Public Republic Art Studio

Събота следобяд

11 март, 2012 от · 1 Коментар

Димана Иванова

Sybota sledobqd - Bratislava
Снимка: morrissey

„Уважаеми съд, уважаеми съпрузи, уважаеми свидетели,
чуйте решението на съда относно бракоразводното дело на….”
(слов. телевизия „Йой”, „Съдебна зала”)

Беше следобяд през една зимна събота на януари. Г-жа Марушякова стоеше пред телевизора и скучаеше. Съпругът й всяка събота излизаше извън града с приятели и отиваше на турнир по карти. Беше й студено.

Погледна през прозореца навън – снегът беше навалял по дърветата и пейките. Улицата беше пуста, като че целият квартал се беше свил в една единствена улица, покрита със сняг и скована в меланхолия. Неслучайно името на улицата, на която се намираше панеленият блок на семейство Марушякови, носеше името: „Малкия площад”…

Този площад беше наистина малък. За сметка на това душата на г-жа Марушякова беше широка и просторна – в нея имаше място за няколко мъже едновременно…

„О, не, пак ли това глупаво предаване” – каза Елена Марушякова. „Не ми се слуша за разводи”. И изгаси телевизора. После се опита да чете книга – цял живот четеше – по време на следването си по българска и френска филология в Университета, доктората, работата си като учителка по френски език.

Беше й едновременно интересно, но и скучно. Така както с годините й беше станало в леглото с мъжа й – хем й беше мил, но тъй като не правеха редовно любов, се бяха отдалечили един от друг.

Усети отново идването на нов пристъп на мигрена. Страдаше от ужасни болки. Когато болестта обхванеше с пипалата си цялата й глава, щеше да е вече късно. Помагаха й само едни скъпи американски хапчета от рода на „Релпакс”.

Но преди огънят да обхване цялата мозъчна кора, имаше още един начин да се спре пристъпа. Марушякова взе телефона и набра номера на Владо Янек – хубав мъж на средна възраст, с десет години по-млад от съпруга й, на нейната възраст.

„Ало, здравей, скъпа Елена. Как си? Не съм ти звънял изобщо, нали каза да не те търся на номера заради съпруга ти. А и на скайп не съм те виждал скоро. Мислех за теб, липсваше ми.”

„Здрасти, Владко. Не съм добре, съпругът ми е пак цял ден на турнир по карти. Скучая вкъщи и на всичкото отгоре започна да ме боли глава. Мигрена. Зле ми е, всеки момент ще изпадна в меланхолия.”

„Ой-ой-ой. Я идвай при мен – ще отидем наблизо някъде на заведение и после ще те излекувам вкъщи.”

„Добра идея. Но ще ми направиш и масаж на гърба, нали?”

„Няма проблем. Тръгвай. След час и половина те чакам на „Млинске ниви”.

„Добре.”

Елена си взе душ и си изми косата с два шампоана за изрусена коса. Изсуши си косата със сешоара, облече се, взе си дамската чанта и тръгна към автобусната спирка. Преди да излезе от кооперацията, срещна на стълбите съседката Таня, която отново чистеше стълбището.

Много хора забиваха в някаква определена посока и ако г-н Марушяк разпускаше, като играеше на карти, то Таня ако не беше на работа, постоянно чистеше или готвеше. След това разказваше на съседките си с подробности как е сготвила и какво и колко се е харесало на съпруга й. Елена се почувства глупаво, но въпреки това я поздрави.

„Откакто сте тук с мъжа ти, сте изчистили само два пъти. Все аз чистя.”

„Нямаме разписание. Така не знам кога да чистя аз” – оправда се Елена.

„За какво ти е разписание? Да не си в училището? Ти си зряла жена, хващаш метлата и метеш.”

„Добре” – каза Елена и направи смутено-жалостива физиономия. Умееше да се държи така, че хората да я съжаляват и й съчувстват.”

Това подейства и в този случай.

„Хайде, нищо” – каза Таня. „Аз съм свикнала и ще продължавам да го правя.”

Другото занимание на Таня беше, че обикновено като видеше съпруга й, му говореше как можело така да я глези – имали чистачка и какво било това да не правела нищо. После обаче явно съжаляваше, че е говорила така и звънеше нервно на вратата им, за да се извини и мъкнеше разни торби с пастети или чиния със сготвено ядене.

Веднъж обаче донесе някакви пушени сирена с изтекъл срок на годност и Марушяк ги изхвърли в коша за боклук. Каза, че щял да й направи забележка. „Какво, няма само тя да ми казва всичко в очите и да ме дразни, а аз да си мълча. Какво си мисли, че ни е дала кой знае какво ли?” – говореше яростно той.

Елена чете в автобуса книга – „Удоволствието от текста” на Ролан Барт. Сега четенето й вървеше по-леко, отколкото вкъщи, защото знаеше, че отива на среща с млад и приятен мъж. Главата все още леко я наболяваше.

Автобусът вървеше по равния път, все надолу, надолу през Загорието към Братислава. Докато стигне до „Млинске ниви”. Всички тези пространства бяха равни, нямаше никакво усещане за достигане на връх, климакс на нещо. Това действаше депресивно, особено в тази студена зима.

Владо Янек я чакаше на гарата. Качиха се на автобус номер 63 и отидоха в „Петържалка”. Влязоха в магазин „Била”. Избраха различни видове масажни масла. После седнаха в сладкарницата на входа. Владо знаеше, че Елена обича да си хапва сладкиши. Това го знаеше и съпругът й, който винаги й купуваше един бял шоколад „Студентска” и й го слагаше на бар-плота в хола.

А свекър й винаги обираше от коледната елха всички бонбони и дребни шоколадчета и й ги даваше към края на януари. Поръчаха си и кафе. Елена обичаше да пие кафето със захар – бавно и продължително. Този път обаче трябваше да го изпие по-бързо – едно че беше такава зима, че то ставаше леденостудено и второ – трябваше да бързат към апартамента на Владо, защото главоболието можеше да се засили.

Влязоха в огромния панелен блок. Елена си спомни как едно време беше ходила до България и там също имаше много панелени блокове, но бяха някак много по-стари и неприятни. Ето, в блока на Владо дори имаше портиер. Това в София не можеше да се срещне, още по-малко в блоковете в провинцията. Качиха се на третия етаж и Владо отвори вратата, съблече палтото й. Беше топло.

„Боли ли те още главата? Ще ти налея едно шампанско, искаш ли?”

„Може. Но не сипвай много. Знаеш, че не пия.”

„Заповядай, скъпа.” – подаде чашата той.

„Скъпа? Колко приятна дума, само че отдавна не съм я чувала от съпруга ми.” – каза тя.

„Защо така? Този дебил направо ме ядосва. Как може да има такава жена и винаги през уикендите да ходи да играе на карти и да се налива в бара? Казах ти – развеждай се и ела при мен.”

„Не мога. Нали ще отидем другата седмица до Виена? Пак така – събота следобяд. Ще му кажа, че отивам при една приятелка. Ще изкараме една вечер и ще се върнем.”

„Може.” – каза Владо.

Остави празната чаша на масата и я прегърна през кръста. След което ръцете му някак естествено се преместиха по-нагоре и обгърнаха големите й гърди пред пуловера. Трябваше да действат – нямаше много време. Следобедът на съботата се изнизваше неусетно.

Без да говори много, тя се съблече по бикини и легна по корем, за да я масажира. Той беше широкоплещест и силен, но беше карал курсове по масаж и знаеше къде да натисне – прешлените й изпукаха приятно. След което я обърна по гръб и големите и бели гърди се насочиха предизвикателно към него. Започна да ги масажира.

„Ох” – изстена тя.
„Какво? Боли ли?”
„Не, хубаво ми е. Продължавай. Не, само ги масажирай. Не искам да ги целуваш с уста.”
„Добре.”

След малко леглото се заклати, не скърцаше много. Не я дразнеше. Поне не толкова, колкото хъркането на съпруга й вечер. Тестисите на Владо се удряха в долната част на вагината й. Краката й бяха вдигнати нагоре и отворени като ножици. Само че не бяха остри, защото тялото на Владо се суркаше нагоре-надолу по тях без да оставят по него каквито и да е следи. Дори от пот. Тя имаше изключително гладка кожа и рядко се потеше.

След малко се обърна по корем и се наведе, за да проникне в нея изотзад. Гърдите й се заклатиха и докосваха леко възглавницата. Тя се сети как, като беше малка, майка й и беше ушила една възглавница с избродиран на нея ключ сол с твърди конци. Още тогава обичаше вечер гърдите й да се докосват точно до този ключ сол.

„Уау” – изръмжа Владо.
„Измори ли се?” – прошепна тихо тя.
„Побърквам се от удоволствие с теб. Май беше бързо. Мина ли ти главата?”

„Главата ли? Вярно, изобщо не ме боли вече. Благодаря ти. И след масажа ми е някак по-леко. Но ще трябва да се обличам и да тръгваме към гарата, за да не изтърва автобуса.”

„Добре. А твоят изобщо ли не прави с теб любов? Това не го проумявам. Да не е гей?”

„Не е. Всъщност не знам. Но отдавна не сме правили… Сега бях на една конференция в България и там се чуках с един младок на 25 години.”

„Охо, изневеряваш. Добре ли беше? По-добре от мен ли?”
„Горе-долу. Вече не си спомням, беше набързо. След два месеца съм на конференция в Прага и ще се обадя на един професор, мой бивш.”

„Добре, скъпа. Ти не си жена за един мъж. Знам това. Да тръгваме.”

Преди да се качи в автобуса, каза:

„И не забравяй за събота. Събота следобяд – за Виена. Другата седмица.”
„Няма да забравя. Ще очаквам с нетърпение поредната симфония.”

Докато пътуваше в автобуса, мислеше дали симфонията щеше да е толкова звучна, ако не беше и този ключ сол. Всъщност, ако не бяха представите ни по време на секс от минали спомени или събития, преживяването нямаше да е толкова силно.

Когато влезе в апартамента, съпругът й беше свит под дебелата завивка и гледаше „Съдебна зала”. Поздрави я равнодушно. Тя се съблече, облече пижамата си, изми си зъбите и се сгуши до него. Сега се чувстваше щастливо и спокойно – като съпруга след бурен секс. Какво значение има с кого?

Почти заспа, когато се посъбуди от хъркането на съпруга си. О, не. Само да не ме заболи отново глава. Има цели пет дена до събота. Събота следобяд.

Първата онлайн публикация на текста е в Public Republic.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Без категория · Модерни времена

Етикети: , , , , , , , , , , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • nha ban quan 6 // 27 сеп, 2018 //

    Wonderful goods from you, man. I’ve keep in mind your stuff prior
    to and you are simply too excellent. I really like what you have received right here, really like
    what you’re stating and the way by which you
    are saying it. You are making it entertaining and you still care for to stay it smart.
    I cant wait to learn much more from you. That is actually
    a great web site.

Коментирай