Public Republic Art Studio

“Лудост” от Калин Терзийски

5 март, 2012 от · Няма коментари

Петър Михайлов

Ludost

Калин Терзийски. Лудост. Изд. Сиела, С., 2011

Преди броени месеци във фейсбук се разрази същинска дискусия, свързана с романа на Калин Терзийски. Повод е статията на д-р Ангел Игов, публикувана във вестник „Култура” от 10. 11.2011.

През последните 5-6 години се забелязва тенденцията за завръщането към сюжетната страна на родната проза. Няколко книги спечелиха престижни награди из разни родни (и още по-радостното сред чуждестранни) конкурси като общото между тях е възродената сюжетност.

Т.е. това е проза, която р а з к а з в а и с т о р и я. Разбира се, този разказ е в повечето случаи л и ч е н. Не толкова социален или исторически.

Захари Карабашлиев и „18% Сиво” – 100 процентова лична история за загубата на любимата жена и отказът от приемане на реалността. Преди него, подобни щастливи изблици имаше у Стефан Кисьов (Екзекуторът) и Петър Чухов (Снежни човеци). Тук визирам, разбира се, по-младото поколение родни белетристи, а не примерно генерацията на автори като Владимир Зарев, които винаги са създавали една сюжетна проза.

По-скоро това е поколението родено в края на 60-те и началото на 70-те на миналото столетие. Изказът се променя и у наложил се постмодернист като Георги Господинов. Макар в „Естествен роман” да има далечни наченки на сюжетика, то в наскоро излезлия „Физика на тъгата” вече имаме един почти класически разказ.

Радостно е, че тази тенденция се засилва. Това вероятно е далечно-близък отглас на западното влияние, нахлуло така мощно с бестселърите на Дан Браун, Стефани Майер, Шарлин Харис. Все пак литературата е продукт и той се продава. Абстрактната, елитарната, експериментната литературност отива все повече и повече в „задния двор”.

Т.е. тя не е масова. Нечетенето е една от най-сериозните болести днес. В терапията срещу нея навлизат именно сюжетните книги, разказите, историите. Още по-радостното е, че не се появиха родни супергерои от рода на Ландгън (Дан Браун). Не се появиха и разни върколаци, вампири и влюбени в тях (визирам историите от Ст. Майер). Не се ориентираха към шокиращо-символно-абсурдното писане и на Тери Пратчет. Точно обратното.

Личното, съкровеното, изповедното говорене. Съвсем нормалното говорене нахлу в посочените български романи. Е, езикът се е променил. Това не е гротеско-алегоричният изказ на Радичков или бунтарският на Йордан Вълчев.

Стилова особеност и на Ст. Кисьов, и на З. Карабашлиев, и на К. Терзийски, е честата употреба на низовия разговорен пласт. И при тримата жонглирането с низовия регистър е част от естественото говорене между хората.

По този начин са избегнали фалша – отидете в най-близкия магазин, отскочете в междучасието до двора на някое училище, проследете някой от дебатите в Народното събрание, посетете някой от електронните форуми и ще се оглушите от силата на низовото говорене.

Можем само да бъдем щастливи, че в посочените текстове на нашите автори тази езикова особеност е по-скоро илюстративна, а не иманентна.

Особено симпатичен е Калин Терзийски с привидно спокойния тон на своето повествование. Изреченията са повече разказни. В смисъл – кратки и сложни двусъставни. Рядко ще срещнем „завъртяна и засукана” фраза. Може би защото авторът е професионален психиатър и умее да навлиза в дълбочината на човешкото съзнание плавно.

Майсторски авторът успява да разкаже една тъжна история за живота на душевно болните. Една от основните теми е посегателството на свободата.

Днес все повече и по-отчетливо в нашата родина се говори, че демокрацията, свободата, е в опасност. Някога великият Гео Милев предупреждаваше, че „Отечеството е в опасност” и заплати с живота си.

Днес писателите отново споделят, изплакват, извикват – свободата е застрашена, демокрацията е поругана. И… печелят награди. Дано наистина властниците са поумнели отпреди 90 години и да не затриват поетите ни и умовете ни.

Въпреки че се тръби непрестанно за изтичане на българските мозъци (колко хирургическо звучи) факт е, че и Захари Карабашлиев, и Калин Терзийски п и ш а т на своя р о д е н е з и к. Факт е, че Карабашлиев косвено, а Терзийски изцяло, са в родните предели.

Друг факт е, че можеш да общуваш с тях чрез електронните възможности на социалната мрежа (фейсбук и електронна поща) .

Лудницата е защитено място.

Лудите са болни.

Имат нужда от лечение и от р а з б и р а н е.

Лекарят се грижи за болните.

Лекарят страда с тях. Радва се с тях. Живее с тях. Лудува с тях. А и без тях.

Той е медиаторът между настръхналия и озлобен свят и душевно страдащите.

Лудницата е оазис.

Лудницата е творческо място.

Лудницата е пространство на свободата.

Но тя е място, ограничаващо свободата.

Ето това противоречие терзае лекарят психиатър. Тази дихотомия е неразрешима за него.

Той обича жена си. Луд е по детето си (и тук лудост, а?).

Но се влюбва.

Може ли любовта да не е свободна?

Тя може да е т а й н а.

Страстна.

Греховна.

Нежна.

Животинска.

Но е свободна.

Влюбеният е свободен.

Влюбеният е Човек.

И лудите обичат.

Защо им е отказано да са обичани?

Защо обществото е така лицемерно към тия окаяни страдалци? А Калин Терзийски наистина успешно изгражда мъченическия образ на душевно болните: бедни, мизерстващи, полуголи, (живеят и умират с по една пижама!!!), щастливи от пушенето на аванта и от пиенето на 3-4 глътки уиски или водка.

(Разказвачът е рафиниран пияч – не пие евтини ракии, блудкави бири и ромчета). Опикани. Миришещи. Много сензорни изречения използва в своя текст. Благодарение на това разказът става картинен, визуализира се почти.

Възползването от болните – много силен епизод как бай Весел всъщност стъжнява живота на олигофрена Мечо. Как кроткият привидно пазач на Манастира до Болницата, всъщност извършва грях с момчето. Кой е луд и кой е нормален?

Друг силен епизод – спасява от сигурна смърт детеубиецът, който сетне иска да го съди, че му хвърлил осраните дрехи… Луд ли е лудият? Щом знае, че има права?

Добър ли е Светът към лудите?

Лудите не са ли едни невинни, наивни д е ц а?

И дали наситина: „на всяка възраст, ако човек е зрял и безгрижен, е дете”?

Но не е ли лудницата извън Болницата?

Нима Депресията и Деменцията не се е разпростряла из обществото?

Нима това общество не е деградирало много, много повече от лудите?

Нима то да не е по-болно от лудите?

Нима то не е по-лудо от лудите?

Подобни терзания тормозят младия лекар.

Подобни противоречия вълнуват съзнанието му.

Той се чувства виновен.

Той се чувства разкъсан. Между грижата и помощта за болния и презрително-лицемерното отношение на Обществото и Институциите към Болния.

Често се пита, какво ли би написал Кафка в ситуации, в които изпада разказвача.

Обществото не е общество. То не общува по между си.

Отчуждението – станало е невероятно по размер.

Всъщност всички са тъжни човешки същества. Объркани.

Това е констатацията на Доктора. На състрадаващия. На съпричастния.

Болницата е една друга общност.

Болницата е умален модел и на обществото, и на родината. И все пак е много по-нормален този миниатюр в сравнение с онзи, който е извън оградите на психиатрията.

Все пак в психиатрията младият лекар о б и ч а.

Все пак в това пространство той се чувства свободен.

Все пак в това пространство той р а б о т и. Като тази дейност се раздвоява. Почти като шизофренията. Защото от една страна той е лекуващият, грижещият се, наблюдаващият болните, техният помощник. А от друга – той е писателят, сценаристът.

Особено чувствителен е именно към думите. Изказва се разбираемо. Достъпно говорене. Не е тежко елитарно. Не е затрупано с термини. Не е „докторско” говорене. Свидетели сме на подобен тип речево поведение извън пределите на Болницата.

Всички политически анализатори и социолози боравят с тази апаратура. Подобен е и изказът на учебниците (по БЕЛ) за средните училища. Има нужда от елитарно говорене. Ала първо има нужда от у ч е н е на подобен тип изказ. То е като да се учи ч у ж д е з и к.

Всяка нова дума, всяко ново понятие се обясняват подробно. Апропо от подобна слабост страда и университетското г о в о р е н е у нас.

Тук няма да изпадам в състояния на срамните хайтови „концепции”, ширещи се из страниците на „Вълщебното огледало”. Просто настоявам за о б я с н е н и е и и з я с н я в а н е на термините. Самият Калин Терзийски го изисква.

Обосновката му е – зад фасадата на елитарното слово се крие безсилието за обяснение на необяснимото. Човешката душа, човешката лудост не са обясними изцяло. Е, то не е обяснима и Вселената, и Галактиката. Не е ясно защо човек полудява.

И може би никога няма да е ясно. В крайна сметка силните лекарства само подтискат, приспиват буйстването на душата и тялото.

Дали именно, за да не отнема повече свободата на лудите, доктор Калин Терзийски не напуска Болницата?

Дали пиенето не е свързано с илюзията за освободеност?

Дали творчеството не е част от свободата?

Дали в своя епилог романът не намига, че свободата всъщност е споделената любов?

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай