Public Republic Art Studio

Ирина Папанчева: “Мисля, че изначалната ни мисия е да пишем”

3 май, 2012 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Ива Димитрова с Ирина Папанчева

Irina Papancheva

Ирина Папанчева е родена на 02.03.1975 г. в гр. Бургас. Завършва паралелка с литературен профил в СEУ “Св. св. Кирил и Методий” гр. Бургас, магистратура по “Славянска филология – Чешки език и литература” в СУ “Климент Охридски” и по “Европейска интеграция и развитие – Европейска политика и социална интеграция” в Свободния Фламандски Университет в Брюксел (Vrije Universiteit Brussel), и програма на Хендикап Интернешънъл за консултант по доставка на социални услуги за хора с увреждания.

Професионалният й опит включва работа като журналист, редактор и преводач, и правозащитник в българския и европейския неправителствен сектор. Била е заместник-кмет на Столична община по Социални дейности, здравеопазване и интеграция на хора с увреждания и пресаташе и отговорник политики в Европейския форум на хората с увреждания в Брюксел. В момента работи във фондация „Сийдър” и е консултант по социално включване, европейски въпроси и комуникации.

Автор на детската илюстрована книжка “Аз заеквам” (ИК „Сиела”, 2005 г.), на повестта „Почти интимно” (ИК „Кронос”, 2007 г.) и на романа „Анабел”. Награда на участниците в конкурса “Южна пролет – 2008” за повестта „Почти интимно”.
Казва, че постига духовна и физическа хармония чрез аржентинското танго, Йога, медитация и плуване.

Какво те провокира да напишеш романа “Анабел”?

Идеята за „Анабел” ме споходи в последния ден от едно пътуване до Лайден, Холандия. Няколко души се качихме на колелета и карахме до морето. И така, докато карах, видях своята героиня – Анабел.

Тя дойде с името си и с колето. Неслучайно романът ми започва и завършва с този образ. Когато се върнах в хотела, нахвърлих две страници с идеи за романа. Вдъхновиха ме също кореспондецията на Ван Гог с брат му Тео, собствената му трагична съдба на самотник и сияйността на „Слънчогледите”. И историята се разгърна.

Втората линия, есеистичната, която присъства под формата на блог, се появи по-късно, докато учех в Брюксел. Мислех много за космополитизма, идентичността, eвропейската ни идентичност и има ли я изобщо…Споделях тези мисли с творческия си бележник, който винаги носех у себе си. По-късно те естествено се преляха в романа.

Още в началото ти се разграничаваш от героинята си, но всъщност се намираш опасно близо до нея като творец, преобразувал себе си в “бездушен администратор”. Написването на последните ти два романа са всъщност доказателство, че подобно на Анабел, си преоткрила призванието си?

Писането винаги е било част от мен, още от детството ми. Не мога да кажа, че съм преоткрила призванието си, защото никога не съм спирала да пиша. Каквото и друго да съм правила в реалността, писането е било тук, в мен. Дори когато съм имала периоди на литературно мълчание, не съм спирала да пиша – в мен са узрявали идеи, образи, сюжети.

И когато съм се захващала със същинското писане отново, са се изливали с лекота, вече готови. Бях администратор, да, но бях администратор с душа. :) И не спрях да пиша – тогава излезе „Почти интимно” и започнах „Анабел”.

Каква е мисията на този роман? Какво е посланието, което би искала читателите да уловят?

Не подхождам към писането мисионерски. Зачевам истории, които трябва да родя. Нужно ми е. Не мога иначе. С това не подценявам мисията на литературата, но я разграничавам от мисионерството на хората, които я пишат.

Мисля, че изначалната ни мисия е да пишем, а ако чрез нея изпълним и друга мисия, aко разказвайки своите истории, несъзнателно допринасяме за общочовешката хуманност, какво по-хубаво от това!

В „Анабел” исках да разкажа историята на една жена, която търси себе си и идентичността си. Да покажa различните форми на любовта – как се срещаме, но и как може да се разминем. Да помедитирам над теми, които ме вълнуват. Искам читателите да открият своето послание в книгата ми, така както те я чувстват и чуват.

Лиричната повест “Почти интимно: излезе през 2007г. Днес, след “Анабел”, по-уверена ли се чувстваш, по-сигурна, по-добър писател?

След „Почти интимно” се почувствах по-уверена в писането си. Писах „Анабел” различно, с повече сигурност в гласа си, по-смело. Въпреки това ми беше трудно да преценя как романът ми ще бъде приет.

Увереността е в лекотата, в изграждането на образите, във формата и стила, но в същото време никога не знам и не мога да бъда сигурна как ще реагират читателите. Не знам дали съм по-добър писател, но вярвам, че развивам писането си.

Откъде черпиш идеи за сюжета на романите си?

От живота. От работата си. От пътуванията. Най-много идеи ми идват, когато съм на път. Тогава сетивата ми се отварят и въображението ми започва да пулсира на други честоти. Може да ме вдъхнови случка, история, човек. Вземам нещо тяхно и го правя свое. Дотворявам го. Превръщам го в литература.

Първата ти книга е детска – “Аз заеквам”. Какво те накара да я напишеш?

Самата аз заеквам. Отдавна мислех за детска книжка за заекването. Бях започнала да пиша за страна, в която всички заекват, а гладкото говорене се приема за аномалия и всички тези деца, които са се подигравали на едно заекващо момиченце, се озовават в нея и разбират какво са й причинявали.

Но скоро спрях, замислих се за педагогическия ефект на една такава книга. Възмездието не е най-добрият начин за постигане на разбиране.

По това време с Жюстин Томс имахме съвместни инициативи за децата, които заекват, и споделих с нея идеята си. След няколко месеца тя ми се обади и ми каза, че със „Сиела” ще публикуват поредица от илюстровани детски книжки, представящи деца, които се приемат от връстниците си като различни заради някаква своя особеност. И ми предложи да напиша книжката за заекването.

Къде всъшност е твоят пристан? В лоното на творчеството като поетеса и романист или в лъскавите офиси на Брюксел? Къде се чувстваш на мястото си?

Когато се чувствам добре със себе си, се чувствам на мястото си навсякъде. Различните социални роли и среди не ме плашат. Не противопоставям професионалните си ангажименти с писателя в мен. Писателят е буден винаги – където и да съм, каквото и да правя.

Всичко може да бъде материал, всичко може да се превърне в литература. Творческата и гражданската ми позиция не се противопоставят, а взаимно се допълват. Но напоследък все по-силно усещам важността на писането за мен. И нямам търпение да се приютя в следващия си роман.

Какво искаш за себе си? Нещо по-близо до поетичната ти душа? Искала ли си някога професията ти да е свързана в литература, или би искала това да остане “непорочно бягство” от реалността?

Искам душата ми да е в покой. Да е в хармония с това, което правя. Бих била щастлива да върша по-литературно ориентирана работа. Това, което правя в социалната сфера дълбоко ме вълнува и вдъхновява, но когато работата измести изцяло писането ми, в мен се отваря ниша, която настоява да бъде запълнена.

С какви чувства искаш читателите да затварят последната страница на романа “Анабел”?

Бих се радвала, ако затварят книгата ми с усещането, че в нея са открили нещо за себе си.

Пишеш ли в момента и какво?

Пиша стратегически документи във връзка с работата ми…Не съм имала никаква възможност да творя тази година и това боли. Имам идеи за няколко романа и с нетърпение очаквам момента, в който ще започна сътворението на един от тях. А иначе имам готова сбирка разкази и повестта „Перо от пеликан”, които очакват да бъдат публикувани.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай