Public Republic Art Studio

Нещо като Завръщане

12 май, 2012 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

Neshto kato Zavryshtane
Снимка: LornaWatt

- И си махни тези слушалки от ушите, докато ти говоря – каза Георги.

Вървеше с около крачка напред, леко изгърбен. Беше с една домашно плетена шапка на черти, които стигаха чак до щръкналия й връх. Тези черти сигурно отговаряха на чорапите, които преди години са били разплетени, за да заживеят нов живот на главата му.

Какво, какво й е на шапката, дразнеше се той, всеки пък когато някой поставеше под въпрос красотата й, полезността й, топлината й, все качества, които за него се сливаха в едно-единствено, тази шапка я нося от войниклъка, добре, че си я намерих на тавана, че ми беше изчезнала някъде. Излагаща е, мислеше си Светослав, който я беше скрил на тавана.

Скриването беше нещо като карантинен период преди изхвърлянето, колкото Светослав да разбере дали баща му ще преживее загубата й. Междувременно баща му просто си намери шапката. Някъде около четирийсет години, според наблюденията на Светослав, настъпваше промяната, при която човек преставаше да осъзнава, че е идиот и се отпускаше в глупостите си. Може би тогава настъпваше и моментът, в който светът преставаше да го забелязва.

- Чувам те и през слушалките.

Светослав наистина го чуваше заедно с And you know it’s time to go Through the sleet and driving snow Across the fields of mourning Lights in the distance And you hunger for the time Time to heal, desire time And your earth moves beneath Your own dream landscape. Всъщност, ако можеше да изключи звука на баща си, щеше да го направи. През слушалките, изпод ватираната качулка, нахлупена до челото му, той усещаше, че баща му го гледа.

- Какво?

Гледаше го.

- Какво ти говорех преди малко?
- За историята и нашето славно минало.

Не беше трудно да се познае, достатъчно беше да познаваш Георги, тясното му лице, педантично сближените му очи, изкорубената му стойка на човек, който години наред е дишал тебеширен прах, за да предположиш за какво е говорил. Светослав дори знаеше, че челото на баща му вече е прорязано от две дълбоки бръчки като бойните цветове на дивак с насочено копие. Без да го вижда.

- Какво по-точно?
- Че историята се пише от победителите и се повтаря като фарс.
- Това ли ти казах сега?
- Горе-долу.

Хората, дошли на пазара да си купят нови дрехи, глинени съдове, железарски инструменти, луковици, хасе за чаршафи, щамповани фланелки, дрелки различен размер, китайски транзистори, гащи, върбови кошници, сервизи от нечупливо стъкло, захарен памук и други стоки от първа необходимост се бутаха напред-назад в двамата, минаваха между тях, спираха се в последния момент пред някоя сергия и трябваше да бъдат заобикаляни.

“Асенке, Асенке, върни се тука, ти казвам” извиси се женски глас над тълпата и потъна обратно сред всеобщия говор. Много хора ближеха сладоледи от една и съща фирма, която беше наложила вкусовете си над територията. Все още сутрешното слънце грееше със злобните си лъчи в локвите пред сергиите и прогаряше очите на всеки, който би се загледал прекалено дълго в отражението му.

Беше уж ясен ден в края на уж топлата есен. Зад навесите на сергиите се виждаха покривът на гарата и последните къщи на градчето, а още по-нататък сивееше с несигурен цвят планината. Беше стръмна, камениста и неизползвана. Откъм бараките в другия край на улицата излезе мразовит вятър и донесе миризма на скара.

- Ето, че не си ме слушал! Казах ти, че народ, който не си знае миналото, няма бъдеще. Гледам те тебе, гледам връстниците ти и се чудя до каква степен просто нищо не ви занимава.

- Сега, ако сме дошли да се обиждаме…

Качулката на Светослав стърчеше високо над главата на Георги и той говореше нагоре, сякаш към небето. Чувството, че някой го слуша оттам, беше почти същото.

- Не бе, сега, нали сме излезли да се поразходим заедно. Ще разгледаме това-онова, да видим какво продават антикварните книжари по-нататък, после отиваме където ти кажеш. Онова първо издание на “Искандер бей” на Захарий Стоянов от 1882 г., дето ти го показвах, тук го намерих, в един кашон, затрупано под едни стари списания. Преди да закрият гимназиалните паралелки, на всеки випуск съм го показвал. Това е история! Сещаш се за кое ти говоря, нали?

Светослав се обърна към баща си, за да му отговори утвърдително и от устата му, без да иска, излезе “Oh, On borderland we run” заедно с припева.

- Не, аз просто с тебе нямам какво да говоря!
- Чух те бе, не се стягай! Знам я тая книга, и ти не си я чел. Виж се само как се държиш…
- Аз се държа, така ли? Аз ли се държа? Не си ли малко малък, за да ми правиш забележки? Не, не, кажи ми, питам те! Знам аз, че в твоите очи и въобще в очите на качулатите ти приятели нищо на света не е важно, освен да се съберете някъде и да се напиете. Но трябваше и това да го видя с очите си…

Постепенно Георги даде воля на гласа си, несъразмерно пищен спрямо схлупените му рамене, и с размахани към сина си ръце спечели вниманието на минувачите. Някои, настроени за панаирни забавления, се поспряха, за да го изслушат. Светослав, зачервен, с разширени ноздри заотстъпва назад. Баща му умееше да превръща пререканието в сцена и думите си в призиви.

Беше му навик от годините, в които държеше мегафона по националните празници и ободряваше строените класове с речи за една или друга славна дата. Някъде сред тези редици от парадни знамена и отегчени физиономии стърчеше и късо подстриганата глава на Светослав, превил се на две, за да се слее със съучениците си. Възрастна жена, натоварена с карирана торба китайско производство, зацъка с език към сина. Трима-четирима я подкрепиха с клатене на глава. Светослав се шмугна между хората и остави дупка в кръга им.

Георги хукна след него.

- Чакай, къде тръгна? Не си ми отговорил на въпроса.

Светослав направи няколко опита да се изплъзне и след като баща му непрекъснато се оказваше срещу него, отиде до близкото стрелбище и взе пушка от циганката вътре. Подпря лакти на тезгяха и се прицели в едно зайче.

- Правя опити да поговорим по човешки, като баща и син, като хората, но аз ли съм ти неприятен, светът ли се промени, ние вече нямаме общи теми – зашепна Георги в качулката му, изпод която го пресрещаше ритмичното пращене на слушалките.

Само носът на Светослав стърчеше извън нея, едрият орлов нос на пубер, който ще продължи да расте. Циганката ги гледаше с празен поглед, дръпваше си от цигарата и от време на време я оставяше върху тезгяха с горящата част навън, за да зареди някоя пушка. На челото й, там където индийките си изписват червени точки, тя имаше татуирано синьо кръстче. Ако се съдеше по спокойствието й, синтезът на религиите й действаше добре.

- Какви общи теми, бе! – каза Светослав и гръмна по двама дървари, които размърдаха общия си трион. Презареди.
- Знам, че ако майка ти беше тук, нямаше да смееш да ми държиш такъв тон.
Светослав уцели една мечка, която се завъртя около оста си и се тръшна по гръб.
- Не намесвай майка ми!
- Мислиш ли, че на мен ми е по-лесно без нея?

Светослав, който изглеждаше погълнат от едно въртящо се колело от бирени капачки, не натисна спусъка.

- Аз и без това заминавам за Швейцария. Само да си взема дипломата.
- Охо, в Швейцария. И в коя банка са ви авоарите, ако смея да попитам?
- Имам планове.
- Не се и съмнявам.
- Людмил ще ме чака. Той има хубава работа там. И мен ще ме уреди.

Стреля и пропусна.

- А, Людмил, дето едвам завърши с тройка. И пак с моя помощ. И какво ще правиш в Швейцария? Мислиш, че швейцарците ще те чакат там с бъклица.

Ядосан от пропуска си, Светослав събори няколко поредни бирени капачки. И не отговори. Георги поизчака още малко и след като синът му не каза нищо повече, самият той се почувства без думи.

- Отивам да погледна антикварните книги, а после ще те почакам в бирарията до бараките. Ако искаш ела, ако щеш върви в Швейцария.

Светослав престана да стреля в момента, в който баща му се махна. Върна пушката и тръгна из пазара, за да загуби около половин час. Толкова беше преценил, че баща му ще изгуби в ровене над кашоните. Представи си го как е забил нос в сергията и острите кокали на задника му стърчат изпод възкъсото му палто, как разпитва какво ново е дошло, пазари се за цената, блъфира, че същата книга една съседка го гонела, за да му я подари, но той не можел да я приеме от нея.

Накрая обикновено не купуваше нищо, защото нямаше пари. Откакто го съкратиха, той сутрин ходеше да копае градините на няколко виладжии над града, а вечер лепеше мърдащи се очи на детски картички. В антрето им имаше цели пликове с мърдащи се очи и нощем, когато ходеше до клозета, Светослав имаше чувството, че го наблюдават.

Там се трупаха и книгите, които баща му от време на време донасяше. Събираше ги, изглежда, с някаква идеалистична цел, защото докато лепеше мърдащи се очи, нямаше как да ги чете и повечето си оставаха неразгърнати. Запас за бъдещи страшни години на книжно засушаване. Застраховка срещу загубата на памет. Наследство за сина. Ноев ковчег на познанието.

Повечето от тях Светослав преценяваше като лъжливи и безсмислени още от заглавията. Ако баща му утре се подхлъзнеше на бетонните стъпала пред къщата им и си счупеше врата, цялата антикварна колекция, която като раково образувание изяждаше и последните свободни ъгли на дома им, щеше моментално да отхвърчи на боклука.

Но баща му си беше жив и здрав, а точно майка му трябваше да умре.

Светослав не беше сигурен откога баща му се превърна в такъв книжен вехтошар. Търсеше, като че ли, някакъв отговор във всички тези томове, но понеже нямаше време или пък нерви да ги чете, той ги трупаше вероятно с надеждата, че един ден между тях ще протече искра и те сами ще избистрят посланието си. Светослав учеше в съседния град, а вечер помагаше в птицефермата на далечен роднина. Беше свикнал, че не може да покани никого у дома.

The city walls are all torn down The dust, a smoke screen all around See faces ploughed like fields that once Gave no resistance. Светослав слушаше песента за десети път откакто бяха излезли с баща си на съботна разходка из пазара и може би за петдесети път от сутринта. На една сергия брадясал старец продаваше ордени, матрьошки с физиономиите на политици, бракувани колани от армията и стари картички.

Най-горната от тях представляваше потъмняла снимка на борови клонки, горяща свещ и погача с надпис ЧНГ. От обратната й страна несигурен почерк пожелаваше голям късмет по случай една година, която беше отминала много преди раждането на Светослав. Той извади картичките от кутията им и започна да ги разглежда.

- Всичко е оригинал, първа класа – каза старецът. Нямаше нито един зъб.

На гърбовете на зимните честитки най-често пишеше “здраве, щастие и успехи” в различна последователност. А за морските пейзажи предпочитаните текстове се въртяха около: “Времето е хубаво, ще поостанем до август”. Плажовете на снимките бяха ненормално празни, хотелите – ниски и нарядко, а хората неизменно караха водни колела.

Светослав си даде сметка, че ако стюардесата, снимана пред самолета с витла, беше още жива, би трябвало да е белокоса старица. На една картичка с пясъчен часовник, затрупан в сняг, и неизменното ЧНГ пишеше малко по-дълъг текст. “Забрави, че някога си ме познавал.

Няма да ме видиш повече – нито мен, нито сина ми. Помни, че ти направи своя избор. Няма да ти кажа новия си адрес. Честита нова година, Страхливецо. Желая ти щастие.” Нямаше подпис.

Но Светослав познаваше много добре този почерк.

Купи картичката и я прибра в джоба на якето си. Трябваше му да осмисли това, което току-що беше видял. То проникна в мозъка му и си остана вътре – златно, неопровержимо, хладно – и не се разтваряше, но дишаше, дишаше, дишаше.

Мълчаливо, като граната с издърпана халка. Наоколо хората се лутаха между сергиите, пробваха дрехи, ехтеше попфолк и преплиташе ориенталските си ритми с музиката в слушалките му, която все още се чуваше, надеждна като навик, устойчива като заслон, но Светослав усещаше как едно друго, кухо ехо се заблъска из главата му и постепенно заглуши всичко останало. Високият му ръст. Едрите му черти. Затвореният му характер. Разкопча якето си, за да поеме малко вятър.

Георги седеше на външна масичка в заведението и го чакаше. Беше вдигнал яката на палтото си, въпреки че стената му пазеше завет. Шарената му шапка беше килната настрани. До чашата му с наливно вино лежеше парцаливо томче с поразместени страници и липсваща задна корица. Светослав го погледна и си помисли колко различен е носът му, колко различни са очите му, колко различни са раменете му от неговите. Георги се усмихваше.

- Ей, ти не си ли в Швейцария, бе?
- Още не.
- Гледай какво намерих. “В тъмница” на Константин Величков, трябва да е първо издание. Но това може да се провери. Направо ми я подариха.
- Чели сме я в училище.
- Първо издание – повтори Георги. – Какво нещо, преди толкова години. И думите на човека са се запазили… От книгите човек всичко може да научи!
- И от картичките.

Георги чу и не можа да си обясни какво говори сина му или, както винаги, не го чу.
- Татко… – каза Светослав и се поколеба – ние кога се преместихме да живеем тука?
- Около година след раждането ти. Майка ти си беше внушила, че трябва да израснеш на чист въздух. Лекарите я бяха наплашили. Пък я виж колко голям стана!
- Да, бе.

Годината съвпадаше.
- Не ти взех нищо, защото не ми каза кюфтета или кебапчета.
- Мога и сам да си взема.
- Хайде, хайде, нали аз те поканих. Аз черпя.
- Тогава ми вземи едно вино и на мен.

Георги го изгледа с поглед, запазен за най-невъзпитаните си ученици. После като че ли забеляза, че училището не е наоколо, и че той не е в него, каза едно “Що пък не” и стана.

Докато го гледаше нареден на опашката пред павилиона, Светослав прошепна тихо, почти без глас “Георги.” Името имаше кънтящ и непознат вкус. Георги се обърна от опашката и му помаха.

Едно беше ясно. Този човек, този “страхливец”, до когото беше изпратена картичката, се беше добрал до града, в който се бяха преместили. И до новия им адрес. Вероятно се беше видял с майка му още веднъж. Или много пъти. Или я беше гледал как всеки ден отива до шивашкото ателие, където работеше.

Ден след ден, година след година, тя завива покрай дома му, оправя си косата, няма представа, че той я гледа, облегнат на вътрешната страна на оградата си. Или може би тя знае, че той е там, почувствала е погледа му, но се прави, че не го вижда. И бърза, бърза за работа.

Но винаги минава по същата улица. Или може би тя спира пред дворната му врата, оглежда се и ако улицата е празна, влиза вътре. И той я чака там. Целуват се дълго и виновно. Хапят си устните. Светослав го побиха тръпки. А може би този човек е следил него самия.

Как расте, става много добър на баскетбол, ходи с цицини на главата от сбиванията след училище. После, в някакъв момент се е отказал от всичко, зарязал е квартирата си и е хукнал по други жени, градове и синове. Или пък е умрял, а след смъртта му някой е разпродал вещите му заедно със спомените.

Кой ли беше той? Светослав знаеше само, че този страхливец би трябвало да прилича на него самия. А може би майка му така и не беше изпратила картичката.

Вече нищо не го свързваше с човека на опашката.

Той донесе още една чаша вино и я сложи пред Светослав. В другата си ръка държеше пластмасова чинийка с четири кюфтенца.

- Ето за мезе. Няма начин! А наздраве!

Чукнаха си чашите и отпиха. Виното беше леко кисело, леко разредено, леко виолетово поради невръстната си младост и все пак си беше вино. Светослав се загледа в планината насреща, в стръмните й склонове, които вероятно не се бяха променяли от хиляди години. А може би милиони. Или хиляди. Мамка му, кой би могъл да направи разлика? Щеше да гледа в нещо по-далечно, ако планината не му спираше погледа.

- Ти какво се умисли? Хапвай, хапвай.

Светослав не искаше да яде нищо и изяде три кюфтета. Първите две с бързината на човек в правото си, третото – след окуражаващите кимвания на Георги. “Знаеш, че не съм много по месото.” Палтото, което не сваляше шест месеца от годината, можеше да побере още един негов близнак в гънките си.

Хората наоколо ставаха от масите, други идваха на тяхно място с напитки и салати в ръцете, чукаха се с бутилките за наздраве, подвикваха към близките си на опашката да им донесат още нещо, показваха си един на друг нещата, които са купили от пазара, и от време на време някой познат вдигаше ръка за поздрав. Вятърът отвяваше празните пластмасови чинийки от масите.

- Татко – каза Светослав и прочисти гласа си, – татко, искаш ли следващия път като излезем заедно, да ми покажеш онзи град в планината, дето казваш, че е затрупан?
- Наистина ли? Наистина ли искаш? Това е един много древен град, но не мисли, че ще видим много, те замразиха разкопките, така де, не очаквай да видиш истински дворци или нещо подобно.
- Е, не очаквам. То ако имаше…
- Напротив, имало е! Имало е и още как!

Колко лесно можеше да стане досаден този човек. Светослав напипа картичката в джоба си и я смачка, но бавно и внимателно, така че даскалският поглед на Георги да не улови скритите му движения. And we live by the side of the road On the side of a hill As the valleys explode Dislocated, suffocated The land grows weary of its own, ехтеше песента на U2 в ушите му и той я знаеше наизуст, макар че не разбираше и дума на английски.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай