Public Republic Art Studio

Опит върху постмодерното – част 1

26 април, 2012 от · Няма коментари

Дискусия на Огнян Тепавичаров с доц. д-р Иван Иванов

doc_Ivanov
Доц. д-р. Иван Иванов – снимка личен архив

Тази дискусия навежда размислите ни към възприятието на постмодерното като едно от най-влиятелните явления на миналия век. Тук ще се опитаме да засегнем някои от базистните аспекти на иначе тази твърде обширна проблематика, защото в своята парадоксална природа постмодернизмът прониква навсякъде и пронизва всяка действителност на заобикалящия ни свят.

В две последователни части ще провокираме съзнанието и разбирането си върху основите на една не лека самоиронизираща се парадигма, като засегнем проблеми в сферата на архитектурата, философията, литературата и глобализацията.

Този опит е експеримент, но също така и необходимо предизвикателство за всеки, който търси обяснение на нещата и техният фундамент.

Огнян Тепавичаров:

Доц. д-р Иванов, Вие преподавате дисциплината „Критика и интерпретация“ в специалност Творческо писане във факултета по Славянски Филологии към Софийски Университет.

Вашите ле кции са насочени към постмодернизма. Самият постмодернизъм е критика на модернизма, но от друга страна е труден за дефиниране и като явление представлява своенравна ентропийна дейност и прекомерна свобода на израза в един мултикултурен микс.

Постмодерното не търси смисъла на модернизма, а провокира неговата ценностна система, доколкото я обезсмисля в проявлението на изкуството като вече неефективно средство на възвишеното. Бихте ли пояснили как се съчетават критиката, интерпретацията и постмодернизмът в една симулакра на смисъла и значението?

Доц. д-р Иван Иванов:

Терминът постмодернизъм е сложен и противоречив, а невъзможността за дефинитивна определеност или концептуално единство по характерен начин обяснява Ихаб Хасан, който казва, че „Ако в една стая затворим главните дискутиращи постмодернизма, заключим вратата и изхвърлим ключа след една седмица, няма да е постигнат никакъв консенсус, а най-вероятно ще има струйка кръв на прага”.

Разбира се, постмодернизмът е променлива категория, описвана от различни исторически наративи. В края на 80-те години на ХХ век Стивън Конър смята, че не е нужно да търсим дефинитивно определение на понятието, а по-скоро да проучваме къде, как и защо се появява постмодерният дискурс. През 2005 г. Конър вече е убеден, че постмодернизмът е намерил своето глобално утвърждаване, рисково сближавайки границите между високо и ниско и е „станал независим от своите значения”.

През новото хилядолетие се подновяват много от нападките срещу постмодернизма, а се дочуват и крайно неаргументирани гласове за „смъртта на постмодернизма”. Може би първият погребален жест е конференция в Лайпциг още през 1997 г., но да не забравяме, че и през 80-те и през 90-те години в Германия няма значими постмодерни художествени текстове (с изключение на Патрик Зюскинд).

Във Франция голяма част от писателите на новото хилядолетие се опитват да се разграничат от постмодернизма и въпреки появата на понятия като „nouvelle fiction” навсякъде се използва многообразието от постмодерни практики, които в максимална степен отговарят на изискванията на силно динамизирания, глобализиращ се свят.

Що се отнася до критическата дейност, тя е повече от всякога подвластна на основополагащи за постмодернизма принципи – мултипленост и плурализъм. Ако използваме една от тезите на Лиотар, трябва да подчертаем, че сме в ситуация за „друго чуване” на текстове, което генерира многообразие от интерпретативни актове, различни от вече познатите.

Огнян Тепавичаров:

Доколкото знам дискурсът за постмодерното започва в архитектурата в средата на миналия век, пренася се към литературата и философията, изкуството и науката като цяло.

Интересно, че именно френската школа има най-изявените теоретици на епохата относно отношенията структурализъм – деконструктивизъм и модернизъм – постмодернизъм. Всички те имат шокиращо въздействие върху осмислянето на реалността и променящите се парадигми на възприятието и тълкуването на нещата.

Дерида поставя въпроса за алтернативните възможни смисли при тълкуването и истината в конотативно отношение отвъд навика на мисленето. Той цели на надмогне този „навик“ като например определението за постмодернизъм, което би следвало да съдържа единство и обоснованост в значението си – нещо, което мисля, че никой не би се наел да защити.

Бодрияр и неговото понятие за симулакрум, представя действителността като редица от илюзорни реалности – „хиперреалност“ – изградена от самостоятелни знакови клетки, които губят връзката си с друга реалност. Мултимедийното, глобално общество, в което живеем, е именно такава среда на обезценяване като ценностите се определят по дадени критерии за дадена реалност. Да вземем например филма „Шоуто на Труман“, социалния експеримент Биг брадър и всички други риалити формати, които, провокирани от въздействието на медията, създават степенувани реалности.

От друга страна Лиотар разглежда въпроса чисто научно – за цената на информацията, респективно на знанието. „Постмодерната ситуация“ на Лиотар е изследване за значимостта на знанието като търговска стока в един твърде информиран свят. Нещо, което измества стойностите на модернистичната представа за познание и оттам ценността в изкуството, като степен възвишена, идеална на действителността.

Всичко това, разбира се, е изведено от модела на западната логоцентрична мисъл и поставя трудни въпроси пред същественото значение на изказа. Объркващо е когато знаем, че при постмодернизма съществуват само интерпретации на значението, но не и фактологическа, историческа реалност.

Както казвате, Стивън Конър смята постмодернизма за сближаване на високото и ниското и е “станал независим от своите значения“. Във връзка с това и споменатия по-горе стремеж на френските автори да се разграничат от постмодернизма се питам как е възможно това. Доколко постмодерното, освободено от своите значения, може да бъде търсено – непреднамерено, като естествена проява. Как би могло да се проявява нещо без определен исторически наратив, дискурс и корен.

Все пак като явление постмодернизмът е реакция на нещо. Как би могло да се организира самото действие на нещо, което не цели да носи смисъл само по себе си, а единствено да предизвиква роене на значения. Склонен съм да мисля постмодерното течение като всепоглъщащо всяко действие, определящо и същевременно опровергаващо всяко правило.

Доц. д-р Иван Иванов:

Наистина първите сериозни дебати за постмодернизма започват през 20-е години на ХХ век и са свързани с промените в модерната архитектура. Думата е употребена още през ХVIII век от английския художник Джон Уоткинс Чатмън, а особена популярност понятието печели през 50-те и 60-те години на ХХ век, когато се забелязват решителни нагласи за промяна в модернистичния логоцентризъм и елитаризъм.

През това време паралелно съществуват редица понятия като сурфикция, фабулация, метафикция , които постепенно са изместени от постмодернизма, а за утвърждаването му от особено значение са работите на Джон Барт, Лесли Фидлър и Ихаб Хасан, които настояват за преосмисляне на модернистичните йерархически модели, призовават за ново отношение към предмета на изкуството, което изисква и нов тип литературна критика.

Според Джеймисън постмодернизмът започва от експресионизма при художниците, екзистенциализма във философията и крайните форми на репрезентация в романа. Като цяло френските философи създават фундамента на постмодерното мислене, а автори като Фуко, Дерида, Дельоз, Лиотар, Бодрияр и др. , формират представата за безкрая на текстовите трансформации, за играта със сигнификантности и значения, което аргументира парадоксалната, „ризоматична” и „нонселективна” природа на постмодерния наратив.

Интересно е обаче, че дори и през 80-те и 90-те години на ХХ век понятието постмодернизъм се употребява рядко във Франция, защото интелектуалният живот там е доминиран от постструктурализъм и деконструтивизъм, а постмодернизмът се възприема като американски концепт. Автори като Фуко и Дерида не приемат понятието постмодернизъм, но не са и от крайните му отрицатели, какъвто е Юрген Хабермас например.

Дори американецът Ричард Рорти в разговор с мен в началото на новото хилядолетие беше твърде пестелив в отношението си към постмодернизма, но потвърди, че това не е епоха, школа или направление.

Много от известните теоретици на постмодернизма променят или коригират, или доразвиват идеите си за постмодерната промяна в зависимост от стадиите на развитие. В работите си от края на ХХ и началото на ХХI век Ихаб Хасан, в характерен стил заявява, че знае все по-малко за постмодернизма и предупреждава, че всеизвестните му таблици не трябва безусловно да бъдат приемани, защото дихотомиите в една вертикална колона не винаги са еквиваленти и има множество изключения.

Мисля, че добре сте разбрали парадоксалната природа на постмодернизма, а „роенето на значения”, както го описвате, изисква нови и нови контекстуализации. Релативността в значенията известява не края на постмодернизма или неговата смърт, а трайността на вечно променящите се и никога не намиращи своето начало и край игрови потенциали на нестихващото желание за деконструкция и промяна.

Ако дълги години теоретиците на постмодернизма се опитват да анализират процесите на единодействие и различие между постмодернизъм и модернизъм или процесите на „анализ, анамнеза и анагогия” и да развенчават крайните значения, йерархизма и телеологизма, сега са принудени да коригират собствената си интелектуална и дискурсивна правоверност, да описват промените в един дефинитивно неопределен, но онтологично и епистемологично повлиян феномен.

Не съм сигурен, че е уместно постмодернизмът да се определя като „течение”, защото му липсват съгласуваност и единство, но сте прав, че той е агресивен към правилата и ограниченията и по уместната бележка на Чарлс Ръсел презира дори езиковата игра, когато тя бъде възприета в категориите на традиционното реалистично мислене.

Огнян Тепавичаров:

Разбирам защо Ричард Рорти е бил пестелив по отношение на постмодернизма, доколкото се причислява към прагматистката методика на мисълта. Би било интересно да ни разкажете нещо допълнително за дискусията ви с Рорти.

Доц. д-р Иван Иванов:

Прагматизмът на Рорти многократно е свързван с постмодернизма, а и той е давал основание за това. За дискусия трудно може да се говори, а по-скоро кратко интервю, което публикувахме на страниците на сп.”Литературата”, за което Рорти даде и автограф. Това, което ме впечатли бе, че той беше по американски достъпен и непринуден, може да звучи наивно, но с него можеше да се говори. При гостуването на Дерида в София исках да се срещна и с него, и да направя още едно интервю, макар и кратко, но от неговия екип любезно ми отговориха, че господин Дерида следва официалната програма и не дава частни интервюта.

Следва продължение…

Иван Иванов е завършил славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски”.

Доц. д-р в катедрата по българска литература на факултета по славянски филологии на СУ. Чете лекции по „Съвременна българска литература” и „Критика и интерпретация”.

Ръководител е на магистърската програма „Литературата – Творческо писане”. Член е на редакционния екип на сп. „Литературата”.

Научните му интереси са в областта на литературната история и теория, проблемите на постмодернизма и съвременната медийна култура.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай