Public Republic Art Studio

Чувството, че съм у дома

16 май, 2012 от · Няма коментари

Даниела Иванова

Из “Бг-пропилян живот”

Daniela Ivanova
Снимка: anvisuals

На сина ми Георги

Отдавна не бях минавала по главната улица в спокойна пролетна вечер. Така се случи, че сторих това на връщане от концерт. И някъде там, след блясъка на Драматичния театър , след шума на фонтаните – на завоя от сградата, която наричахме „Голямата Валентина” по посока към Шишковата градинка…

Някъде там ме завладя невероятното чувство, че съм у дома… То дойде със светлината на витрините в теменуженото синьо на вечерта и с акордите от една китара. Всяка крачка напред отваряше вратата на чувството все по-широко пред песента и заедно с облака от звуци носеше усещане за живот и за красота.

Когато извървях стоте метра до момчето с китарата, си дадох сметка, че точно толкова трае пътят на едно вълшебство: от първата крачка, когато доловиш звука до момента, в който песента те обгърне. Понякога сто метра, друг път сигурно цял живот.

Слабичкото високо момче докосваше струните като в някакъв специален ритуал в духовния храм на музиката. Дългата му коса се сливаше с черната дреха, а погледът му беше някъде там – зад светлината на витрините, където свършва списъкът с практични задачи и където започва светът на големите планове, на философските открития, на важните прозрения за живота, за приятелството и за смисъла.

Музиката също летеше натам – към просторите на извънделничното, към светлината на плановете, към важните самостоятелни решения и към всичко, което предстои… Предстоящото, както го разбират умните … с леката тръпчива нотка на тъга и самотност.

Песента се стелеше над душата ми : „So close no matter how far”.
Останалите минувачи също притихваха на няколко крачки до китариста: „Never opened myself this way.
Life is ours, we live it our way”.
Вечерта носеше аромат на люляци и на море: „ And nothing else matters”.

Сигурно някъде далеч в открити води се разминаваха кораби, а капитаните им брояха дните до слизането на брега:
„Trust I seek and I find in you
еvery day for us something new”.
Зад прозорците на съседните къщи смълчани майки гледаха часовниците си и се тревожеха за порасналите си деца:
„Never cared for what they say”.

Хората, които живееха в името на визитката си, вече си бяха тръгнали от поредния коктейл и се готвеха за следващия голям удар – в по-горния кабинет, на по-мекото кресло:
„Never cared for games they play”.
Някъде някой талант нервно изписваше листите, за да хване целия сюжет, да не изгони вдъхновението, най-сетне да намери покой:
„Never cared for what they do”.

- А! Той пее „Металика”! – зарадва се момиче и сложи пръст на устните си, за да подсети компанията, че музиката заслужава внимание, отношение и тишина от страна на аудиторията. После групата отмина щастлива под тежките акорди на този химн на хората, които търсят съдържание:
„Never cared for what they know”.

Дългите коси на китариста се разсипаха над челото му: „ Nothing else matters”. Един мъж остави стотинки в калъфа на китара.
- Благодаря! – учтиво промълви момчето и се върна в изящния свят на музиката.

Приличаше на сина ми, на неговите приятели. Приличаше на толкова много хубави и умни момчета, които днес завършват училище и под акордите на любими песни търсят с поглед своя простор, своята истина, своето бъдеще. Там някъде – далеч над светлините на витрините.

Колко много разговори до зори ще има в теменужените майски нощи! Колко планове, споделени мечти, колко обещания за приятелство и незабрава… Колко разплакани китари, музика в душите и смели стъпки към храма на битието…

За мен тази вечер пътят на вълшебството трая стотина метра: от първата крачка, когато долових звука до момента, в който песента ме обгърна, накара ме да се върна в абитуриентските години и ми даде сигурното усещане, че съм у дома…

Защото домът е мястото, където ароматът на люляци и море се слива с музиката, за да те разплаче… Момчето, което свири на китара е част от усещането за града, където навремето си тичал с обелени колене, а сега вървиш по-бавно и по-мъдро към поредната си годишнина.

И теменуженото небе от твоето вчера, отдавна задрямало някъде в мислите ти, днес е част от празника на другите след теб… Домът е мястото, където историята винаги има продължение и лястовичките не долитат за първи път, а просто се завръщат…

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай