Public Republic Art Studio

За голия литературен цар и захлопнатата човка на актуалния литературен идиот

15 март, 2012 от · Няма коментари

Ваня Стефанова

“Наръчник за творческо писане” от Антоний Димов

Narychnik za tvorchesko pisane

Антоний Димов. Наръчник за творческо писане. Изд. Литавра, С., 2012

Kомпозиционната схема на книгата е преднамерено семпла. Бидейки „наръчник”, текстът е съставен от „наставления” относно специфичното знаене, необходимо на бъдещия писател; „наставленията” обаче не просто иронично издевателски сподирят логиката на ‘урочни единици’, структурирани около традиционни теоретиколитературни клишета, взети ‘назаем’ от поетиката на прозата – в естеството си те са пародирани „указания” към дръзналия да се изживява като писател.

„Наръчник…”-ът, най-напред, откровено е отредил местата на класическите литературоведски категории „читател” и „автор” на само една, узурпираща традиционните им съдържания, фигура, движена от комерчески мотиви (и то, мотиви, астигматично припознати като най-висши екстатични състояния) – ‘фигурата’ на хипермодерния профан безпроблемно припознаващ се както в позицията на „читателя”, така и в тази на „писателя”.

Практически – внушава наръчникът – фундаменталните усещания за човешкото и човешкостта (тук за „човечно” и „човечност” изобщо не иде реч) вече са несводими до познатите социални роли, а респективно и до ‘литературни роли’ каквито са „писател” „читател”, „интерпретатор”… Пародийно-ироничните ефекти са реакция спрямо самоизчерпващ се модел…

Конструирането на текста около постулатите на литературната теория е съпроводено от деконструиране и миторушене – не само по отношение казионните ‘останки’ на постпросвещенските представи за литература и литературност. Отново… Жаргонно-разговорно артикулирани, „уроците” на наратора се разполагат между симулирания сериозен тон и имитирания речник на улицата.

Нищо чудно, така доловеният избор на ‘идейна формула’ в книгата на Антоний Димов пак да вади нож на умряло куче, понеже отново се е намерило детето, което да извика, че „царят е гол”, но… относно ‘изборите’, нараторът в „Наръчник-а” е комично мрачно категоричен: „Изобщо всеки сам е отговорен за живота, политиците, писателите, наратора и жена си. Аз не мога да ви помогна с нищо” (из „Избор на наратор”).

И в озаглавяванията – очаквано – рефренната дума е „избор”: избор на читател, на сюжет, на персонажи, на художествено време и пространство, на наратор, художествена структура, имена, заглавие;… на език, жанр, преводач, издател и…

„Избор на вратовръзка” (разумява се – на подобаващата „вратовръзка” при връчването на Нобел…). Своя паратекстова тежест има и провокативното усърдие, с което са изредени в „Съдържание”-то заглавията в един симулиращ бъдещото си написване том 2 на „Наръчник…”-а (който показателно е именуван „Зарзаватчийство и есхатологизъм”), начеващ отново с думата „избор”: избор на псевдоним, на цена, на корици, на илюстратори, на редактор, на коректор, на препинателни знаци, на рецензент…

„Избор на избори” – в крайна сметка. През самоироничната игрова лекота на пародираното „наставляване”, формулата на книгата привидно търси да релативира всичко, но личи невралгичната и отправна точка: химеричността на ‘избора на избор’ във въпросния контекст…

Отхранен в супата на букет от пози – все едно дали пози на хомофобия, мизогиния, ксенофобия, на тотална мизантропия (или пък просто на дребнавата поза, пред-положила гротесково демонизиране на литературната теория и даже на хуманитаристиката въобще), погледът на нашия по-горе упоменат имплицитен автор/читател/интерпретатор идиот и профан, би могъл да бъде хлъзнат даже към метастазите на „унизеното слово” (Елюл) и към останалото, което – възможно ‘фикционално’ – се случва с него и ‘около’ това му вездесъщо ‘унижение’…

Хуморът в книгата чернее, слогът на места е преднамерено вулгарен – прицелен колкото в ‘ниската’ литература и низовата култура, толкова и в трафаретите на литературната теория и история. Провокативният нихилизъм поставя своите въпроси с достатъчно ясно поднесена оценъчност на случващото се „под” и „над” знаменателя на културата – вкл. посредством глумливо заскобени напомняния (че примерно: „континуум” се пише с две „у” подобно на „вакуум”, а не с едно „у” подобно на „локум”)…

Мимикрията на абсурдното към смешното, клони и към наивното и даже към лековатото, но е съпроводена от спазматично усилие – ‘през’ литературоведските щампи да бъдат фокусирани (че и назовани на езика на лумпена, най-сетне) отдавна видимите последици на ‘унизеното слово’, понеже в подобен актуален ‘модел’ не само литературната критика може да бъде привидяна като ‘излишна надстройка’…

Не би бил изненадващ, в този случай, също и възможен прочит, според който злободневното, отказващо снизходителност ускорение на мисълта в „Наръчник…”-а, да е в същината си лумпенизирано подритване на девалвиралата по номинал, смачкана на топка и доволно покрита с блатна луга, световна култура… или – че проблемите на това „четиво”, неизбежно текат от високомерието му към фундаментите, които то иронично преекспонира.

За захлопващата се „човка” на имплицитния читател обаче, по-същественото е другаде: че според така разчетените послания на „Наръчник…”-а, той най-първо е категорична контра на тезата, че е възможно в ценността (не в ‘стойността’ или в ‘остойностеността’си), истинското писане да позволи да бъде „занаят”…

Книгата на следния адрес

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай