

Чрез женските образи, включително тези на свръхестествени персонажи, Е.Т.А.Хофман постига високите стойности на романтичната гротеска. Те са на ръба на реалното и нереалното; управляват хората като играчки. В същото време образите им са изключително правдоподобни и плътни, особено в своята емоционалност.

Лиман Баум използва персонажите – вещици и в чисто структурен план на творбата си. Почти визуалното им разположение е вълшебно, но то „огражда” по-дълбокия, реален философски смисъл на битието. Магията е само було върху това, което всеки сам трябва да открие за себе си.

Допълнителни, литературни атрибути наслагва Клайв Луис към класическия образ на вещицата-антагонист. Тук литературният й образ е на красива, но надменна и отблъскваща жена, т. е., и в това отношение се долавя промяна на конвенцията.

Условно казано (-спрямо детето и юношата като реципиенти) магическите персонажи на Михаел Енде носят философски послания, свързани с откриването и навлизането в света на фантазията. В тях авторът въплъщава етични категории и ги сблъсква, за да остави избора на своите читатели.

Джоан Роулинг създава образите на магьосници в един паралелен вълшебен свят, за да ги противопостави на скучните, сиви и делнични хора, живеещи в реалния свят. Така в началото на двадесет и първи век вълшебното и фантастичното получават своята „реабилитация” в света на децата.

Подтикът на Елин Пелин при създаването на вещиците като персонаж несъмнено е свързан с доброто му познаване на фолклора. Той, обаче, надхвърля народните представи и вярвания и излиза извън приказната образност чрез пародията. Вероятно е от първите автори, които именно по този начин разколебават традицията, за да я променят в нова конвенция.

По подобен начин Роалд Дал вплита хумор в описанията на своите персонажи-вещици. Детайлизирането, литературното изпипване на подробностите тук е очевидно; обратите са неочаквани. (Впрочем, той е майстор на разказите с неочакван край…)

Като че ли формулата на А. Толстой („запетая + но”) е приложима дори за портретната характеристика на героите. От друга страна, иронията и хуморът, свързани с образите на вещиците са контрапункт на тяхната хтонична същност.

Пародийният връх в съвременната проза за деца и юноши, свързан с вещиците като персонаж, постига Тери Пратчет. Той най-ясно очертава движението на образа от мита през фолклора към литературата. Диахронната връзка остава като че ли единствено в медиаторските функции на вещицата.

Въздействието на страха е заменено от въздействие чрез смях. Функциите на персонажа, обаче, остават непроменени; вярата е заменена от вяра-неверие; те, от своя страна биват изтласкани от ироничната дистанция, но и от…”фокусирана вяра” в силата на словото. Ето така една книга може да осъществи посветителен обред в съвременността.

Литературата, чрез фолклора, поема значителна част от инициационните функциите на мита и ритуала в древните общества. И именно тук вещицата като персонаж има ключова роля.
Първо, нейното присъствие дели световете на сакрален и профанен. Тя е гранична и медиаторна фигура, пазител на входа към отвъдния свят.

Поради това, тя „задвижва” сакралността, „отваря” сакралното време и пространство, тласкайки героя към действие. Неофитът попада в царството на смъртта, преминава изпитанията (т.е., умира символично за предишния си живот) и се връща обратно в света на живите като различен, нов човек, с ново име, доказал зрелостта си. Обредната функция на вещицата е тясно обвързана със сакралния топос; този статус се запазва и във фолклора, и в литературата.

Разбира се, в прозата за деца и юноши контактът на реципиента с този персонаж е опосредстван чрез книгата. Социалните му функции, обаче, са сходни – да отключи познанието, да пренесе индивида в един друг свят, да подложи на изпитание – чрез страх или смях. Неслучайно и авторите, и техните читатели – несъзнателно – гледат съвсем сериозно на създадения въображаем свят(96).

„Авторът счита за твърдо установено, че художествената наслада не е чиста рецепция, а изисква най-висша психическа дейност. Преживяванията от изкуството не се възприемат от душата като куп зърна, а по-скоро покълват, както семето на плодородна почва…”(97)

Второ, вещицата олицетворява двойственото женско начало – матриархално и хтонично(98). Същността й е свързана с древни представи, отправящи към Богинята-майка, т.е., с женското творческо начало в природата. Тя се идентифицира със земята, защото поражда живот; гротескни и подчертано уродливи са половите й белези и сексуална активност – източник на плодовитост.

В много митологии Богинята-майка е съотнесена с умиращия и възкръсващ бог; в йерархията на пантеона тя е „старицата майка”, свързана с различни мистерии и тайни култове(99). Дихотомичното мислене я представя и от страна на хаоса: повелителка на тъмните водни стихии, водата и мрака (околоплодните води).

Някои от култовете й имат изявено оргиастичен характер и основната им цел е да отменят (макар и временно) установените социални норми. При развитието си от богинята-майка към вещицата много от тези представи се редуцират, а някои функции се пренасочват. Запазва се амбивалентността на персонажа, сакралната роля на владетелка, връзката със земята и отвъдното, някои гротескни външни черти.

Отношенията с умиращия и раждащ се бог се видоизменят: вещицата управлява смъртта и живота на неофита; оргиастичните култове се пренасят във вещерските сборища. И двата персонажа са на границата на световете; зли и добри едновременно.

„Женската същност се оказва разпъната между тъмнината на земните недра и недостижимостта на небесната светлина; страховито животно или отблясък от най-възвишените идеи, чудовище или ангел, но никога герой, никога просто човек”(100).

В теорията на Карл Юнг вещицата е проекция на мъжката ANIMA(101), на примитивния женски аспект, който продължава да съществува в безсъзнателното у мъжа. Вещиците материализират тази женска примитивност, от която мъжете не могат да се освободят и която натрупва огромни сили. За жените вещицата е женският вариант на изкупителната жертва, върху която те пренасят елементи от своите пулсации(102).

„Но този пренос е в действителност тайно участие във въображаемата природа на вещицата. Докато тези тъмни сили на безсъзнателното не преминат в яснотата на познанието на чувствата и на действието, вещицата продължава да живее в нас. Плод на изтласквания, тя въплъщава желанията, страховете и други тенденции на нашата психика, които са несъвместими с нашето „Аз”, било защото са прекалено инфантилни, било по съвсем друга причина”(103).

Неслучайно ANIMA е олицетворена от вещица (или жрица), защото според К.Юнг, жените влизат по-лесно в контакт с тъмните сили и духове(104).

Кои са ключовите положения в тези характеристики на вещицата?
Тя е сакрален образ на тъмната сила и властта. „Дали някога изобщо е съществувала фалична власт?

Цялата история на патриархалното господство, на фалокрацията, на безбройните мъжки привилегии е може би само мит… универсалният дискурс на неравенство на половете, ключовата тема на егалитарната и революционна модерност… е може би гигантско недоразумение. Противоположната хипотеза е доста правдоподобна и от друга перспектива по-интересна – тази, че жената никога не е била доминирана, а винаги е била доминираща”(105). (курсивът мой – Т. Д.)

Представяйки тъмната, неясна и вечна власт, хтоничната сила, управляваща битието, вещицата плаши. Страхът може да бъде преодолян, както вече споменахме, чрез познание, чрез силата на чувствата и действието.

Това е своеобразният катарзис; противоречието е най-основно свойство на художествения материал (и на формата) – „най-централен и определящ момент на естетическата реакция е преобладаването на онова афективно противоречие, което условно нарекохме с непритежаващата определено значение дума катарзис”(106).

Трето, в по-широк план на културата вещицата е враждебна преди всичко към децата (открадване, изпиване на кръвта, изяждане)(107). Тук, вероятно, се коренят реликти от древни жертвоприношения на деца, свързани с култове към мъртвите и анимизма(108). Вещицата наследява обредното лице, което извършва жертвения акт; това е действие, с което жертвата (=дете) се сакрализира.

То е отделяне на нечестивото (и от самия себе си) и отдаване на божествената сила. Колкото по-ценна е жертвата, толкова по-могъща е получената в замяна духовна енергия. Пожертването на съществуването (т.е., човешкото жертвоприношение) има особен смисъл: то е отрицание от смъртната орис и утвърждаване на друг, вечен живот.

Самото жертвоприношение е и ритуал на предсмъртно пречистване(109). В тези обреди ценността на жертвата е значително по-висока за този, който я жертва, отколкото предполагаемата й стойност за свръхестествените сили(110). Естествено, с течение на времето настъпват промени в обредния текст (замяна на детето с животно, после с части от животно или птици), но кодът се запазва: жертване на най-ценното.

Логично е тези представи да се контаминират, порази близост във функциите на персонажа, с представите за посветителните обреди. Така вещицата бива обвързана още по-здраво с цялостната философия на смъртта и отвъдното.

Тя, като персонаж – във фолклора и литературата, е насочена неслучайно към децата и юношите, защото те са подложени на изпитания и проверки по пътя си в социалната йерархия.

„Простият факт, че ставаш възрастен и че следва да се разделиш, не е достатъчен: впечатляващи инициации в „мъжката къща” и церемонии за прераждане са необходими, за да се направи раздялата с майката (и с детството) напълно ефективна”(111).

Вещицата е устойчив персонаж, именно защото е посредник в това посвещаване. Всъщност, наистина тя осигурява магическия полет в други измерения.

Вещицата като персонаж във фолклора и в литературата за деца и юноши:

Б е л е ж к и

1. Вж. подробно Тайлор, Э. Первобытная культура. М., 1989, с. 92.
2. Тайлор, Э. Цит. съч., с. 105.
3. Вж. Токарев, С. Типове магия. – В: Етнографията за човека и обществото. т. 1, С., 1988, с. 249; вж. също Токарев, С. Сущность и происхождение магии. – В: Труды института этнографии. с. 51, 1959; Токарев, С. Ранные форми религии и их развитии. М., 1964.
4. Фрейзър, Дж. Златната клонка. С., 1984, с. 68.
5. Вж. подробно Фрейзър, Дж. Цит. съч., с. 69.
6. Вж. подробно Дяков, Т. Легенди, фабулати и меморати в традицията: ІІІ. Магията и зоната на здрача. – В: Митология, фолклор, литература. С., 1995, с. 67; също Паранормалното. – В: Български фолклор, кн.5, 1993; Тодорова, Ив. Баяния и магии. – В: Регионални проучвания на българския фолклор. т. 1, С., 1989.
7. Вж. Везнева, М. Свръхсетивно познание. С., 1991.
8. Вж. подробно Ерасов, Б. Социална културология. С., 1997.
9. Вж. Мифы народов мира. т. 1, М., 1987, с. 226.
10. Вж. Мифы народов мира. т. 1, цит.с ъч., с. 227.
11. Палу, Ж. Вещиците. С., 1991, с. 5.
12. Вж. подробно Лосев, А. Проблемът за символа и реалистичното изкуство. С., 1989.
13. Палу, Ж. Цит. съч., с. 9.
14. Пак там, с. 10.
15. Пак там, с. 11.
16. Вж. Палу, Ж. Цит.съч., с. 18: всичко това, както и много други вещерски магии са събрани и описани от Жан Боден в труда му „Демономания” (ХVІ век).
17. Палу, Ж. Цит. съч., с. 37.
18. Вж. подробно Кроу, У. История на магията, вещерството и окултизма, С., 1997, 230-265.
19. Кланичай, Г. Светци, вещици, вампири. С., 1996, с. 65.
20. Гейшор, А. Митология на славяните. С., 1986, с. 185.
21. Вж. Младенов, Ст. Етимологически и правописен речник на българския книжовен език. С., 1941; Геров, Н. Речник на българския език. т. 1, С., 1975.
22. Маринов, Д. Избрани произведения. т. ІІ, С., 1989, с. 79.
23. Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С., 1994, с. 307.
24. Маринов, Д. Народна вяра… Цит. съч., с. 307.
25. Пак там, с. 309.
26. Вж. подробно Българска народна медицина (енциклопедия). С., 1999, с. 235.
27. Вж. Българска народна медицина. Цит. съч., с. 236.
28. Вж. Българска митология (енциклопедичен речник). С., 1994, с. 59.
29. Вж. Българска митология. Цит. съч., с. 208.
30. Вж. Мороз, Й. За някои женски демонични образи във фолклора и вярванията на южните славяни. – В: Единство на българската фолклорна традиция, С., 1989, с. 373.
31. Мороз, Й. За някои женски демонични образи… Цит. съч., с. 373.
32. Вж. Невидими нощни гости. С., 1994, с. 26.
33. Мицева, Е. Демоничният персонаж във фолклорната проза. – В: Регионални проучвания на българския фолклор, т. 1, С., 1989, с. 78; също Померанцева, Э. Мифические персонажи в русском фольклоре, М., 1975.
34. Вж. Невидими нощни гости. Цит. съч., с. 27.
35. Български фолклорни приказки (каталог). С., 1994, с. 629.
36. Български фолклорни приказки. Цит. съч., 698-699.
37. Пак там, 776-777.
38. Български фолклорни приказки. Цит. съч., с. 698.
39. Вж. Мифы народов мира. т. 1, Цит. съч., с.149.
40. Даль, Вл. Толковый словарь. М., 1957, т. 4, с. 672; също Афанасьев, А. Русские народные сказки. М., т. 1, 1957.
41. Вж. Мифы народов мира. т. 1, цит. съч., с. 149.
42. Вж. подробно Толстой, И. Статьи о фольклоре. М., 1966, 142-157.
43. Вж. подробно Дяков, Т. Мотиви на инициацията в прозата за деца. – В: Митология, фолклор, литература, втора част. С., 2003, с. 181; Дяков, Т. Образи на сакралния топос в прозата за деца и юноши, тук – в студията на с……
44. Братя Грим. Приказки. т. 1, С., 1962; т. 2, С., 1963.
45. Хауф, В. Приказки. С., 1966.
46. Андерсен, Х. К. Андерсенови приказки, първи том. С., 1964; втори том, С., 1965.
47. Колоди, К. Приключенията на Пинокио. С., 1963.
48. Шевалие, Ж., А. Геербрант. Речник на символите. т. 2, С., 1996, с. 516.
49. Вж. Шекспир, У. Ромео и Жулиета. – В: Избрани трагедии. С., 1983.
50. Ран Босилек. Незнаен юнак. С., 1960.
51. За тази условна класификация на прозаичните творби за деца и юноши вж. Дяков, Т. Мотиви на инициацията… Цит. съч.; Дяков, Т. Образи на сакралния топос… Цит. съч.
52. Каралийчев, А. Приказен свят. Произведения за деца в три тома. С., 1974; 1975; Каралийчев, А. Съкровищница. С., 1979.
53. Арнаудов, М. Психология на литературното творчество. С., 1965, с. 236.
54. Константинова, Б. Ангел Каралийчев. С., 1979, с. 12.
55. Райнов, Н. Български приказки. С., 1965; Приказки от цял свят, С., 1964.
56. Хофман, Е. Т. А. Приказки. С., 1981.
57. Петров, З. Светът на Хофман. – В: Хофман, Е. Т. А. Приказки. Цит. съч., с. 6.
58. Баум, Л. Магьосникът от Оз. С., 1967.
59. Луис, К. Хрониките на Нарния: Лъвът, вещицата и дрешникът. С., 1997.
60. Вж. подробно Проп, Вл. Морфология на приказката. С., 1995, с. 103.
61. Енде, М. Приказка без край. С., 1990.
62. Роулинг, Дж. Хари Потър и философският камък. С., 2001; Хари Потър и стаята на тайните. С., 2001; Хари Потър и затворникът от Азкабан, С., 2001.
63. Елин Пелин. Ян Бибиян (Невероятни приключения на едно хлапе). С., 1968.
64. Янев, С. Българска детско-юношеска проза. С., 1979, с. 104.
65. Янев, С. Цит. съч., с. 105.
66. Вж. Дяков, Т. Образи на сакралния топос в прозата за деца и юноши. Цит. съч.
67. Янев, С. Пародийното в литературата. С., 1989, с. 176.
68. Дал, Р. Вещиците. С., 1993.
69. Пратчет, Т. Цветът на магията. С., 1992; Еманципирана магия. С., 1994; Посестрими в занаята. С., 2001; Вещици в чужбина. С., 2001.
70. Пратчет, Т. Цветът на магията. Цит. съч., с. 211.
71. Пак там, с. 230.
72. Пратчет, Т. Посестрими в занаята. Цит. съч., с. 10.
73. Пак там, с.133.
74. Пак там, с. 51.
75. Пратчет, Т. Еманципирана магия. Цит. съч., с. 55.
76. Пратчет, Т. Посестрими в занаята. Цит. съч., с. 217.
77. Пратчет, Т. Вещици в чужбина. Цит. съч., с. 55.
78. Пак там, с. 315.
79. Пратчет, Т. Еманципирана магия. Цит. съч., с. 15.
80. Пак там, с. 43.
81. Пратчет, Т. Вещици в чужбина. Цит. съч., с. 15.
82. Пратчет, Т. Посестрими в занаята. Цит. съч., с. 230.
83. Пратчет, Т. Вещици в чужбина. Цит. съч., с. 293.
84. Вж. Проп, Вл. Исторически корени на вълшебната приказка. С., 1995, с. 54.
85. Вж. Проп, Вл. Цит. съч., с. 70.
86. Пак там, с. 71.
87. Пак там, с. 74.
88. Пак там, с. 77.
89. Вж. подробно Мифы народов мира. т. 1, М., 1987, с. 647.
90. Вж. подробно Мифы народов мира. т. 1, цит. съч., с. 107.
91. Вж. Проп, Вл. Цит. съч., с. 81.
92. Пак там, с.108.
93. Фрейденберг, О. Поэтика сюжета и поэтика жанра. Л., 1936, с. 103.
94. Проп, Вл. Цит. съч., с. 111.
95. Вж. подробно Бърк, П. Народната култура в зората на модерна Европа. С., 1997, с. 93, 215, 227-229, 342.
96. Вж. подробно Фройд, З. Естетика, изкуство, литература. С., 1991, с. 333, 336.
97. Виготски, Л. Психология на изкуството. С., 1978, с. 275.
98. Вж. подробно Елиаде, М. Окултизъм, магия и културна мода. С., 2000, 80-98; вж. също Фрай, Н. Великият код. С., 1993, 175-195.
99. Вж. Мифы народов мира. т. 1, цит. съч., с. 179.
100. Кирова, М. Сънят на Медуза (Психоанализа на българската литература). С., 1997, с. 153.
101. Вж. подробно Юнг, К. Избрано. книга първа, Пл., 1993; книга втора, Пл., 1993; книга трета, Пл., 1994.
102. Вж. Adler, E. Études de psycologie Jungienne. Genéve, 1957; цит. по Шевалие, Ж., А. Геербрант. Речник на символите. т. 2, С., 1996, с. 13.
103. Шевалие, Ж., А. Геербрант. Речник на символите, т. 2, цит. съч., с. 13.
104. Вж. Jung, C. L’Homme et ses symbolеs. Paris, 1964.
105. Baudrillard, J. Seduction. New World Perspectives. 1990; цит. по Кафтанджиев, Хр. Образът на жените в рекламата. С., 1998, с. 23.
106. Виготски, Л. Психология на изкуството. Цит. съч., с. 290.
107. Вж. Мороз, Й. За някои женски демонични образи… Цит. съч., с. 374.
108. Вж. подробно Вакарелски, Хр. Български погребални обичаи. С., 1990, с. 158.
109. Вж. подробно Фрейзър, Дж. Златната клонка. С., 1984, с. 334, 537, 714.
110. Вж. подробно Тайлор, Э. Цит. съч., с. 478.
111. Юнг, К. Избрано, книга първа. Цит. съч., с.185.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

Коментирай