Public Republic Art Studio

Стефан Бонев: Писането е занимание самотно

10 април, 2012 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Дни след премиерата на новия сборник с разкази на Стефан Бонев – едно интервю за Public Republic

stbonev
снимка: Добрина Лазарова

Как чувстваш новата си книга „Пред прага на храма”? В нея ли си още или се дистанцира вече?

Застанал “Пред прага на храма” човек винаги изпитва вълнение и силно колебание дали наистина да го прекрачи, или да си остане в до болка познатия си стар свят. На прага винаги се усеща и лек дискомфорт от предстоящата смяна на битието, но пък има и много адреналин, извиращ от предстоящата среща с непознатото, неизвестното. Така се чувствам и аз.

Знаеш, че дотук ти е било добре, свикнал си вече с нещата, изградил си стереотипи, наредил си всичките си вещи грижливо на лавиците. А изведнъж те се оказват излишни, превръщат се само в спомен.

И знаеш, че колкото и да протакаш, все в един момент ще трябва да се прекръстиш и да престъпиш през прага. Защото съзнаваш, че няма друг начин да продължиш пътя си.

И знаеш, че след като преминеш в следващия етап, стойностното, което си сътворил, оставяйки в него най-съкровените си материи, няма да изчезне. Материалното ще си остане на онези стари лавици зад гърба ти, но точно копие от стойностите му остават винаги в теб, колкото и прагове да се наложи да прекрачиш по пътя си.

Никога не се дистанцирам от нещата, които са важни за мен. А в моята ценностна система, след семейството, съм наредил книгите. Както книгите за писане, така и книгите за четене. А и трите книги, които съм издал до момента, са ми еднакво близки и еднакво скъпи.

Инстинктите на автора са подобни на родителските. Не мога да кажа нещо от сорта, че “Пред прага на храма” е по-добра повече от “Изпит по летене” и от “Разкази за двама”. Всичките ми книги са ми еднакво скъпи. Правенето на класации оставям на читателите и на критиците.

Разкажи ни повече

Заглавието “Пред прага на храма” се роди лесно. Дойде някак си от само себе си. Настани се на началната страница и даде да се разбере, че никакво друго съчетание от думи или звуци не може да го помръдне оттам.

По-трудно ми беше да накарам отделните си произведения да заговорят на общ език и да се превърнат в печеливш отбор. Всеки разказ смяташе, че е най-велик и най-добър и че мястото му е в началото, току под заглавието.

По едно време дори ми се беше приискало да ги понашляпам малко, но не посегнах, защото ме заболя сърцето. В крайна сметка реших проблема, като вкарах в отбора двама-трима силни и вече помъдрели играчи от първата си книга “Разкази за двама”. И те се справиха с моята задача много по-добре от мен самия.

Книгата съдържа 23 разказа, разделени на цикли. Има и един по-обемист разказ, който е нещо като капитан на отбора, флагман на флотилията, или пък може би локомотив, дърпащ цялата влакова композиция.

Сред героите ми има продавачка на вестници, стар куфар, бездомно куче, един незрящ мъж, жълта пощенска кутия, празен буркан, престарял свещеник, стари очила, и едно среднощно джазово изпълнение. За мен предметите и явленията, които са сътворени или поне докоснати от хора, също имат своя душевност и свой живот.

Кога пишеш?

Рядко. Двайсетина разказа на година са постижение за мен. Трябва наистина нещо да ме е развълнувало много, после да е ферментирало вътре в мен, за да може в един неочакван момент, да потече от кранчето на препълнената ми душевност.

Преди години, когато бях студент в София, имах честта да се уча на писане от големия български фантаст Агоп Мелконян. Всичко, което чух от него, ми влезе в работа. С изключение на едно. Да ставам всяка сутрин по едно и също време и да сядам пред белия лист на пишещата машина. Пробвах, но не се получаваше.

После, когато се появиха компютрите, също опитвах пред клавишите. И пак нищо! Моята муза е много своенравна и отказа да се появява по поръчка.

Забравяш ли написаното?

Не, никога не го забравям. Но и никога не мога да ви го разказа по един и същ начин. Ако ме накарате да ви разказа няколко пъти един мой разказ, в крайна сметка ще получите няколко различни истории. Които си приличат. И приличат на баща си. Нали са взели моя ген, в края на краищата.

Има ли герои, които те изненадват?

По-точно е да се каже, че не съм имал герой, който да не ме изненада. Ако не ме изненада с нещо, той няма да изненада и читателя. Какъв герой е тогава?!

Ако можеше да избираш – с какво би се занимавал основно?

Ако имах правото да избирам, щях да се занимавам основно с четене на книги. Аз чета много бавно, така че прочетеното да премине като пълноцветен филм с долби стерео звук през главата ми. Докато чета, забравям къде се намирам в действителност, защото всъщност съм там, където се развива действието на книгата.

За мен четенето е вид кратковременно бягство от реалния свят, от проблемите. Начин да се абстрахираш за малко от нещата, които те затормозяват. Четенето е най-добрата медитация за изчистване на токсините от човешкото съзнание. И писането – също. Катарзис!

С кого споделяш написаното преди да го публикуваш?

С никого! Всички са толкова заети, че ме боли да им отнемам от времето. Е, случвало ми се е да дам някой разказ на някого, който да ми каже мнението си, но извънредно рядко. И по този повод ще си позволя да перифразирам големия Рей Бредбъри така: “Писането е занимание самотно!”.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай