Public Republic Art Studio

Картография на новия спарагмос

25 март, 2012 от · Няма коментари

Ваня Стефанова

“Ортелий” на Валентин Дишев

Ortelii

Валентин Дишев. Ортелий. Изд. Арс, Б., 2011

За мен е несъмнено: „Ортелий” – тази най-скромна като обем книга на Валентин Дишев (11 стихотворения и две миниатюри във ‘вътрешното тяло’, рамкирано от още 2 поетични текста и един прозаичен ‘послепис’), е в много отошения най-сложната негова книга, поставяща и по-предизвикателни за ума, и с повече травматичен потенциал, въпроси, даже в сравнение с предходната “RES или палеонтология на поетическото тяло”; парадоксално обаче – в сполучено преднамерената си непосредственост, може би тя е и най-четивната му книга…

Към високата интелектуална и концептуална плътност в пределно малки обеми (нещо обичайно за стила на поета) този път са принадени и още предизвикателства, породни от наличния елемент на литературна мистификация, доколкото „условният” автор на поетичните текстове е Теодор П. Христов (име, познато в средите на пишещите като псевдоним на Валентин Дишев), но и понеже ‘мистификацията’ в тази книга работи на други смислови равнища:

Теодор не е просто ‘персоналистична’ маска на поета Дишев и „мистификационното” като похват не поляга до обичайната си автоеротична прицеленост в митологизиране на биографични или идентичностни координати; тук то подлавя по-значими (да не кажа – „мъчителни” към настоящия културологичен ‘момент’) проблеми…

Оттласнат – или е по-правдиво да кажа „подгонен” – отвъд „родното”, пътуващият ‘фикционален’ Теодор (апострофиращите кавички около „фикционален” и тук не са случайни, с оглед че „картата измести реалността”) преминава „през”, ословесява, озвучава и се разпростира „върху” хронотопите на мислим през литературата универсален хоризонт.

Детерминиран от социокултурните ситуации в последните 30 години, отложил и утаил отгласите на времето (вкл. времето, когато се полагат „основите на българската философска медиавистика и раждането на българското говорене за постмодернизма”, както посочва сам Валентин Дишев), поетичният глас в книгата създава своя „атлас” на света… Логично идват аналогиите с Ortelius и неговите карти – неточни, но предзадаващи пътувания и поява на нови „светове” – с което ‘иде’ и заглавието на книгата…

А че тя (книгата) е в свръхотговорно отношение към тукашната културна традиция (традиция в най-широк смисъл), и че не е безгрижна ‘туристическа’ разходка „под” един универсален литературен „свод”, подсказва дори името на имплицитно присъстващия образ на иначе отсъстващия/вътрешно мигриралия автор на поетичните текстове: той не само е Теодор /от гр. θεός– бог и δώρος – дар/ , но е и П. Христов (както е обяснено в предговора: „заради хоризонта на припознатата като родна цивилизация”)…

Корените на ‘гласа’ в „Ортелий” са тежки – „тежки на изток” – дотолкова че и при наличието на обусловените от космополитизма му много домове, в невралгичната зона на чезнещото усещане за смисленост на „пътуването”, пътуващият сам именува този глас глас „от други Анди”, а думите си самоопределя като „метиси”

Впрочем при всичките си виртуозни интелектуални арабески, поезията в „Ортелий” е с изключително висока ‘синестезийност’, няма и сянка от така характерната напоследък ‘гъгнивост’ белязала доста текстове, маркирани от авторите им като „поезия”, а освен че е тържество на мелоса и ритъма, „гласът” на Теодор успява да разгъне изумително ветрило на казаното (не просто на „реченото”).

Текстът никъде не грохва сенилно под товара на собствената си тежка културна памет, препратките към Кортасар, Маркес, Сароян, Маргьорит Юрсенар и т.н. (не е нужно да се изброяват, камо ли да се разпознават на първи прочит всички) не образуват асоциативни ‘пробойни’ никъде, понеже техен модус е търсенето на смисъл в етоса на пределно (вече като че ли и интелектуално пределно) отчаяние…

Неслучайно обикнатата от модерността /вкл. от българската поетична модерност/ препратка към мита за жертвеното разчленяване (в случая – ‘саморазчленяване’), е поставена в самото начало на книгата – ‘спарагмосът’ тук не просто е осъществим, той е осъществен. Вероятно тази е една от причините книгата изумително да снове от theos в anthropos и обратно…

Възможните въпроси около „автора на автора” резонират в още и още въпроси: старите и по-нови метаморфози на човешкото от последните шест века; десакрализацията на прозрението до профанно об-о-зрение; постепенното свеждане на животописа до ‘идентичност’, която е „низ от цифри”; трансформациите на картографирания свят от ‘сказание’ през ‘описание’ до ‘код’, който вече се оказва неподатлив и за историята на литературата, поради нейния иманентно разказвателен характер… В края на прозаичния ‘послепис’ с равна проба патетика и ирония е лаконично заявено: „Нарекох го Теодор./ Нарече ме Валентин.”…

Така между културно-фактическото и условно биографичното се разпростира живата поезия на съвременния спарагмос – в замисленост, съпроводена от изопнато изживяване на контрасти и прискръбно смешни аналогии – не само пряко ‘цитирани’ (както е в „anunciador”) или повърхнинно изведени (като тези между Варгас Льоса, Педро Камачо и ‘фикционалния’ лирически глас в „А кой, по дяволите, тогава е Варгас?”), но и такива по-‘прикрити’, присъстващи в текстовата тъкан като „скрит епиграф от Онети”… Разпростира се, но и се свива до ‘прибиране’ в едната ‘точка’ на сплавянето между “пищи” с “мълчи”…

Колкото и един такъв опит за писане и о-писване на първи впечатления от новата книга на Валентин Дишев неизбежно да ‘глъхне’ в неакордирания хор на вече изреченото в Приписки към биографията на “Ортелий”, правя въпросния опит – все още видимите във ФБ ‘приписки’ не са ми достатъчни, а в случай че писането за книги би могло още да е подстъп към някаква дискусия за литературно ценното понастоящем, то и поне една от книгите, струва ми се, би трябвало да е именно „Ортелий”…

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай