Public Republic Art Studio

Антарктида – окото на Космоса, Глава ІІ

14 април, 2012 от · 1 Коментар

Боян Биолчев

Реалити роман

Boyan Biolchev - Antarktida
Снимка: US Embassy New Zealand

Глава ІІ

Предпоследната вечеря

На индианците от племето Она им липсва ензимът, който разгражда алкохола. Това е по-лошо от липсата на атомен двигател на българската антарктическа база.

Седнали сме на една от малките масички в кръчмата на централната хоризонтална улица. Пред нас има чинии с бифтеци, големи като гуми на джип и почти толкова дебели. Ножът не ги реже, а прелита през тях, червеникав сок като вино розе се оцежда почти със свистене, а вкусът е предизвикателно прилепчив към небцето.

На съседната маса едър индианец за около пет минути изпи две бири и миг след това челото му се стоварва върху масата като печат на митничар. Това не прави особено впечатление.

Не е необходимо да си биохимик, за да знаеш, че тия хора се напиват така. Но естествената българска реплика веднага прозвучава. Няма значение точно от кого:

- Българите имаме повече ензими, отколкото ни е пиенето. Но разграждаме в работно време.

В общи линии това означава, че ще участваме в глобализацията на света с повече ензими отколкото акъл, защото засега никой не ни го е поискал.

Между другото малко ни е яд на племето Она. Когато преди два дни пристигнахме в Ушуая, стоварихме чудовищния багаж пред хотелчета на Веласкес, където българските групи отсядат от години и което носи оперативното име „Гара разпределителна”, та когато стоварихме багажа, бе достатъчно да обърнем с радост очи към малката дървена сграда, за да изсвисти зад гърба ни представител на племето и да изчезне зад ъгъла с една от двете туби гроздова ракия.

- Трябваше да се разходим из квартала. Той непременно е отпил и сигурно щяхме да го видим паднал след втория ъгъл – казва Пимпирев.

Димо, за когото оптимизмът е излишен, а песимизмът е уморителен, възразява:

- Щяхме да налетим на паднал, но без туба.

- Във всеки случай не е тоя – посочвам аз едрия индианец на другата маса – той се напи тука.

- Може да се е преструвал на трезвен – казва Димо.

Пимпирев никога не е вярвал в световния заговор:

- Ако беше така, щеше сега тука да стиска с крака тубата. Няма начин да не си крадат един на друг пиенето. Не вярвам да крадат само от чужденци.

Такива разговори могат да продължат неимоверно дълго, защото те не търсят каквото и да било обяснение, а само се придържат стриктно към липсата на смисъл.

Тубата така и така няма да се върне. Намираме се на Огнена земя. Тук наричат концентрата “огнена вода”. Следователно всичко си е на мястото, независимо че концентратът е български. От гледна точка на местните вайкането ни за ракията е даже намеса във вътрешните им отношения.

- Нормално – кимва Димо. – Изпитото е безлихвен кредит.

Два часа по-късно, след вълшебното аржентинско вино, изпито заедно с лихвите, се връщаме на бензиностанцията. Шофьорът безметежно спи в кабината на камиона, а отзад изтерзаният бензинаджия пълни вече последния варел.

- Където и да сме – казвам аз, – в кръчма или бензиностанция, след нас течност не остава.

На пристанището има огромен туристически лайнер. До него испанският военен кораб, „Лас Палмас” изглежда като детска играчка.

Испанците много приличат на нас, но ние не приличаме на испанци. Те имат кораб, а ние не. И ако не е дълбоката антарктическа солидарност, средиземноморската човещина и наследеното от Серванетес съчувствие към онеправдания от съдбата, ние нямаше как и с какво безплатно да прекосим пролива Дрейк, за който, впрочем, ще говорим отделно. Но при такива случаи човек неволно се колебае дали Санчо Панса случайно не е българин.

Натоварването на варелите става много по-бавно, отколкото се краде туба с гроздова в Огнена земя, но много по-бързо, отколкото се взима решение за петролопровод Бургас – Александруполис.

Работят само специалистите по миниатюрния кран, който поставя един след друг варелите пред вратата на контейнера, откъдето те биват претърколени вътре. Матросите не ни позволяват да помагаме – знаят си работата добре. Толкова добре, че междувременно успяват да издърпат и от другия борд рачила, във всяко от които шават по един-два краба. Те приличат на гигантски червени паяци, с дълги почти метър крака. Били деликатес, въпреки че наподобяват герои от „Междузвездни войни”. Човекът е така устроен, че във всяко кътче на света ще намери какво да обяви за деликатес.

Вечерта ние обявяваме за деликатес нашето сирене, тъй като при транспорта се е спукало едното бидонче. Семейството на Веласкес е неизброимо, защото непрекъснато идват разни хора и сядат като свои в единствения хол на хотелчето, където е и единствената маса, на която ядем и ние. Иди кажи, кои имат кръвна връзка със стария хотелиер. Но пък иди докажи, кой няма. Когато влезе следващият, се радват почти толкова сърдечно, колкото ние в България, когато някой си тръгва. Всеки нов се пресяга и засилва звука на телевизора, без никой да гледа. Черпят се от нашето сирене, шумно го хвалят, преди да си тръгнат поединично или на малки групи. Това е Огнена земя и тук е нормално да имаш интензивно текучество или по-точно трафик в хола. У нас домакинът отдавна щеше да закове вратата с ръждиви пирони и чак тогава да усили звука на телевизора.

Най-добре се броят пилците наесен, а хората – на маса. Гледам моята група, свита в ъгъла, за да има място и за местните. У дома се свиваме на полуостров, тук на остров. Но и на континент все става така, че да има малко място за нас. При това положение как да нямаш широка душа.

Но добре, че съществува у човека тая лютива смелост да надниква отвъд погледа си. Иначе хората още щяха да живеят затворени в долчинки, светът им щеше да е ограничен от околните хълмове и нямаше да има народи, а тълпи земляци.

Доктор Андрей Андреев реже сиренето, все едно че прави операция. Той е хирург във всичко. Биоложката Румяна, която е участник във всички антарктически експедиции досега, оглежда останалите в групата, сякаш сме пингвините, които изследва. Пимпирев наистина се извисява като императорски пингвин, но пък още не се е появил пингвин, който да прилича на Коко. При това Коко перманентно пази диета, а пингвинът, според Румяна – не.

Винаги съм се питал дали масата изглежда в очите на геодезист като разстлана карта. Питал съм геодезиста Боби с какво се занимават геодезистите и той казва, че още търси отговор на този въпрос. Геодезистът Боби свири на китара, пее безразборни текстове и в рамките на няколко експедиции се опитва да очертае карта на остров Ливингстън, остров, скован в ледници, които, сривайки се в океана, непрестанно променят релефа. Как при това положение да знаеш с какво си се занимавал.

До дебаркирането ни на кораба остава една нощ. Жителите на Ушуая или непрекъснато спят, или непрекъснато говорят на висок глас на някой ъгъл. Дано да се редуват, за да има някаква житейска симетрия. Но стените на хотелчето на Веласкес са от шперплат и са дебели четири сантиметра, така че се колебаеш какво да слушаш отвън – спорове на непознат език или хъркане, което не се нуждае от превод. Така или иначе – няма нощ, която да не е свършила, и няма ден, който да не е започнал.

А това е денят, когато ние се настаняваме в кораба „Лас Палмас”.

Испанците посрещат българите, както ние посрещнахме царя си от Испания. Все едно са ни чакали цял живот. После така посрещнаха и японските антарктици.

Корабът е малък в сравнение с туристическите лайнери, но е голям в сравнение с това, което заслужаваме, при положение, че Антарктическата експедиция на България е автостопаджия в пролива Дрейк.

Японците мигновено плъзват към спалните помещения, за да разположат багажа си. Ние сме си натоварили багажа предварително и можем да се съсредоточим върху социалните контакти. И първият не закъснява.

Мичман на кораба се оказва дама с приятна външност, с топъл поглед и ледена усмивка. Тя застава пред нас на откритата палуба и започва да говори нещо с тих, нетърпящ възражение глас.

След превода ние дълго не искаме да приемем, че сме чули добре. Тя ни нарежда да протегнем ръце, за да прегледа дали сме с изрязани нокти.

Чуват се въздишки на недоумение, но всички, с изключение на Румяна, изпълняват заповедта. Привлекателният мичман (в последствие става ясно, че и тя е единствена дама сред испанския екипажа) избухва в смях и се запилява да си върши работата, видимо убедена, че българските мъже не се различават много от нейните сънародници.

- Утре ще проверява ноктите на краката – казва Димо.

- Тръгне ли корабът, да проверява каквото ще – казва Боби и добавя още нещо за проверка, което не е подходящо за художествен пътепис.

Ще потеглим сутринта рано на другия ден, но по морския закон през нощта трябва да спим на кораба. Това е и късметът на Емо Прокопов, който пристига привечер с такси, приклекнало от тежестта на огромния му багаж. Шефът на департамент “Спорт” на Университета, по прякор Будата, е носител на черен пояс по джудо и на червен пояс по гастрономия. Където и да сме били, той влачи всичко необходимо, за да не се усети дори за миг липса на мезе. Носи винаги и дъска за рязане, и едно тънко ножче, което е толкова остро, че можеш да обръснеш с него четка за дъски.

Този път обаче Емо е черен като облак. Неспособен да се зарадва, че най-после се е добрал до групата. Оказва се, че на митницата в Буенос Айрес са му прибрали всички луканки и суджуци. Представям си какъв е бил багажът му, при положение, че и сега по размери е по-подходящ за съседния лайнер, отколкото за ситното военно корабче. Той дълго не може да се успокои, но все пак накрая се подсмихва хитровато и вади от задния джоб на спортното яке една луканка. В джудото има чиста победа, но в живота чиста загуба няма.

На кърмата на кораба стърчи една странна част, която се нарича кнехт. Тя прилича на гигантска изправена макара и всъщност си е макара, защото на нея навиват стоманеното въже, с което придръпват кораба при акустиране и потегляне. Ако не знаеш предназначението й, особено ако си политик, ще я помислиш за кръгла маса.

Дъсчицата на Емо звънко се настанява върху кнехта. Луканката е с черен етикет, той бърка в една от многобройните си раници и вади уиски с червен етикет. От другия джоб на раницата измъква дванадесет метални чашки като гилзи от спечелено сражение. И тогава заиграва ножчето. Върху дъсчицата политат резанчета с дебелина на лист от роза.

Премеждията могат да ни забавят, но не могат да ни отклонят от правия път, дори и когато вървим назад. Едно е сигурно – новата трудова характеристика на кнехта буди нежно любопитство у испанския екипаж.

"Антарктида"

Текстът е откъс от романа на автора “Антарктида – окото на Космоса”, изд. “Стандарт, София, 2011 г., с. 10-14.

Първата електронна публикация на текста е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Златко Тошев // 19 апр, 2012 //

    Невероятен разказ! Оставам с чувството, че и аз съм висял по дръжките на тавана.

Коментирай