Public Republic Art Studio

“Думи на отдалечаване” за представянето на книгата “Чернови на Млечен път”

13 май, 2012 от · 2 Коментара

Иван Брегов

Думи на отдалечаване

Слово при представяне на книгата „Чернови на Млечен път” на Роза Боянова, Български писател, София, 2011
в Литературния салон „Старинният файтон”, София на 6 март 2012 г.

Няма как да започна, без да заговоря за първата ни среща с Роза. А тя се състоя в тихото и вече минало място – канцеларията на бургаските писатели на ул. Милин камък № 1. Там се беше случила голямата и все още жива българска поезия – тежките и истински стихове на любимия Христо Фотев. И сигурно неговият дух правеше малката стая – малка вселена.

Аз бях едно объркано в римите момче, а Роза беше наясно с нещата, като човек наясно със себе си. Скоро беше издала и споделила с нас своята „Мастилена аура“. Преди това аз вече бях прочел книгата с най-характерното за Роза заглавие „Метафори“.

И не като метафора, бяха ме посъветвали строго да престана да се занимавам с поезия. Да се запиша да тренирам хандбал, защото там имало свободни места, а в поезията явно свободни места вече няма. Опитваха да ме възпитават в хандбал, казвайки ми, че думите са тежка топка за мен – сигурно е така.

Роза прие да посещавам заниманията на литературното й студио. Погледна моите стихове и каза: „Ако момичетата решат, можеш да останеш.”. Съдбата е лошо момиче. Тя реши, че ние с Роза като две реки край дома на нашия всеобщ баща трябва да потечем. Роза ми даде течението. Какво съм й дал аз – не знам, но съм уверен, че тя е метафора и това е най-силното й оръжие. А:

МЕТАФОРАТА Е НЕВЪЗМОЖНИЯТ МОСТ
между двата бряга на една истина.
Метафората е невъзможната истина,
която прави моста необходим.
Метафората за селото е
спомен,
от който изтича това, което ще стане
и приижда онова, което е било.
Всъщност,
селото няма нужда от метафори –
няма и помен
от река.
(„Мастилена аура“)

Не мога да кажа всичко това без сантимента на близостта и признателността, които изпитвам към Роза. Те протичат в мен. И моето чувство се крепи не толкова на това, че бях възпитан в поезията от нея. Признателността ми се основава на вече отдалечения ми и взрян поглед в написаното от Роза.

Да, аз значително се отдалечавам от нея, за да успея да пренеса със себе си стиховете й от любимите ми нейни ранни книги – до книгите, в които вече съм изградил достатъчната преграда, за да бъда безпристрастен читател. Тази вечер аз съм читателят, който споделя с вас. А както знаете от Фрост „добри съседи – добри огради“. Добра дистанция – добър прочит.

Читателското око не обича да нищи стиховете. За читателя, а това значи и за мен, авторът се разглежда в цялост. Читателят се интересува от книгите на автора, които в един момент стават самата негова плът. И вгледан в Роза, в ръста на нейната поезия, си мисля: “Иване, ти четеш все повече поезията на българските поетеси и се луташ в нея. И се изгубваш в дребните описани битовото-женски разочарования. И това те прави раздразнителен. Премесва кръвта ти с обида – как висшият дух на нещата може да бъде затворен в хленч и описания на преминалия ден, на свършеното през деня. Как може да се пишат стихове на повествователната досада, която не води до преосмисляне. Това е порок и на поетите и на поетесите у нас.“ Но Роза, за мое успокоение, казва друго:

ИМА НЯКАКВА ОНЕМЯЛА КРАСОТА

в срутените покриви,
в ослепените стени
на изоставените къщи.
Предишните животи,
превърнати в оси, дървета и коприва
жужат и избуяват,
за да ги забележим,
неистово желаят да продължат чрез нас
с ужилване,
или със плод забравен на върха
катеренето в днешното,
да се погледнат с нашите очи
и нещо важно да ни кажат.

От другата страна на оградата
върху зелени петолиния на плодни градини,
подскачат оранжеви ноти – кълвачите,
тъжни флейти звънят…

И защо те боли
от тази хармония?
(„Чернови на млечен път“)

И ето, аз, дребният читател, поседнал на оградата, си въртя безгрижно очилата и си размишлявам отново: „Иване, ти четеш повече и повече днешните книги, писани от днешните дами. И какво откриваш там – най-страшната и тъжна формула за поетична и осъзната претенциозност. Формулата, която открива решенията, но не води до разрешения. И в тази формула са въвлечени, облечени в нежни одежди дами, дами със стройни шапки, театрални маниери.

И какво от това?
Четеш техните книги и виждаш как тематиката им е едно постоянно общуване с мъжа или неуспеха в това, една преграда в погледа, от която те не могат да се оттласнат. А всъщност поезията е общуване, „което преминава, но остава“, както казва Мистрал.

Част от днешната нежна половина на поезията се изразява в преразказ на общуването си с мъжа и не се осмелява за повече. И това е опасна вторичност. А мъжката поезия дали общува със света? И това тук няма значение, защото Роза умело казва:

ЧОВЕКЪТ ДО МЕН е тояжка, на пътя изпусната.
А толкова дълго вървях над него приведена.
Сега се изправям, прохождам отново.
Като стрелка на везна се поклаща натежалото тяло.
И на мен се обляга светът.
(„Далечен диптих“)

„Добри съседи – добри огради“. Добра дистанция – добър прочит.
У мен мрежата на оградата оставя следния нежен отпечатък: В ранните стихосбирки на Роза има нещо, което те избавя от конкретното, образите се случват във важните за мен чувства и състояния – страх, обич, радост, безсмъртие и време. Образите споделят на човека как се чувства, поставят го в изпитание и все пак го задържат мъдър и отстранен от това да повярва на конкретната ситуация. Докато преживяваш тези образи – сякаш сам на себе си казваш:

ОПЪНАТ ВИК –
КАТО ВЪЖЕ СЪДБОВЕН –
гърлото ми стяга.
Аз нося ненаписан стих,
невероятен.
В беда се дави някъде човек забравен,
или се ражда –
търси смисъла на идването си върху земята.
Не ще ни стигне времето, за да повярвате във мен.
А имам още нещо да ви кажа:
Остават само часове да се обичаме,
да мразим – не остават.
Земята към последния си кръг
ни приближава.
(„Жадна вода“)

Но измамно ще бъде да не кажа, че Роза може да изпадне и в предметна ситуация. Обградена от делника, тя запазва своите сетива и ги отдава най-силно на метафората. Това е случване на последните й две книги „Далечен диптих“ и „Чернови на Млечен път“. Тук Роза вече е съзерцателният наблюдател, който строго хваща детайлите в поетичната архитектура и вярва, че зад тяхната доловима красота стои здравина и строгост:

СЪВПАДЕНИЯ

Майка ми храни гларусите под прозореца.
Прегладнелите не смеят да пристъпят,
докато най-силният не се нахрани.
И след отлитането му лениво-сито
дълго още се боят да вкусят
ухаещите в жегата две риби.
Момчето на съседите раздава справедливост
с прашката.

И майка ми обича риба,
но не иска да опита –
неволно да не изяде съдбата ми
(нали и аз съм зодия такава).

А дават по Дискавъри на живо
ампутация на счупено крило –
единственият начин птицата да оцелее
след войната с прашките.
Момчето на съседите навярно също гледа,
защото гларусите отлетяха.

И от съчувствие
със него се превръщаме
в две еднокрили птици –
опираме несръчно рамене –
да се оттласнем заедно от трудната земя,
небесното привличане ни мами.
(„Далечен диптих“)

В най-новата книга на Роза „Чернови на Млечен път” предпочитам по-конкретните й стихове. Да, все пак сме събрани от конкретния повод – най-новата книга на Роза Боянова. Там поезията й е дълго пътуване. Роза пътува другаде, търси и други стихотворения в себе си. И прави всичко това като дете, устремено към познанието – без да очаква похвала за успеха, без да се страхува от пропадането в несполуката.

Тя вече добре знае – има само голямо познание, няма големи награди. И тук Роза не е напусната от своята смелост, от която аз, като мъж, съм се учил на достойнство (дали съм успял?). Роза не затваря стихотворенията си във вече овладяното. И аз я приветствам за това без да давам оценки. Аз съм читател, а сигурно и още ученик. Да, аз съм онова момче, което трябваше да се учи на хандбал, а Роза научи на други неща.

„Добри съседи – добри огради.“ Добра дистанция – добър прочит.
И понеже стоя на оградата и докато си намествам очилата виждам още как двата цикъла в „Чернови на Млечен път“ са като тенесистите от познатото англоезично стихотворение – там мъж и жена си разменят топката. Тя приближава към тях, те я отблъскват. Когато играта свършва мъжът и жената се прибират у дома. Мрежата остава помежду им.

Помежду им хайку-откровения.
Днес аз се изправям пред най-трудната моя промяна. От няколко години нещо в мен се утаява и на дъното виждам, че съм променил измеренията си за добра поезия. Автори, които са кипвали кръвта ми, днес я размътват и се утаяват на дъното на представите ми. Но и днес кръвта ми подсказва:

ПОДОБНО СКРЪБ
полепва по стъклата тежък мрак.
Росата,
тъй възторжена през утринта,
задъхана по обед,
сега звъни –
парченца лед във чашата на есента
и в моята преполовена чаша.
Годините ми –
шепа орехи,
защото са във твоите ръце –
разчупваме
и ядките са пълни
със здраве и живот,
с деца и мед.
Надеждата, забодена с карфица на прозореца,
с криле за свободата си се бори.
Тъй тежък грозд лозата изтърва –
отдъхна си от грижите
за птиците, за мравките и бъчвите,
роди за всички
и спокойно си почива.

А старостта
плете от спомените си дантели
и мрежи –
за досадници
и за наивни.

Полепва по стъклата тежък мрак,
подобно скръб.
(„Биография на чувствата“)

Така стоят нещата, Ро.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • otchelnik // 14 май, 2012 //

    На добър час, Роза! Радвам се за теб… И искрено желая все така да е верен ритъмът на поетичното ти сърце…

  • Emiliya Avginova // 14 май, 2012 //

    ПРЕГРЪДКИ!!!!!!!!!

Коментирай