Public Republic Art Studio

Из “Добавено лято”

21 април, 2012 от · 6 Коментара

Евгени Черепов

Evgeni Cherepov Dobaveno Liato
Снимка: Matthew Wilkinson

Беше трети за четвърти клас. Отпразнуваха десетия му рожден ден вкъщи и на другата сутрин отпътуваха за морето. Почивната станция вече гъмжеше от хлапета и още докато родителите му разопаковаха багажа, Лъчо хукна към детската площадка. Първия час стоя встрани от игрите, докато едно от хлапетата не си тръгна. Поканиха го да се включи и той мълчаливо прие. Беше добър на народна топка, редовно играеха в училище.

Веднага забеляза най-хубавото момиче в играта. Беше в другия отбор, стройна в жълтия си анцуг, с подстригана на черта руса коса и синьозелени очи. Бърза и гъвкава, с добри рефлекси, избягваше летящата към нея топка или сигурно я улавяше в ръцете си. За пореден път се спасяваше и оставаше последна „неизгорена” в отбора си.

Лъчо хвърляше силно, винаги към нея и се влюбваше в усмивката, с която тя избягваше изстрелите. Всяка игра завършваше с десетминутно старание на неговия отбор да улучи русото момиче, което, останало последно, скачаше, клякаше, притичваше и през цялото време смехът й звънтеше във въздуха.

Така слаба, толкова нежна и миловидна, педантично „изгаряше” всичките си противници и печелеше игрите. Момчетата от двата отбора гледаха хипнотизирани тази свръхестествена гледка, а другите момичета ядно им подвикваха да хвърлят по-силно.

В една от игрите „неизгорени” в игрището останаха само Лъчо и тя. Топката летеше помежду им, а смехът на момичето изпълваше въздуха. Лъчо не даваше всичко от себе си, за да спечели. Хвърляше вяло и следеше реакциите й. Бърза и ловка. С нежни черти и мила усмивка. Четвърт час тя подскачаше в полето си, неуловима за изстрелите на противниковия отбор.

Пленен от гледката, Лъчо хвърляше все по-вяло. Тя усети колебанието му и забави движенията си. Гледаше го в очите. Когато изпусна едно хвърляне и топката отиде в нейния отбор, Лъчо разбра, че е влюбен. Жегна го позакъсняло чувство на мъжко достойнство, когато топката изсвистя покрай главата му.

Беше негов ред да тича и подскача. Избягваше сръчно ударите, но постепенно отмаля. Момичето срещу него сякаш нямаше умора. Очите й блестяха, тялото й се извиваше, беше толкова красива, докато го замеряше с топката. Всички „изгорени” от двата отбора мълчаливо наблюдаваха дългия двубой. Лъчо бе обречен.

Тя и отборът й хвърляха ниско в краката му и той не можеше да си върне притежанието на топката. Силите му намаляваха, правеше все по-отчаяни отклони, хвърляше се в прахоляка, само за да се спаси от срама. Не успя. Един от изстрелите намери глезена му, топката отскочи нагоре и встрани. Той се хвърли да я хване, да се спаси. Всички бяха притихнали и наблюдаваха плонжа му. Беше твърде далеч. Топката тупна в прахоляка и победоносният вик на русото момиче огласи площадката. И двата отбора заръкопляскаха.

Лъчо седеше в прахта и не обръщаше внимание на похвалите на съотборниците си. Бе разкървавил лакътя си, но не забелязваше.

Срам го беше, че е загубил от момиче. Момиче, което харесваше. За да е срамът му пълен, майка му го завика по име от близката тераса:

- Лъчо! Хайде, прибирай се! Ще вечеряме.
Докато му се искаше да стане невидим, периферията на зрението му пожълтя. Момичето му подаде ръка:
- Браво на теб! Добър си.
- Май не достатъчно. – набързо пое и пусна ръката й. Трудно я гледаше в очите. Беше красива.
- От кога си тук? Не съм те виждала.
- От одеве. Днес пристигнахме.
- Как се казваш?
- Лъчезар.

- Аз съм Петя. След вечеря се събираме на най-горната тераса. Нали ще дойдеш?
- Може.
- Лъчооо! – майка му настояваше.
- Май те викат.
- Няма отърване. – направи комична физиономия и тя прихна. – Чао!
- Чао!

В стола Лъчо не пропусна да се скара на майка си да не го вика така пред другите деца.
След вечеря обиколи три пъти партера, докато се престраши, но все пак се качи на най-горната тераса. В следващите часове, прекарани в игри на думи, на гоненица, на криеница (жомънка, както казваха в квартала на Лъчо), на подаръци, както и на разговори по тъмно, Лъчо разбра коя е звездата в почивната станция.

Всички момчета се мотаеха около Петя, момичетата искаха да бъдат приятелки с нея, но не пропускаха да й отправят злобни забележки. Беше отново в жълтия си анцунг, пак се усмихваше и беше за шести клас. Затова, когато го попитаха, Лъчо излъга, че е за пети. Беше висок и знаеше, че номерът ще мине. Просто трябваше да избягва разговорите за училище и да не забрави да предупреди майка си какво да казва пред другите майки.

Заредиха се интересни дни. Момчетата се надпреварваха да убеждават родителите си, че плажът е най-хубав около спасителен пост номер осем. Именно там плажуваше семейството на Петя, която с жълт бански скачаше смело срещу вълните, пускаше се по тях и радостно пръскаше вода около себе си. При спокойно море плуваше до шамандурата и обратно. Рисуваше сърца с други момичета по мокрия пясък. Това лято Лъчо се научи да плува.

Целта му през всеки ден в Приморско бе една. Да бъде близо до Петя. Да си говорят, да се гонят във водата, да тичат заедно по мокрия пясък. Да саботира опитите на други момчета да се правят на интересни пред нея. И никой да не забележи.
Петя беше от Габрово. Баща й беше футболист, който лекуваше стара травма с плуване и слънчеви бани. Беше уредил двадесетдневна карта за цялото семейство. Петя щеше да остане тук и след като Лъчо заминеше.

Дните бързо минаваха. Кожата му потъмняваше, а любовта го измъчваше. Петя не оставаше безразлична към вниманието му. Все повече търсеше неговата компания. Той разказваше за интересните книги, които бе чел. Тя го хвалеше, че е по-умен от момчетата от нейния клас, нищо, че е с година по-малък.

Лъчо се молеше да не разбере, че всъщност е за четвърти клас, а не за пети. Майка му се бе сприятелила с нейната и лъжата му висеше на косъм. Страстта му го караше да превъзмогва стеснителността си и все по-често по заобиколен начин и казваше, че я харесва. Тя отвръщаше по същия заобиколен начин и дълго се гледаха с усмивка, копнеж и съмнение.

Три дни преди тръгването им, Лъчо се престраши и я хвана за ръката, докато гледаха „Ну погоди!” в телевизионната зала. Тя не се дръпна. Потното му притеснение изби в див екстаз. Преплетоха пръсти. Винаги бе харесвал „Ну погоди!”, но сега не виждаше телевизора. Залата бе пълна с обожатели на Петя, а той бе седнал до нея. Държеше ръката й.

С преплетени пръсти! На русото, стройно момиче, което всички харесваха. Което беше за шести клас! Запомни как се гледаха, докато си казваха „Лека нощ!”. Така сладка в жълтия си анцунг. И с онзи поглед на мило одобрение. Друго от тази вечер не помнеше.

Последната вечер отново бяха на най-горната тераса. Играеха на подаръци, а Лъчо бе тъжен, че утре си тръгва. Нареждаха се и всеки прошепваше на съседа си отляво кой му е подарък. Предварително избраният „консул” издаваше заповеди на всеки какво да направи с подаръка си.

„Хвани подаръка си за ръката!”, „Погали го по косата!”, „Бий му чумбер по коляното!”, „Свирни му в ухото!”, „Целуни го по бузата!”. Момчето отдясно никога не му прошепна името на Петя за подарък. Лъчо го мразеше. Изпълняваше заповедите на „консула” машинално, трупаше точки, но играта не го интересуваше. Искаше да е до Петя, утре си тръгваше.

Тогава съдбата се намеси и майката на момчето отдясно го извика да се прибира. Следващото име, което Лъчо чу в ухото си бе „Петя”. „Кой?” уж не чу той. „Петя ти е подарък” повтори момичето отдясно. Лъчо вдиша дълбоко, вдигна поглед по жълтия анцунг и погледът му се спря на синьозелените очи на Петя. Тя го разбра. В тази игра тя беше „консул” и сега бе ред на заповедта за Лъчо.

- Иди при подаръка си… – очите й не мърдаха от неговите. – …и го целуни по двете бузи и по устата!
Шумно дюдюкане съпроводи тази нечувана досега заповед. Някои от хлапетата се смееха, други си бъркаха в гърлото и се правеха, че повръщат. Но всички очакваха към кого Лъчо ще се насочи и дали ще изпълни заповедта.

Лъчо дишаше учестено. Опита да се овладее. За да отклони вниманието от това, което се случваше между него и Петя, накара момичето отдясно да му припомни кой му е подаръкът в този рунд. „А да!” изтеатралничи, когато името на Петя отново бе прошепнато в ухото му. Стана и бавно я приближи. Гледаха се в очите. Всички мълчаха. Бяха разбрали.

Лъчо чинно изпълни заповедта на Петя. Устните й бяха свити, сухи и напрегнати. Най-хубавите устни в света. Вечерта бе топла, вечерта бе приятна, вечерта бе страхотна.

Час по-късно стояха до вратата на стаята й. Той я държеше за ръката. Тя му се усмихваше.
- Да ми напишеш адреса си в Стара Загора, чу ли! Утре, след закуска и преди да тръгнете, го остави под средния фотьойл във фоайето, тук в нашето крило. Като се върнем от плаж, ще го взема.
- За какво ти е?
- Ами да го имам. Може да ти пиша.
- Добре.

Лъчо пусна ръката й и тръгна към своята стая. По средата на пътя се спря. Трябваше пак да я целуне. Втурна се обратно, но тя се бе прибрала.

На другата сутрин Лъчо ядеше нервно в стола. В джоба му лежеше листче с трите му имена и точен адрес. Каза на майка си, че отива до тоалетна. Щом се скри зад ъгъла, хукна с всички сили към западното крило.

Във фоайето нямаше никого. Повдигна възглавницата на средния фотьойл и остави листчето отдолу. Трябваше да се връща бързо, но не мърдаше. Дори и да проверява пощенската кутия всеки ден, имаше голям шанс писмото да бъде намерено от майка му. Или още по-зле – от баща му.

Бръкна под възглавницата и взе листчето. Поколеба се няколко секунди, след което откъсна частта с фамилията си. Още колебание, откъсна и номера на блока. Така осакатения си адрес остави под възглавницата на фотьойла и хукна към стола.

Докато жигулито потегляше, му се прииска да каже на баща си да спре. Да изтича до западното крило и да поправи стореното. Но беше късно.

На следващата пролет, докато наетият за училищната им екскурзия автобус минаваше през Габрово, Лъчо седеше залепен за прозореца през цялото време. А дори години след това, щом уловеше пух от топола, си пожелаваше „Нека Петя още ме обича” преди да го пусне на вятъра.

Текстът е откъс от книгата на Евгени Черепов “Добавено лято”, Сиела, 2012г.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

6 Kоментара за сега ↓

  • Торо // 12 май, 2012 //

    Приятна тематика, винаги ме е забавлявало да чета за нечие детство, защото неминуемо изплуват спомените за моето.

    Като недостатъци бих отбелязал повторенията в описанията, особено в началото и по мое мнение поведението на децата на е добре уловено в тази първа сцена (с народната топка). Също така е малко по-дълга от необходимото. Има правописни грешки, т.е. авторът си е спестил малко усилия преди да ни го предложи на вниманието (анцуг : анцунг = 1:3), както и пунктуационни, най-вече в пряката реч, където явно самото правило не е овладяно.

    Надявам се коментарите да са полезни на автора, пиша ги с най-добри чувства и му пожелавам успех в творческо отношение :)

  • Тони // 12 май, 2012 //

    Много красиво! Много романтично! Много сладко! Последното изречение ще го помня дълго! Страхотно просто!

    Иначе Торо е прав за повечето неща. В пунктуацията не забелязах нещо фрапиращо, но веднъж да има анцуг, веднъж анцунг, някак не върви – или едното, или другото. Но това са дребни неща, има си редактор, коректор, да гледат.

    Романът излязъл ли е вече?

  • Тони // 12 май, 2012 //

    Извинявам се за глупавия въпрос. Разбира се, че е излязъл, сега видях.

  • Торо // 16 май, 2012 //

    Обяснявам тогава :) Ето тук първата точка е излишна:
    “- Май не достатъчно. – набързо пое и пусна ръката й.”

    -> - Май не достатъчно – набързо пое и пусна ръката й.

    Такива грешки не са фатални и авторът се е справил добре. Тук идва редът на коректор и редактор, но говори лошо за продуктът, авторът и издателят, ако са прескочени или ако този текст вече е минал през тях. Мен лично нещо подобно не би ми отнело удоволствието от четенето, но за други би имало сериозна тежест, а и не е професионално ;)

  • Торо // 16 май, 2012 //

    Намерих къде да объркам членуването, докато обяснявам за правопис :D

  • Деси Павлова // 22 май, 2012 //

    Хареса ми откъса от романа.Както и разказите на младия писател.Връща ме към детството,към това,което е завинаги отминало,към времената,които само ние си спомняме.
    Нека не бъдем толкова критични към дребните грешки.Да-неприятно е при прочит и се забелязват,но си има коректори и редактори за тази цел.Когато музата те навести не обръщаш внимание на точките и запетайките.
    Евгени/извини ме за личното обръщение към теб/,продължавай да ни радваш с таланта си.Искрено се надявам да има все повече издадени български млади писатели.Нека вдъхновението е с теб.

Коментирай