Public Republic Art Studio

Под зимното слънце на Андалусия – IV част

3 март, 2012 от · 1 Коментар

Пътепис в картини – четвърта част

Златко Ангелов

Zlatko_Anguelov_17

Картина шеста:

Ронда е построен върху скала, отделена като остров от останалия хълм с дълбок каньон. До стария град се отива по къс, но много висок мост, който прави мястото толкова прочуто (виж следващата снимка).

Градчето е сюреалистично. Шосето до него минава през типичния за Южна Испания релеф: скалисти, почти самотни височини, които се редуват с долини. Цветовете преливат от земно бледокафяво, до синкаворъждиво, до извехтяло маслинено зелено. Шосето е ту в ниското, ту нависоко. Ту се е опънало като струна, ту се вие като серпантина. Ронда изниква почти неочаквано, сякаш е скала на бряг, но отвъд вместо вода има някаква библейска равнина, покрита с ниски горички и ливади, по които пасат овце.

С колата минаваме по моста без още да подозираме какво ни чака и по типични средновековни улички стигаме до църковен площад. Угасям мотора и ми се струва, че съм в Копривщица. Такава усамотеност. Такава тишина. Такова спокойствие, което може да съществува само в място, където не се работи, а се почива и съзерцава. В дъното на площада виждаме знака за паркинг. Вкарвам колата през тясна врата с бариера и паркирам в църковен двор, до ограда на самия ръб на бездната, висока около 200 метра. Докъдето очите виждат на запад е равно. На юг равнината плавно се издига в сини планини, покрити със сняг. Сиера Невада.

Къщата на тази снимка е квинтесенция на чара, който те обгръща по улиците на това сякаш върнато от историята автентично градче.

Zlatko_Anguelov_18

Пеша обратно по уличките излизаме на скалата край моста. Той е внушителен и от двете страни, но избрах тази снимка, в сянката, защото по-добре предава неговата височина, а може би трябва да кажа дълбочина?

Сградата от другата страна е хотел. До него има парадор (бивш манастир), превърнат в луксозен хотел, собственост на правителството. Това е една типична за Испания форма на хотелиерство, което позволява на по-висока цена туриста да бъде настанен в старинна сграда с историческо или архитектурно значение.

Този мост е наречен Новия мост. Старият е на много по-ниско място и се използва само от пешеходци.

Zlatko_Anguelov_19

Старият мост е над каньона вляво от тази средновековна къща, която днес изглежда необитавана.

Това е къща толкова пропорционална и в хармония със своята среда, че ми е невъзможно да откъсна поглед от нея. Като се има предвид, че е строена през XIX-век, тя говори за изключителна строителна техника, понеже е вдигната върху скала с неправилни размери и поради това приземният й етаж е на няколко нива. Балконите й са украсени с фигури от ковано желязо.

Прозорците й, затворени и някои от тях счупени, сякаш крият зад себе си някакъв дълъг и драматичен живот на хора, които са мечтали, обработвали земята, правили деца и надявали да живеят тук вечно. Всяка такава къща е била някога млада. За разлика от хората, старите къщи, ако някой не ги събори, не умират, а стоят като паметници на своята собствена младост. Така в тях е съхранена красотата на вековете живот, които са протекли вътре.

Любопитно ми е да узная какви са хората, които са решили да се заселят точно на това място, върху тази скала-остров сред равнината, далеч от морето, върху толкова труден за градеж терен? Каква е душата на хората, които са издигнали толкова красиви къщи и манастири и църкви и са ги поддържали с грижа и страст?

Сигурно никога няма да науча.

Zlatko_Anguelov_20

Картина седма:

Трети ден в Гранада и последно преспиване в Андалузия. Хотелът ни се нарича хостал, нещо като пансион с минимални удобства, и е в самото сърце на средновековния град – пада се вляво на къщите от снимката. По-типичен за Андалузия градски пейзаж от този няма. Отдалеч само тъмнокафявите покриви и охрено-каменните църкви го отличават от арабските градове.

Той е резултат на многовековното съжителство между евреи, католици и араби: кристализация на цветове, линии и височина на сградите, която ги прави красиви домашни крепости, отделени една от друга с калдъръмени пътеки, виещи се нагоре по хълмовете. Единствените места, където уличките се разширяват, са църковните площади.

За да стигнем до хотела, миниванът трябваше да прави завои с една или две маневри и да влезе на заден, за да разтоварим багажа. По време на престоя ни го паркирах в подземен гараж, на второто му ниво. До гаража се стигаше по два улични коридора, на места широки само около 20 см. повече от колата. Острите завои между двете нива в гаража можеха да се вземат само с две маневри поради разположението на подпорните колони.

След пет часа следобед улиците се пълнеха с народ, който не си отиваше до след полунощ. А след 9 вечерта в ресторантите не можеше да се намери място.

Zlatko_Anguelov_21

Най-вкусните тапас са комбинация от най-малко три години отлежал хамон иберико, който се реже на тънки резени от целите сушени бутове, които навсякъде висят по 30-40 от тавана на заведенията, печена пиперка, някакъв вид сухо овче сирене и нещо с майонеза подобно на руска салата.

Другият специалитет е пулпо – резенчета от сварен октопод, потопени в зехтин и поръсени с червен пипер. В Сан Себастиян тапас се наричат пинчос и много от тях са с риба или скариди. Основната храна за вечеря са пържени меса, които се приготвят а ла минут. Всичко се пържи: патладжанът, пиперките, картофите, доматите, рибата, скаридите, калмарите, сиренето.

Вечерта на 5 януари, когато на децата се раздават подаръците и буквално всички излизат навън да се разхождат и слушат улични музиканти, можахме да влезем за вечеря едва след 22,30. Попаднахме на абсолютно автентично място, където клиентите бяха от махалата. Сервитьор нямаше. Хората стояха прави до бара и пиеха или ядяха в две-три редици. Покрай стените имаше три маси с ограничен брой столове.

Но барманът, който е и готвач, веднага ни погледна въпросително. Поръчахме като надвиквахме хората пред нас, но никой не ни обръщаше внимание. Намерихме си маса. Чашите вино си ги взехме сами, но след това тапас ни бяха подавани от самите хора. Платихме чак на тръгване, сметката бе абсолютно точна без да бяхме видяли бармана да записва поръчката. Хора влизаха и излизаха, прегръщаха се и се целуваха, хапваха нещо, изпиваха по чаша-две вино и така цяла вечер. Един приятен махленски хаос, в който се вписахме и ние.

Zlatko_Anguelov_22

Това е кулата, от която се вижда цялото поле на Гранада. Тя е най-високата част на Алхамбра, арабския град на местния владетел от династията Насрид, в подножието на който са живяли средната класа и бедното население на Гранада. Половин ден тур с гид беше необходим, за да разгледаме и абсорбираме историята, красотата и смисъла на този уникален паметник на отминали времена. За него ще напиша отделно (очаквайте пътеписа Алхамбра – култура на границата между две религии).

На преден план са основите на казармата, Алказаба. Кулата е била военната наблюдателница. Днес това е най-доброто място за фотографиране на планината Сиера Невада на югоизток и белия град Гранада в трите останали географски посоки.

Zlatko_Anguelov_23

Както навсякъде след Реконкуиста-та испанският крал е построил свой дворец и в Алхамбра без да пипа нито една тухла от арабския палат. Това е било лятна резиденция на краля и кралицата, оформена в някакъв смесен архитектурен стил. Окото лесно може да се излъже, че става дума за ислямски арки, но всъщност от арабския стил са останали само преплетените орнаменти на рисунката – формите са чисти, наследени от римските и византийските сводести арки.

Покривите обаче са от керемиди – точно тези, които у нас наричаме турски керемиди.
Любопитно е да се знае, че до преди трийсет и пет години старата цитадела не е била музей и е била отворена за местните хора. С нас беше испанка, която разказа как като дете е идвала тук да играе с лъвовете, които поддържат мраморния фонтан във вътрешния двор на арабския палат. Сега този фонтан се реставрира.

Един известен американец, писателят Уошингтън Ървинг, който е бил посланик на Америка в Мадрид през 40-те години на XIX-век, е проявил особен интерес към Алхамбра и се е преместил да живее тук за известно време. Резултат на неговите проучвания за историята на мястото е книгата „Приказки от Алхамбра“. Сега улицата откъм западното подножие на хълма носи неговото име. На нея се намира и старинен хотел, наречен Уошингтън Ървинг Хотел.

Zlatko_Anguelov_24

Преди да посетя това място си представях Гранада като мастилена нощ, в която, осветен от луната, Федерико Гарсия Лорка се разхожда под маслинови дървета. Лунна нощ и поет с гарваново черна коса – образът на чистата романтика.

Сега ми стана ясно, че романтиката на това място идва от други източници. На тази снимка се вижда част от комплекса Алхамбра, погален за сбогом от лъчите на залязващото слънце. Кипариси и пинии растат едни до други с дъбове и букове. Планината е като фон на човешкото присъствие, което е симбиоза от вековните наслоения на три религии – юдейската, мюсюлманската и католическата. До ден-днешен в Гранада има арабски квартал, еврейски квартал и християнски квартали. Хората слушат неделни проповеди в църкви и катедрали, пушат наргиле и ядат локум и баклава в кафенетата из арабския сук в един град, чието име е ехо от еврейското название на тяхното заселище тук след изместването на визиготите от маврите. Евреите са му казвали Гарната ал Йахуд.

Всъщност интересно е и това, че маврите са наричали целия Иберийски полуостров Ал-Андалуз (мавърска Испания). Сега Андалузия е името на територията, която маврите са отстъпили в самия край на Реконкуиста-та. А емиратството на Гранада е паднало последно през 1942 година – по интересно съвпадение това е годината, в която Колумб тръгва на запад и открива Америка.

Zlatko_Anguelov_25

Романтиката на това място е в умението на хората от различни религии да съществуват заедно. За себе си аз нарекох Гранада “градът на пограничната цивилизация”.

Моят собствен романтизъм е в това, че според мен това е цивилизацията на бъдещето: такава цивилизация, която се поражда на границата между две или повече цивилизации, които като приливите и отливите, са идвали и са си отивали, но са оставили богат нанос. Ако трябва да си послужа с неврофизиологична метафора, това е цивилизацията на невронните синапси, една тясна цепнатина, в която от единия нерв се изливат химически импулси, за да задвижат следващия.

Тези цепнатини са устойчиви и издържливи и моята надежда е, че ще се разширяват, защото тяхното развитие е динамично, противно на законсервирания национализъм, който противопоставя един народ на другите. Това са общности, които се гордеят с отсъствието на национализъм.

На тази снимка се вижда една част от комплекса Алхамбра на фона на заснежената Сиера Невада. Това е природната красота, която усилва и същевременно облагородява човешките страсти – често лишени от красота, но винаги вълнуващи.

Гранада е красива и отвън, и отвътре. Гранада е противоречива, но по женски мека и мъдра. Гранада е част от консервативна Испания, но в нейния консерватизъм се крие силата на традицията, а не спирачката на прогреса.

Край на четвърта последна част

Рубрики: Frontpage · Около света

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • Leila // 6 мар, 2012 //

    Здравейте! Следя с интерес този пътепис, защото живея в Испания и познавам много добре местата, за които авторът разказва. Разказът е увлекателен, вижда се, че е добре запознат с историята на страната. Единственото ми пожелание е да се “образова” малко фотографски, за да може бъдещите му пътешествия да изглеждат за читателите още по-приятни не само за четене, но и за гледане.:)

Коментирай