Public Republic Art Studio

Поддържай форма! Идиотщината принуждава!

19 май, 2012 от · 3 Коментара

Даниела Иванова

Из “Бг-пропилян живот”

Bg-propilian jivot
Снимка: US Army Africa

Поддържай форма! Идиотщината принуждава!

Почти бях забравила колко изтощаващо е да живееш в България, но самолетът се приземи и аз изненадващо бързо трябваше да се адаптирам към добре познатата родна среда. Знаете как светкавично става, нали?

Забърсват ти по няколко незаслужени шамара на всички фронтове и те са нещо като приветствие: „Добре дошли у дома!” Това те кара моментално да забравиш приятната отпуснатост на чуждестранните нрави и лежерното настроение, което те съпътства навсякъде извън границите на държавата; шокира те, стресира те и веднага те връща в онази стегната форма, която българинът задължително денонощно поддържа, за да оцелее. Стегнат, за да посреща всякакви удари и да отговаря по същия начин.

Едновременно с приземяването дойде и информацията за изследванията на американски учени, според които страната ни е най-тъжното място на света, ако се вземе предвид връзката между доходите на глава от населението и задоволството от живота.

Не съм от хората, които се нуждаят от чужди бележки, за да установят какво се случва в собствения им заден двор, така че приех резултатите от американското усърдие без особена изненада. Сигурна съм, че живея на едно от най-тъжните места на света и колкото и да се старая да забравям това, всеки път, щом се отдалеча за малко от тук, животът другаде ми го напомня ярко и категорично.

Не съм съгласна само в частта за причините. Мястото е тъжно не само заради съотносимостта на финансовото към емоционалното състояние на хората, а поради непрекъснатия тормоз на средата и поради нежеланието на хората да бъдат щастливи.

Какво за тормоза на средата? Просто е. Във Виена, час след като завали сняг, специално оборудван джип разчиства пред входа на метростанцията. На местата, до които джипът няма достъп, служителят, който го управлява, просто слиза и чисти снега с гребло. В Германия и в Холандия снегорините наизскачат по пътища и магистрали след първата снежинка, сякаш специално са я дебнели да падне ей-там: зад завоя.

У нас тези неща се случват другояче: малко по-сложно и по-засукано. Тук се организират щабове, работни групи, комисии, пишат се отчети, анализи, доклади, спретва се изтощително преливане от пусто в празно…А снегът вали ли вали.

Междувременно сме сигурни, че някои полагат героични усилия да ловят снежинките още във въздуха, закриляйки нацията от излишни бедствия. Изобщо: шум, стрес и безпокойство. Не че имам нещо против отчетите. Но докато ние десетилетия наред се плюнчим над тях, хората просто си вършат работата и това прави живота им по-лек и безпрепятствен.

Тормозът на средата включва много подобни омагьосани кръгове, в които уж се полагат неистови усилия, но всъщност не се прави нищо смислено. Така депутати се изтощават от денонощен труд и като светулчици по цели вечери премигват над изключително деликатното четиво на Изборния кодекс.

Тъпо като ситуация и стресиращо за всички. Просто при нас няма как да е по редовен и обичаен начин. Ние сме държава с включена аларма. Още по-шокиращото е, че държава, всъщност, няма. Просто в разграден двор алармата непрекъснато вие за щяло и нещяло, а в суматохата всякакви бандити безнаказано вършат безобразия.

И по стара демократична традиция това продължава десетилетия наред. Не можахме да си уточним критериите за здравеопазване, не разбрахме, че здравето на хората е по-важно от машинациите и търговиите на някакви чиновници и лапачи. Не се научихме да различаваме номерата от истината.

Събарят незаконните постройки, но пак е с номер: по-незаконни са тези на по-бедните, другите са по-малко незаконни. Едните остават за назидание, другите – като доказателство, че което днес не се купува с пари, утре или по-късно може да се купи с много пари.

Лицемерието до такава степен е разяло костите на държавата, че министър се изправя пред хората и мотивира безобразни суми за бонуси. Мотивира ги с всякакви глупости от сорта на това, че парите са от глоби, че са три пъти по-малко от предходни години и че заплатите в съответното министерство са едни от най-ниските. Тези глупости дори не правят впечатление.

Народът продължава да си дреме в лошо настроение, защото живее на най-тъжното място на света и защото… абе, не е гот и толкова! Вместо дипломати – доносници, вместо длъжностни лица – престъпници, вместо „Стара планина” – соя, вместо живот – оплакване… почти всичко е със заместители. Отговорността винаги е обща, а денонощното търсене на вина тук изтощава, изразходва цялото ни време и всички усилия.

А другаде е различно. Там хората не пилеят време, а го използват по предназначение. Тук разчитаме единствено на чудеса поради липса на алтернатива, защото отдавна сме зачеркнали възможното.

Другаде хората разчитат на стриктните си житейски планове и на държавата, която прави възможна реализацията им. Знаят кога и как да работят, кога и как да пазаруват, кога и как да се веселят. Ние знаем кога и как да се оплакваме и да бъдем тъжни.

А, да! И още нещо: в парламента знаят кога да работят с удължено работно време. Когато текстовете включват думата „избори”. Вероятно всичко ще си дойде на мястото, щом тази дума спре да има толкова важно значение, щом приключат обществените представления и щом чиновници и „дъщерните им фирми-вагончета” спрат да подритват хората помежду си като футболни топки.

Защото това е тормозът на средата. И всеки път, когато самолетът се приземява на родна територия, този тормоз напомня за себе си във всякакви варианти и с различни лица. Тъжното е, че в другите цивилизовани страни председателите на парламенти „не стават разногледи” от броене и взиране в списъци и управниците не ловят снежинки във въздуха, а просто изпълняват задълженията си.

Тъжното е, че тук във всяка институция, където влезеш за по-сериозен проект, чиновникът отсреща прави много специална гримаса, която означава: „Абсурд! Тази работа няма да стане!”. А някъде там – дълбоко в подтекста става дума за конкретни суми.

Мразя това забавено чиновническо дишане, скептично издутите бузи и главата, която се поклаща в хармония с идеята, че работата няма да стане, независимо дали е във връзка със строеж на яхтено пристанище или с продажба на топлийки!

Сякаш ако изобщо има държава, тя съществува единствено в името на това: да ни попречи да задоволим и най-дребната и незначинелна своя потребност.

Още повече ми дотежава от сравнението, че когато ми се наложи спешно да замина за САЩ, получих утвърдителен отговор с желание и усмивка точно за пет минути, а на следващата сутрин визата беше в джоба ми. Служителите се бяха погрижили за мен! Те бяха направили и невъзможното, за да ме улеснят и да не пропусна пътуването си!

Добре, че не се налага да кандидатстваме за български визи, а си се мъчим тук ей-така, безплатно, всекидневно и в рамките на обяснимото.
Ето защо всеки път, когато самолетът се приземи на родна територия, сърцето ми се свива от ужас, че се връщам.

Обичам България и не бих живяла никъде другаде, но не приемам тормоза на средата.
И на вниманието на онези, които създадоха механизма и непрекъснато го смазват:

КОГАТО ЕДНО МЯСТО Е НАЙ-ТЪЖНОТО НА СВЕТА, ТО Е НАЙ-ТЪЖНО ЗА ВСИЧКИ ОБИТАТЕЛИ, НЕЗАВИСИМО ДАЛИ СА ЖЕРТВИ ИЛИ ПАЛАЧИ!

P.S.
Никъде в Европа колите не са толкова скъпи, хората не са толкова добре облечени и недоволни, ресторантите и кафенетата не са толкова претъпкани, а животът – толкова тъжен.
Това е пълна идиотщина!

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • Станко Станков // 19 май, 2012 //

    Споделям безрезервно позицията на автора! И мисля, че никой до сега не е излагал истината толкова синтезирано, образно и достъпно! Браво, Дани! И жалко за България…

  • otchelnik // 20 май, 2012 //

    ДАНИЕЛА, наблюденията ви в голяма степен са верни. Малко прекалявате с категоричността на обобщенията. Но не мислите ли, че трябва не да бягаме от Родината, а да се опитаме да я променим. Да не позволяваме да ни управляват аналфабети, разни простаци, които даже се хвалят, че са прости, за да се харесат на простата част от населението. Която, за жалост, е по-голямата част… Но мисля, че не бива да униваме и да се поддаваме на пагубен песимизъм. Да не забравяме, че Учителя Беинса Дуно е казал, че българският народ е народ с мисия… Нека се усмихнем, нека се зарадваме на това, което имаме, а не страдаме заради това, което нямаме. Но можем да имаме! От нас зависи…

  • Дание.а // 20 май, 2012 //

    Аз изцяло споделям Вашата позиция. В книгата няма нито капка песимизъм. Тя е снимка на живота ни и провокация да не го живеем по този начин, а да променим държавата и системата, за да останем тук, но да направим мястото по-добро и уютно за живеене. Имала съм десетки възможности да си тръгна от България, но това е моят дом и няма да го напусна. Обиколила съм много държави и имам богата база за сравнение: ние тук изразходваме почти цялата си житейска енергия, за да преодоляваме безсмислени препятствия, а на много други места по света хората не пропиляват живота си в излишни битки и влагат сили предимно да създават. Затова ме боли. За всички нас, които сме жертви на системата.

Коментирай