Public Republic Art Studio

Опит върху постмодерното – част 2

27 април, 2012 от · 1 Коментар

Дискусия на Огнян Тепавичаров и доц. д-р Иван Иванов

snimka_doc_Ivanov
Доц. д-р. Иван Иванов – снимка личен архив

Тази дискусия навежда размислите ни към възприятието на постмодерното като едно от най-влиятелните явления на миналия век. Тук ще се опитаме да засегнем някои от базистните аспекти на иначе тази твърде обширна проблематика, защото в своята парадоксална природа постмодернизмът прониква навсякъде и пронизва всяка действителност на заобикалящия ни свят.

В две последователни части ще провокираме съзнанието и разбирането си върху основите на една не лека самоиронизираща се парадигма, като засегнем проблеми в сферата на архитектурата, философията, литературата и глобализацията.

Този опит е експеримент, но също така и необходимо предизвикателство за всеки, който търси обяснение на нещата и техният фундамент.

Втора част /Продължение от първа част/

Огнян Тепавичаров:

Жалко наистина за пропуснатото интервю с Дерида. Отново към дискусията. Приемам определението „течение“ за неакуратно и се спирам на „феномен“.

Ако постмоедрнизмът е явление, противоречащо си в своето единство и дефиниция, разбирам връзката му с екзистенциализма като онова трагично страдание на разума, неприемащ своята граничност в експлозивното развитие на света и неговите значения, по ловкото описание на Албер Камю.

Или „нищото“ на Сартр – абсолютната свобода на задължаващата отговорност – постигната чрез отрицанието на „битието-в-себе-си“. Тук мисля, че именно представителите на атеистичния екзистенциализъм предявяват обосновано разбирането на постмодернизма като освободен от правила и маргинални значения в своите тълкувания и тълкуванията, които поставя като „безкрай на текстовите трансформации“.

Питам се обаче как „нонселективната“ природа на постмодерния наратив, е епистемологично повлияна. Тогава тя би следвало да е метанаратив, но същевременно е и метафикция. Ако вземем под внимание изследванията на Волфганг Изер относно фингирането, виждаме, че „за лъжата и творчеството е общо прекрачването на граници“ – нещо, което засягат и изследванията на Лиотар относно легитимността на повествователното знание.

Така изглежда, че позициите съвпадат, но предвид метафикционалната същност на постмодернизма и неговата „нонселективност“ изпадам в конфликт относно целите, които си поставя той. Излиза, че постмодернизмът провокира традиционното реалистично мислене, но използва неговите онтологични модели съвсем безпредразсъдъчно.

Струва ми се, че феноменът представява нещо като конфронтация на изказа с емоциите и сетивността. Т.е. търси всяческа изразност на своето вдъхновение като не предпоставя неговата форма и интерпретации. Губи ли се по този начин формата или целта на тази метафикция, ако е епистемологично повлияна и доколкото езиковата игра винаги конструира понятия?

Например поезията е доста гъвкава в това отношение. Как обаче „безкрайните текстови трансформации“, ако нямат основополагаща цел, се превръщат в литература?

От друга страна какво има предвид Ихаб Хасан под „нов тип литературна критика“? Ако феноменът постмодернизъм предизвиква постоянно променящи се, адаптивни критики възможна ли е смъртта на това явление, акумулиращо винаги нови смисли?

Доц. д-р. Иван Иванов:

Радвам се, че поставяте въпроса за връзката на постмодернизма с екзистенциализма, която много често се подценява, а тя е колкото очевидна, толкова и важна. Да, става въпрос за „трагично страдание на разума” и не само.

Става въпрос за открояващите се от средата на 50-те години противоречиви политически настроения, а също и появилите се чувства на песимизъм и нихилизъм. Според Уилям Барет екзистенциализмът е философия на усещането за криза и пропадане, за недоволство от и раздяла с рационализма.

Години по-късно Бест и Келнър ще потвърдят, че екзистенциализмът е директен предтеча на постмодерното мислене и постмодерния нихилизъм. Не само атеистичният и религиозният екзистенциализъм, а и още много и различни философски доктрини, които правят критика на рационализма и епохата на Просвещението, антиципират постмодерни тенденции в мисленето. (Бих добавил към често даваните примери имената на Киркегор, Ницше, Маркс.)

Всъщност постмодернизмът парадоксално сближава и разделя, разрушава единството, логиката и подредеността, за да представи една безгранична множественост от алтернативи. Той е просмукан от парадокси, а както ни учи Дельоз, философската манифестация не е здрав смисъл и именно парадоксът е патосът на философията.

Лиотар не настоявя за радикални новости, а за преоткриване на нови смисли, кодирани в културната памет. Смъртта на метанаративите е всъщност новото конструиране на нещата отвъд тяхната обсебваща сила, отвъд доминиращия телеологизъм и йерархизъм.

Това дава основание на някои автори да говорят не за „смърт”, а за „заспиване” на метанаративите. Всъщност всички трансформации не заличават онтологичня статус на постмодерното писане, това е писане, което изисква поставянето на множество въпроси за видовете свят и техните различия, за това какво се случва, както подчертава Мак Хел, „когато различните видове на света се намират в конфронтация или когато границите между световете са нарушени”.

Разбирам последния ви въпрос като риторичен, тезата за смъртта на постмодернизма е неадекватна във всичките си основания. Говорейки за това, че постмодернизмът се променя, трябва да подчертаем, че поривите за „нова критика” са рожба на 60-те години на ХХ век и са част от ранните постмодерни нагласи за противодействие на елитаризма и консерватизма.

Сега Хасан и много други настояват за необходимото и важно диференциране на понятията постмодернизъм и постмодерност, което отключва от своя страна и дебата за глобализацията.

В края на миналия век в сп. „Литературата” посветихме отделен брой на „Постмодернизмът”. През новото хилядолетие вече направихме брой за „Постмодерност и Глобализация”, два феномена, рожба на новата геополитическа, икономическа и културна ситуация, които сами по себе си са заредени с безкрайния теоретичен, поетически и игрови потенциал на постмодернизма, но и с неговите парадокси и неопределености.

Огнян Тепавичаров:

Казвате, че „трансформациите не заличават онтологичния статус на постмодерното писане“ и цитирате Мак Хел за конфронтацията между световете.

От всичко казано по-горе, това е разбираемо, доколкото постмодерното не предоставя решения и не възпитава възгледи, напротив, само отразява безскрупулно хаотичните и празните търсения на съвременната личност.

Но не е ли това характерно за всяка литература. Да си припомним защо Платон не допуска поетите в своята “идеална” държава, отразяваща хармоничността на душата, но под стриктния контрол на разума. Какво според вас ни дава постмодерното писане, защото то все пак търси изява и публичност, като всяко творчество, чийто заложен принцип е надграждането и развитието.

Трудно ми е да си обясня подобно противоречие, знаейки, че постмодерното отразява един непреодолим хаос и пропадане на духа, ако мога така да се изразя, в противовес на духовното развитие на творческия подем. До къде според вас би довело подобно развитие на тази проблематика.

И как постмодерното писане, например, е в състояние да излезе извън границите на личностното пропадане във възприятието на съвременния свят. Като говоря за това, имам предвид работите на Ървин Уелш, Виктор Пасков, Чарлс Буковски, Педро Хуан Гуитиерес и т.н.

Освен това се опитвам да открия връзка между постмодерното и магическия реализъм. Като усещане долавям у представителите на тази школа (Маркес, Борхес, Кортасар) предусловие на постмодерно случване в битово непреодолимото, ординарното като кухина в идеалистичната представа за света. Смятате ли, че има основание за подобна взаимовръзка.

Доц. д-р. Иван Иванов:

Постмодерното писане ни дава удоволствието от свободата и безграничната експерименталност, многообразието от игрови подходи за усвояване на действителността, отвъд стереотипи и конвенции или ако се позова на Фокема – дава ни възможност „да се радваме на напрежението от нещата, които предстоят, наслаждавайки се на собственото си любопитство”.

„Духовното развитие и творческия подем” са категории на модернизма, а за постмодернизма това са мъртви или поне заспали метанаративи.

Още от края на 80-те и през 90-те години се появяват множество есхатологични елоквенции за края на историята и края на света, но всъщност става въпрос за едно амбивалентно състояние, което комбинира ред и безредие, висок технологизъм и суперпримитивизъм.

От Дельоз знаем, че „личностното” пропадане е симптом за пропадането на групата, класата и цялото общество, което извиква преразпределяне на либидиналните енергии в различни посоки. Заниженият психологизъм в постмодерната литература демонстрира дистанция от личностното пропадане.

Всъщност крахът на големите индивидуалистични идеологии започва с авангардните движения, а постмодерните стратегии за преодоляване на кризата и пропадането са ориентирани към сложното и мрежовидно разгръщане на различни феномени от обществения живот.

Литературата или постмодернизмът стават част от глобална мрежа от динамично променящи се полета на взаимодействие или Постмодерността, която представлява процес, заключен в многообразието от феномени като освен постмодернизъм в изкуствата, включва и мултинационален капитализъм, постколониализъм, феминизъм, както и различни етнически, националистически движения.

Разбира се можем да включим и генетика, клониране, мултимедия, киберпространство и киберполитики, а всяко проучване на перспективите на неясното бъдеще ни връща към началата на модернизма, изправяйки ни пред нови и нови предизвикателства.

Съгласен съм с Вас, че съществува тясна връзка между постмодернизъм и магически реализъм и нещо повече „магическият реализъм” и френският „нов роман” са не само предвестници на постмодернизма, но и различен начин да се номинира литературният постмодернизъм.

Истината е, че в различни геополитически региони и съответно литератури винаги е имало и има опити да се подмени понятието или да се диференцира с оглед националните особености.

Хюйсен смята, че постмодернизмът е преди всичко американски концепт и може би затова и през новото хилядолетие подмяна там почти няма.

Във Франция се появяват опити за раздяла с постмодернизма или по-точно същите особености в поетиката да бъдат назовани различно. Говори се за неореализъм, минимализъм, автофикционализъм. Появилата се група „nouvelle fiction” настоява за свободна игра на въображението и използването на разнообразни художествени практики, но агресивно се дистанцира от постмодернизма и магическия реализъм, търсейки корените на промяната в националната повествователна традиция.

Във Великобритания постмодернизмът е доминиращото литературно явление, но някои автори се опитват да направят вторично разделение в рамките на постмодернизма.

Като важна тенденция се отчита развитието на женската проза в разнообразие от форми, различни от постмодерните.

Емблематични за постмодернизма имена като Джон Барт и Дейвид Лодж са определяни като представители на „академичната проза”, а новото литературно течение “post-ironic literature” се определя от някои британски критици като нов начин за „справяне” с постмодернизма, който така или иначе ще продължава да ни тревожи и изкушава с парадоксалната си нееднозначност.

Послеслов:

Приключваме тази дискусия тук, защото нейното продължение би ни задълбочило в определена конкретика, което излиза извън рамките на поставената цел. Финално, искам да изкажа благодарности на доц. д-р. Иван Иванов за отделеното време, както и се надявам този текст да е бил ползотворен за читатели на Public Republic.

Иван Иванов е завършил славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски”.

Доц. д-р в катедрата по българска литература на факултета по славянски филологии на СУ. Чете лекции по „Съвременна българска литература” и „Критика и интерпретация”.

Ръководител е на магистърската програма „Литературата – Творческо писане”. Член е на редакционния екип на сп. „Литературата”.

Научните му интереси са в областта на литературната история и теория, проблемите на постмодернизма и съвременната медийна култура.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

Коментирай